вторник, 14 ноември 2017 г.

* * *

В мазето на душата ми
живее едно крехко бяло,
което всяка нощ разпъвам
на кръст,
всеки ден поя с отрова,
но то отказва да умре,
и не спира да ми нашепва,
че още има надежда

за спасение.


Egon Schiele


четвъртък, 9 ноември 2017 г.

Градове и памет *

От този прозорец гледката, която се открива към града, е впечатляващо детайлна – като изпод гигантска лупа. Толкова години на разглеждане и изучаване на един и същи пейзаж, и въпреки удобното ни старо познанство, това място не спира да ме замайва с непринудената си красота. Погледът ми се плъзва по кармина на керемидите, търкулва се по стените на къщите, мушва се между прането и се загубва по тесните улички. Колко пъти съм си мечтала да го видя с други очи, като човек, който за първи път го прекрачва, като конкистадор или откривател на тайни, антични градове, да обърна взор наопаки, да се опитам да забравя всичко, което с този град сме споделили, всички диалози, които сме провели на сцената на времето, нашите общи малки радости и дълбоки, тъмни тъги, споровете ни и честите раздели.
Не.
Моята памет е тънко конче във възела на това място, ако го отскубна, ще се пръсна на хиляди малки частички, ще се разпилея по калдъръма, ще ме сметат метачките в своите тенекиени лопати, ще се разложа с есенните листа в канавките. Може би Итало Калвино е усещал точно този страх от разпадане, когато е писал за онези градове, в които Марко Поло напластява слой по слой спомена за своята Венеция, облича я в нови дрехи, после ги разкъсва, събаря я в прахта, коронясва я, променя името й всяка нощ, но винаги, винаги копнее за нея.
За невидимото в моя град мисля най-вече, докато внимателно проследявам полета на гълъбите над Градската галерия, за мъглите, които пълзят над реката и с тънки, прозрачни пръсти опипват мостовете, дърветата, облите камъни по острите улици, за смъртта на кубинския квартал, за старата пекарна и лапидариума, който е своеобразна машина на времето, за топлите кестени в краката на октомври, за тихите юнски нощи, за облаците майски люляк, за всеки изтърван автобус, за всички изпяти песни под нечий прозорец, за всички изпити чаши вино в ателиетата на художниците, за всички недовършени стихове, издраскани по пейките в парка.  За всичко, което е било, а е можело да не бъде.

Ако някога искате истински да опознаете някого, отидете в града му – там, разпръсната по сградите, по дърветата, по паважа, по паметниците, по спирките, по лицата на бездомниците, по дланите на продавачите на пазара, там ще прочетете неговата биография, ще зърнете нишката на паметта му, ще влезете тихомълком в него. Ако някога искате истински да запомните някого, загубете се в града му и градът ще ви разкаже всичко, което си струва да 
бъде запомнено. 


*Малък реверанс към "Невидимите градове" 

Rene Magritte