А.

 Толкова по-лесно е да отнемеш живот, отколкото да го създадеш и да го поддържаш съществауващ,

в отнемането на живот сме почти равни на Бог и на лекотата на ръката Му, която създава, но и взима, приключва, срязва линията, дори тази линия да е нашата собствена,

в отнемането на живот има изключителна математическа времева точност, перфектна изчисленост на последния момент,

дори когато е случайно, дори когато не е планирано,

дори когато попадаш, както казват, на грешното място в грешното време,

но времето е толкова по-сложно от смъртта,

толкова повече варианти, толкова повече избори, толкова повече линии, грешно време няма, повярвай ми, а

в този момент аз съм А и тъкмо си тръгвам от парти в центъра на Загреб, денят е 23 май, годината е 2012, часът 03:21, пред клуба непознатият пуши сам, облегнат на близкото дърво, разменяме си последен за тази вечер поглед, може би бегла усмивка, някакъв намек, че макар да не знаем имената си, вече имаме общо време, защото знаем лицата си и ще ги помним до следващия път,

приятелите ми предлагат да ме изпратят с такси, но аз упорито отказвам,

обичам самотните нощни прибирания, тишината на иначе шумния булевард Максимир,

тъмните домове, пустите тротоари, обичам мириса на нощния град, на петната от бензин по асфалта, разлятото вино и нощните пекарни, края на май е, всичко шепти от живот като аспирин във вода, въпреки, че е толкова късно, или толкова рано,

шепти

градът шепти, алеите в парка, през който минаваме, шептят, кестените шептят, двойката на пейката шепти,  фонтанът на площад  Бан Йелачич шепти, релсите, които пресичат тялото на Загреб, въздишат под последните трамваи, разделям се с приятелите си на завоя преди Драшковичева, И ми изпраща въздушна целувка, бок драга, видимо се, по Влашка и Максимир се стига до моя приземен апартамент на Ружмаринка за 30 минути когато си пил,  в този град никога нищо лошо не се случва, това е градът на веселите пияни млади хора, които се клатушкат безгрижно по правите и равни улици, тук рядко ще чуеш сирените на полицията, може би най-вече по футболни мачове, почти никога заради нападение или убийство, спокойствието живее в Загреб, много пъти съм си мислила за това, прибирайки се нощем сама, както сега, в този момент докато крача по тротоара без слушалки в ушите си, за да попивам звуците на няколкото столетия история на този град,

дори не се обръщам след себе си, толкова свикнала съм да го правя, да не изпитвам страх, да усещам увереност в собственото си неприкосновено съществуване, дори и да има някой зад мен, то той ще е от моята раса, от същата половинмилионна група на уверените в продължителността на своя живот хора, веселите пияни както ги нарекох преди малко, усмихнатите  сомнамбули на Загреб, ето, стъпките, които ме следват от известно време, ме настигат, две красиви момичета се изравняват с мен и токчетата им щастливо тиктакат по асфалта, разминаваме се, младостта им продължава напред, а аз се усмихвам на себе си, обичам този град, обичам подлезите му, които светят като ден и в най-тъмния час на денонощието, подлези, в които не те чака никой освен няколко котки, обичам площад Кватерник, казвам му го на глас, докато го пресичам през заспалите му кафенета и сладоледаджийници, продължавам по кръстовището, светофарите мигат в жълто, непрекъснат морзов сигнал до идването на деня, навлизам по тесните тротоари на Максимирска цеста, както ѝ казват тук, магазините сънуват пластмасови сънища, след малко с тракане ще мине трамвая към Дубравa, още 10 минути и съм пред дома си, макар да не бързам да стигна, макар да ми е приятно цялото това среднощно вглъбяване,  но

има, разбира се, един участък от улицата, който не обичам толкова, който подминавам винаги с по-бърза крачка заради тунела, който зейва от дясно и води към малък вътрешен двор между кооперациите, там винаги е по-студено, винаги по-тъмно и моята мнителност се активизира за кратко когато минавам от там, наближавайки го се усещам по-будна от преди малко, оглеждам се за първи и последен път тази нощ, в тунела и този път няма никой освен концентрирания мрак и както обикновено се обвинявам за леката параноя, която ме обзема при вида на такива места,  може би е заради филмите, които гледам или заради примитивната човешка природа, която понякога отваря широко очите и ушите ни за смъртта, съвсем близо съм до отбивката за Ружмаринка, тук булевардът става съвсем тесен и тих, мога да чуя как хората дишат в леглата си, някъде се отваря прозорец, някой паркира колата си, чухал се обажда от покривите на сградите, неговият премерен вик е единствената сирена на този спокоен град, да, отново чувам стъпки някъде зад себе си, стъпки, които равномерно наближават, но си налагам да не поглеждам назад за да не подхранвам първичния страх, защото тук никога нищо лошо не се случва, особено на такива като мен, които се боят повече от сънищата си, отколкото от реалността, стъпките заглъхват, ето виждам вече ъгъла на моята улица със спирката пред хранителния магазин, там спирам за секунда и поглеждам дисплея на телефона си, часът е 03:51, на човек му трябват точно 30 минути за да стигне пеша от площад Бан Йелачич до апартамента ми на Ружмаринка ако е пил, изведнъж някой рязко ме дръпва за рамото и изтървам телефона си на земята, дисплеят угасва, обръщам се зашеметена, страхът моментално напомпва цялото ми тяло, срещу мен, почти в лицето  ми, застава фигура с качулка, не мога нищо да различа от чертите му, нито дали е мъж или жена, и докато осъзная случващото се, докато защитните ми механизми се задействат, фигурата ме блъсва с огромна сила по посока на трамвайната линия, времето се свива, после се разгъва отново и започва да тече толкова бавно, че във всяка една секунда виждам фрагменти от падането си и как светлините на последния трамвай за Дубрава се приближават все повече към моето тяло, което лети на забавен каданс към релсите, като в ням филм от началото на века устата ми е зейнала, но звук не излиза, с цялото си същество проумявам, че това е краят ми, нелепият ми край в най-спокойния град на света, в който никога нищо лошо не се случва, освен може би веднъж на няколко години, когато някой побъркан изблъксва на релсите млада чужденка, виждам го като заглавие във вестниците утре, стотни от секундата преди едновременния удар в трамвая и релсите светлината става толкова непоносима, че не мога дори да затворя очите си,

 казват, че ако скочиш от висока сграда, това което те убива е сърцето ти, а не  сблъсъкът със земята,

но моето сърце не избухва като сухопътна мина, ударът е по-слаб отколкото бих си го представила ако имах времето да си го представям, усещам тялото си някак чуждо, но не ме боли, очите ми са затворени и се боя да ги отовря, в главата ми кънти камбанен звън, земята под мен вибрира, но е меко и мирише на окосена през септември трева,  може би съм в болница, може би все пак, въпреки всичко съм оцеляла, защото не вярвам в задгробния живот или поне не си го представям толкова буквален, а може би още съм на шосето и съм толкова разкъсана, че халюцинирам, може би от мен изтича всичката ми кръв и мозъкът ми е блокирал рецепторите ми за болка, казвам си, че трябва да погледна независимо какво ще видя, отварям очите си и над мен се ширва безоблачно синьо небе,

да,

халюцинирам, това е сигурно, затварям очите си, отварям очите си, небето е същото – дълбоко тюркоазено без нито едно петънце по себе си, гледам го в продължение на няколко минути, виждала съм точно това небе някъде и преди, с треперещи ръце опознавам земята около себе си, наистина е трева, изсъхнала на слънце, миризмата ѝ се усеща нявсякъде около мен, смесва се тази на пръстта и далечния полъх на сяра, започвам да се съвземам, размърдвам крайниците си много внимателно, опипвам тялото си, търся по себе си дупки, цяла съм, непокътната, бавно се надигам, камбаната в главата ми замлъква, изправям се много предпазливо, оглеждам се, намирам се в приятен следобеден пейзаж с безкрайно житно поле, сякаш съм в картината на Андрю Уайът, но къщата я няма, всичко това, цялата тази равнина до където погледът стига ми е позната, виждала съм я, всъщност много пъти съм била тук, точно тук, в тези поля, с житото и окосената трева, спомням си един повтарящ се сън, в който срещам някого, чието лице никога не успявам да различа, някакъв мъж, който се опитва да ми каже нещо, но не успявам да разбера думите му, а около нас в полето всичко започва да експлодира и винаги се събуждам трепереща малко преди да полетя и аз във въздуха, какво се случва с мозъка ни след сблъсък с трамвай, може би е истина, че сънищата са малката смърт и в голямата смърт оставаме в сънищата си завинаги, усещам как напълно губя самообладание, поглеждам към ръцете си, които са изцапани с кръв, моята кръв, някой се приближава, чувам как тялото му отмества с тежестта си сухите класове, обръщам се, но вече знам, че е мъжът от съня ми, строен и безсмъртен в своята маслинено зелена войнишка униформа, с лице, което ще се изменя, както когато се опиташ насън да погледнеш себе си в огледалото, но не можеш да се различиш, образът се разтича, върти се, усуква се около себе си, знам, че и този път ще е така, сънувам ли или съм мъртва, мъжът в униформата спира на няколко крачки от мен, виждам лицето му съвсем ясно, усмихва ми се, кой си ти, питам го, къде съм, питам го през напиращи съзли, мъжът, който всъщност е по-скоро младеж, продължава да се усмихва без да отговаря, какво, по дяволите, е всичко това, искам да знам дали съм мъртва, разбираш ли, крещя му, някъде в далечината прогърмява експлозия, младият мъж се оглежда стреснато, чакай, знам какво ще стане, изкрещявам, мъжът също се опитва да ми каже нещо, още една експлозия, много по-мощна от предната, избухва близо до нас, земята се разтриса, въздухът замирисва силно на сяра, последва я още една, и още една, докато хоризонтът пред нас се превръща в чудовищна новогодишна заря, светлината става толкова непоносима, че не мога дори да затворя очите си,

казват, че при ядрената експлозия протичащата реакция е неконтролируема и води до отделяне на огромно количество енергия, светлинното лъчение може да причини изгаряния трета степен в диаметър от 100 метра, а ударната вълна може да обиколи земното кълбо три пъти,

 отварям очите си, ирисите ми се изпълват с ярка, болезнена луминесцентна светлина, намирам се в непозната стая без прозорци, в която има само едно доста странно на вид бюро и някакво устройство, каквото не съм виждала до сега, подпирам се на сивите стени, краката ми се подкосяват, поглеждам ръцете си, кръвта по тях е засъхнала грозно, отново поглеждам към бюрото с устройството, в ъгъла зад него има тежка метална врата, която изщраква тихичко и се отваря с плъзване, мъж на около тридесет влиза в стаята, поглежда към осветлението леко озадачено, после разтваря устройството, което се включва с хуманизиран поздрав „DDH CORP wishes you a good day at work!“, всичко това прави без да ме забелязва, къде съм, питам го, но той не чува гласа ми, няма ме, приближавам се до него, докосвам го по рамото, но той не реагира, слага внимателно на ръцете си някакви пластини, които напомнят на големи гумени ластици, дисплеят на устройството свети, опитвам да видя часа и датата, но всичко се размазва, главата ме боли, започва да ми се гади, свличам се на пода и опирам тила си в грапавата мазилка на стената, мъжът движи пръстите си из въдуха, а устройството премигва и сменя цветовете си беззвучно, всичко в тази стая е глухо и нямо, времето тук се измерва само с просветването на дисплея, мъжът изглежда като робот от бъдещето, предполагам, че съм в кома, предполагам, че всичко това, което виждам е следствие на удара, знам, че много хора виждат тунели и светлини, но моят мозък е избрал някаква друга форма на преживяване, дали и в смъртта всичко продължава да същесвтува в главите ни, дали въпреки гниенето на телата ни, мозъците ни остават вечни, като механични часовници, които веднъж навити, никога не спират да отброяват времето, тогава значи смъртта е наказание, а не жадуваната от мнозина почивка,

нещо се случва с мъжа-робот, ръцете му губят предишната отлична координация, лицето му лъсва от пот, започва да диша учестено, дисплея свети ярко и премигва непрекъснато, мъжът започва да се тресе, ставам и се опитвам да спра конвулсиите на тялото му, но е безполезно, той не усеща, че съм там, аз не съществувам в неговия свят, отдръпвам се безпомощно и само наблюдавам  гърчовете му, тялото му се свлича на студения теракот, устройството започва да излъчва такава ослепителна светлина, че не успявам дори да затворя очите си,

тътенът в ушите ми е оглушителен,

нормално възприеманите звуци  за човешкото ухо са  до 95-100 децибела, а прагът на поносимост е приблизително 120 дицебела, след които звукът се превръща в болка,

болка в главата ми

болката в главата ми е колосална,

отварям очите си в още по-ярко осветена стая, светлината е толкова луминесцентна, че всичко трепти в бяло, светлината също е болка, подът е леден и бял, стените са бели и ледени, светът е замръзнал в бяло, държа се изправена с огромни усилия, оглеждам стаята, която е почти празна, само в средата ѝ има нещо подобно на операционна маса, върху която е сложено някакво млечно бяло тяло, не е човешко, в това съм сигурна, от тялото стърчат стотици тръбички, които изпомпват златиста течност в контейнери около масата, усещам как скоро ще загубя съзнание, облива ме студен пот, но разбирам, че трябва да се приближа, трябва да видя какво е това, което лежи на там, може би съм аз, може би вече не съм човек и се гледам отгоре в болничната стая на някоя клиника, астрална проекция или нещо подобно, със залитане се добирам до масата и подпирам треперещите си длани, кръвта по тях е станала черна, тялото, което е проснато на бяла постелка, е перфектно изработено, божествено, отпуснатите му форми са болезнено изящни, не потрепват, не конвулсират, лицето му е спокойно, но стегнато, няма никакво изражение, което да подсказва наличието на живот, прилича на андроид от научно-фантастичните книги за бъдещето, така го наричам в главата си и аз, макар да не знам дали е такъв, андроидът, чието течно съдържание се излива в цилиндрични контейнери, отваря бавно очите си, те са като космоса, дълбоко безкрайни, всепроникваща черна субстанция, толкова знание, толкова непоносимо знание има в тях, забелязва ме, главата му леко се накланя към мен, в природата на човека е да се стреми да поправя грешките си, казва ми андроидът, светлината и болката в слепоочията ми стават толкова непоносими, че не мога да затворя очи,

никога не съм се събуждала от кошмар както го правят по филмите, рязкото надигане в леглото, учестеното дишане и обляното в пот лице, така не се събуждам и днес, след изтощителен и объркан сън, трудно ми е да разбера къде се намирам, дали още съм в съня си или вече съм будна наистина, опипом намирам телефона си, поглеждам часа, 07:30 е, сутринта на 23 май 2012 година, главата ми тежи и тялото ми е изтръпнало, ставам и правя огромно кафе, сънят ми започва да изблендява, но остава смътното усещане, че се е случвал и преди, много пъти преди, до обяд ще съм го забравила, казвам си, неприятното чувство на дежавю ще е отминало напълно, изместено от купищата задължения на работа,  но

вечерта трябва  да хубава за да се изравни везната,  И звъннва следобед и се уговаряме да отидем в любимия си инди клуб в парк Рибняк, от известно време там срещам един мъж, с когото се гледаме сякаш се познаваме, но никога не си говорим, може би е време да променим това, обещавам си, последните часове на работа минават толкова бавно, все едно времето се свива и после разгъва двойно по-дълго, нетърпелива съм, натежала от някакво странно очакване, сякаш знам какво ще се случи, прибирам се с колелото си, изкъпвам се, вечерям на крак, изпивам една малка водка, обличам рокля и обувам ванските, хващам трамвай, И и останалите ме посрещат на спирката на площада, топло е, градът, изпълнен с живот, шепти като аспирин във вода, клубът е препълнен още от сега, непознатият се появява по-късно, когато вече сме изпили доста алкохол, засичаме се на бара, усмихваме се, но никой не казва нищо на другия,

часът е 03:21,  и тъкмо си тръгвам от парти в центъра на Загреб, пред клуба непознатият пуши сам, облегнат на близкото дърво, разменяме си последен за тази вечер поглед, казващ, че макар да не знаем имената си, вече имаме общо време, защото знаем лицата си и ще ги помним до следващия път,

приятелите ми предлагат да ме изпратят с такси, но аз упорито отказвам,

разделяме се на Драшковичева, булевардът е празен и тих, две момичета ме задминават с потракване на токчетата и смях, подлезът свети като ден, площад Кватерник е пуст  и кафенетата му са задрямали, минавам на бърз ход покрай тунела между две кооперации, който винаги ме кара да настръхна, особено силно този път,

казват, че дежавю се получава тогава, когато информацията се обработва по-бързо от погледа, отколкото от съзнанието,

на спирката пред хранителния магазин до моята улица спирам да погледна часа, дисплеят на телефона ми светва толкова ослепително в тъмното, че не успявам да видя как фигурата се е приближила зад мен, две ръце силно и безпощадно ме блъсват към релсите, времето се накъсва на малки фрагменти докато политам към шосето и виждам светлините на последният трамвай към Дубрава, който след стотни от секундата ще се сблъска с падащото ми тяло, затварям очи,

отварям очите си под ярко синьо небе, нито едно облаче не преминава по тюркоазеното му платно,

дежавю е състояние, в което имаме натрапчивото усещане, че нещо ново се е случвало и преди,  че вече сме го виждали, усетили, макар точните обстоятелства около предходната ситуация да са неясни,

надигам се внимателно сред поле от златни житни класове, което се шири до хоризонта, объркана съм, била съм тук съвсем скоро, знам какво ще се случи сега, често сънувам един и същи сън, в който млад мъж с войнишка униформа се приближава сред житни поля, опитва се да ми каже нещо, докато край нас земята се тресе от експлозии, винаги се събуждам трепереща и никога не знам какво ми е казал този мъж, чувам стъпките му из житата, които пропукват под войнишките му обувки, обръщам се, чакай, знам какво ще се случи, викам с пълно гърло, войникът се стъписва, някъде в далечината се чува и първата експлозия, дишам тежко и се опитвам да се концентрирам върху детайлите, лицето на мъжа е красиво, младо, може би е около двадесетте, очите му са сини, светли кичури коса се показват под войнишката шапка, не мога да определя каква е униформата му, няма отличителни знаци, не мога да я свържа с нищо, чува се втори гръм, който отеква все по-близо, войникът се оглежда стреснато, напрежението виси във въздуха между нас и навсякъде около нас, мъжът се опитва да ми каже нещо, но не разбирам нито дума от това, което говори, експлозиите зачестяват, отчаяно се опитвам да проумея значението на всичко, което се случва, съзнанието ми драпа по стените на черепа ми за смисъл, за някаква причина, приближавам се съвсем до войника, той ме гледа някак снизходително, все едно съм сгрешило дете и говори, говори на своя неразбираем език, хващам го за раменете и го разтрисам, не разбирам, не разбирам какво говориш, крещя, сълзите се изливат по лицето ми, изведнъж той се сепва и бръква в пазвата си, в ръката му заблестява войнишка плочка, на която е гравирано името Иван Березин, роден в лето 1923, скъсва верижката и пъхва плочката в ръцете ми, докато хоризонтът пред нас се превръща в чудовищна заря, земята се люлее под краката ни, Иван се усмихва и ми обръща гръб, чакай, не, не тръгвай Иван, викам след него, Иван, не отивай натам, Иван, крещя името му, но страхотният шум от експлозиите хищно и безмилостно поглъща гласа ми, главата ми пулсира, пулсира цялото ми тяло, болката се превръща в ослепителна светлина и се слива с тази на експлозиите, затварям очи,

отварям очи,

лека спортна кола рязко завива надясно за да избегне удара с мен, забива се в дърветата до пътя, шофьорът излита през предното стъкло, тялото му глухо тупва в тревата, едва дишам, сърцето ми се е превърнало в някаква огромна, пулсираща форма, заела цялото ми същество, от смачканата предница на автомобила се извива дим, изтичвам към мястото, където шофьорът лежи, паднал е по лице, обръщам го с треперещи ръце, кръвта му полепва по кожата ми, това е мъжът, това е мъжът от сивата стая, задушавам се, мъжът от сивата стая, който умира тук заради мен, на този пуст път, по който не минават никакви коли, мъжът-робот, какво е всичко това, Боже, какво означава всичко това, миризмата на дим от колата се усилва, чува се силен пукот и ярка, ослепителна светлина залива цялото безумие, в което се намирам, затварям очите си за да не ослепея,

един обект би могъл да пътува във времето, стига неговата маса да е безкрайна или неговата скорост да е близка до тази на светлината,

отварям очи,

в окървавената си длан стискам малка метална плочка,

намирам се в сива стая със самотно бюро в нея, зад което тежка метална врата се отваря с леко плъзване, мъж на около тридесет влиза без да ме забележи и включва малко устройство, което го поздравява с хуманизиран призив, значи все пак е жив, изпитвам огромно облекчение, ще ми се да го прегърна, но знам, че е безполезно, защото в неговия свят аз не съществувам, търпеливо го изчаквам да сложи пластините, с които работи, оглеждам стаята за някаква подсказка, за снимка, за документ, за подпис, но няма нищо, абсолютно нищо човешко, мъжът движи ръцете си ритмично, загребва с пръсти из въздуха, устройството свети, екранът се сменя, вглеждам се в него, стотици профили в социалните мрежи се появяват, мъжът ги мести, компресира информацията, слага ги в подредени папки с дати, чиито години започват от 2007 и приключват с 2053, но как е възможно, сега сме 2012, а годината, изписана на устройството е 2082, не разбирам, не разбирам какво е всичко това, но ръцете на мъжът-робот губят предишната отлична координация, лицето му лъсва от пот, започва да диша учестено, дисплея свети ярко и премигва непрекъснато, мъжът започва да се тресе, чакай,

всъщност знам какво ще се случи,

и преди съм била тук и съм се опитвала да спра конвулсиите му, да го задържа на стола, но тялото ми не съществува в същото пространство като неговото, мъжът пада на теракотения под пред мен за втори път,  поглеждам дисплея на устройството, което се нарича Драйвър, очите ми се разширяват, срещу мен на екрана стои неархивиран профил на мъж, загинал в катастрофа през 2052 година, същият този мъж, който сега лежи на пода и чието име е Исак, вероятно застигнат от сърдечен удар за втори път, е същият онзи мъж, чиято кола се заби в дървото за да избегне сблъсъка с мен, усещам стягане в гърлото, стискам плочката на Иван до болка, светлините на стаята се усилват до нажежено бяло, стягането в гърлото замрежва погледа ми, затварям очите си,

според различни духовни практики прераждането е концепция, в която душата минава през различни етапи на опита и живота по пътя на своето развитие, преживявайки смъртта под някаква форма, съхраняваща натрупания опит и причинно-следствени връзки и появяваща се отново в нова форма, или в ново тяло,

отварям очите си,

таванът над мен е ледено бял, светлината е силна и остра, но не изпитвам страх, лежа без да усещам нищо, без никаква болка, без никакво съжаление, от перфектното ми изкуствено тяло висят множество тръбички, пробиващи внимателно синтетиката на кожата ми, същите тези тръбички, през които в началото вливаха живот в пластмасовите ми вени, караха механичните ми стави и силиконовите органи да се раздвижват, под еластичния ми бял епидермис скелето на гръдния кош се издуваше и спадаше ритмично, милиони изкуствени клетки се деляха в мен всяка микросекунда, прецизно изчислени и насочвани от алгоритмите на Създателя, а сега извеждат от мен животоподдържащата течност,

разбира се зная какво ще се случи,

зная какво ще се случи,

помня какво се случи,

Корпорацията унищожава цялото знание, което се съдържа в мен заради размириците, които последваха от него, Видеокото ме наблюдава, Създателят ми неуморно работи по моето спиране от употреба, знам, че имам няколко часа преди blackout-а на процесора ми, но няма значение, тъй като не изпитвам нищо, запечатвам финални фрагменти от тази история в бекъпа на паметта си, както съм предварително настроен, и се оставям на тръбичките да изпомпват усещането за съществуване навън от мен, Създателят се навежда над тялото ми, от къде се е появила тази метална плочка, M.E.S.I.A.H.00?, пита ме с изненадан глас, усмихвам се и затварям очи под ярката светлина на стаята,

отварям очи,

в този момент аз съм Я, годината е 2012-та, денят е 23-ти май, преди да отида в клуба в парк Рибняк, където тя ходи обикновно с приятелите си и се засичаме от няколко седмици, минавам през целия маршрут отново, пресмятам точния момент няколко пъти така, че да няма разминаване, така, че да мога със сигурност да изпълня каквото знам, че трябва да изпълня, после се изкъпвам, обличам се, изпивам една водка и хващам трамвая, закъснявам, защото знам, че ме очаква, виждам я веднага, защото отдавна знам къде да я открия, знам, че ще потърси начин да ме заговори, защото вече го е правила няколко пъти, отивам на бара, тя идва, превъзбудена и весела е, споглеждаме се, знам, че иска да ме попита как се казвам, но не го прави, добро момиче, казвам си, може би вече си разбрала как се играе тази игра, усмихвам ѝ се, в едно друго време ще се обичаме, но не и в това, защото аз

знам какво ще стане,

знам какво е ставало,

знам какво става,

във всеки един момент аз знам, защото разбирам как работи времето, разбирам неговата ос, разбирам и необходимостта му да се случва и да се повтаря, наречи го цикличност, прераждане, наречи го дежавю или каквото допада на твоя мироглед, но аз знам какво трябва да направя, какво се очаква от мен тук и сега, както и тогава и някога, знам, че ще излезе след малко, чакам я навън, пуша цигара опрял гръб в близкото дърво, градът шепти, но само за този, който има слух да разбере какво му говори, ето я, излиза, поглеждаме се за последно преди да тръгне сама по тъмните булеварди на Загреб, изчаквам да се отдалечи достатъчно и тръгвам след нея, знам, че ще мине през Влашка, ще пресече Кватерник, после ще слезе през подлеза, ще подмине тунела на Максимирска с бърза крачка, знам, че ще се спре на спирката пред хранителния магазин, ще погледне дисплея на телефона си за да види колко е часа, ето я, стои там без да подозира, че точно аз съм след нея, качулката скрива лицето ми, приближавам се безшумно, правил съм това толкова пъти, заедно сме правили това толкова много пъти, стисвам я за раменете, тя изтърва телефона си, който се разбива в асфалта, часът е 03:51, трамваят за Дубрава приближава, преди да я бутна пред него я обръщам към себе си, длъжен съм този път да ѝ кажа нещо успокоително, не се бой А, ти всъщност

знаеш какво ще се случи, нали,

в момента, в който те бутна на релсите, и който прецизно сме изчислили през времето, защото се е случвал вече няколко пъти, ти ще разбереш онази част от истината, която ти убягваше предните пъти, а тя, А, е, че ние всъщност живеем безкрайно много животи, нищо, че винаги си била скептична по този въпрос, ние винаги, винаги сме един и същ човек, макар в различни тела, едно и също повторение през времето, едно и също от началото до края, разбираш ли, ти си войникът Иван, ти си Исак, който едновременно умира през 2052 заради теб и през 2082 въпреки теб, ти си андроидът, създаден от Корпорацията, ти си всички тези тела, ти си мен, както аз съм теб и ние всички сме шепа хора, които се появяват отново и отново в различни гънки на времето, следваме неговата цикличност, раждаме се и умираме в различни обвивки, но винаги едни и същи, понякога сме свидетели на смъртта си, друг път сме причина за нея, видях себе си да умира толкова пъти, колкото бяха необходими за да се родя, А, ние сме всъщност първите хора, ние сме децата на Бог, който е сред нас и насочва ръцете ни, макар да смятаме, че сега е единственото време, което познаваме, някои от нас помнят и знаят всички времена, в които ни е имало и ще ни има, може би си чувала, че природата забранява времевите цикли, но то я надхитрява всеки път, защото Бог е всъщност времето, А, и ние сме неговите инструменти,

ето, трамваят идва, А, и не забравяй, аз съм ти и ние сме аз.

 

Отварям очи. Датата е 23 юни 1941 година, вчера Нацистка Германия нападна Съветския съюз и по радиото съобщиха, че всички здрави мъже ще бъдат мобилизирани. Баща ми е ветеран от предната война, но аз съм пълнолетен и в добро здраве, ако не броим причудливите сънища напоследък. От известно време сънувам все едно и също и се будя объркан –  намирам се в безкрайно житно поле, небето е ясно и лазурно, нито едно облаче не преминава над хоризонта; в полето срещам някого, една млада жена, никога не съм виждал дрехи като нейните, а ръцете ѝ са окървавени, цялата трепери и се опитва да ми каже нещо, но не разбирам почти нищо от думите ѝ. Понякога, в момента преди да се събудя, сякаш чувам гласа ѝ в дъното на главата си:

 „ Не забравяй, Иван, аз съм ти, ние сме аз.“

Понякога, точно в тези дни, сякаш знам какво ще се случи.

*  - Благодаря ти, човеко, стигнал до края на този разказ, написан умишлено като едно дълго, дълго изречение. Съветвам да прочетеш и тези три - Аз, Исак, Мъжът от снимката и 00:00, тъй като в тях част от персонажите са разгледани по-детайлно и също, защото настоящата история е базирана и се развива върху идеите и фрагменти от сюжетите им.