История първа.
Как се забравя човек в пет последователни
стъпки.
Първоначално само се преструваш, че не го забелязваш,
погледът ти се е устремил към някаква незначителна подробност от пейзажа зад
него или изучава връзките на обувките ти, следи хода на стъпалата ти, запаметява
формите на мравката, която едва не стъпкваш докато с него се разминавате по
тротоара. Всичко започва именно така – като безобидно отклонение от нормалното,
като престъпление, което вярваш, че не си извършил предумишлено.
След това спомените за него загубват тежестта си, изпразват
се от чувството, освобождават се от съдържанието си като черупките на мъртви
охлюви и един по един са изместени от нови спомени с други хора и с по-скорошен
срок на годност.
После лицето му започва да губи до скоро ясните си контури,
размива се като в сънищата, в които се опитваш да прочетеш нещо или да видиш
колко е часът, но думите се сливат, цифрите се размазват една в друга, пет ли е
или е три, а се превръща в о, а местността на чертите му става неразпознаваема,
съвсем лесно е да се изгубиш в нея, съвсем лесно е да се запиташ това той ли
или е някой друг, на който само ти напомня.
След това изчезва скелета на името му. Конструкцията, в която
е затворена цялата му същност, се събаря в паметта ти, мавзолеят на буквите му
се срива, лишен напълно от своята монументалност в пейзажа на твоя живот.
Най-накрая не го забелязваш въобще, докато се разминавате по
тротоара в един топъл пролетен ден погледът ти не се плъзва дори и за кратко по
лицето му, а отминава и се насочва към някакъв маловажен детайл, но към нещо
все пак съществуващо, за разлика от човека, който вече си забравил напълно.
История втора.
Цветята.
Всеки ден минавам по една и съща улица на път към университета
и винаги поглеждам дали цветята на приземния прозорец са разцъфнали (ето две
небрежни прояви на компулсия). Прозорецът и цветята принадлежат на някой, когото
не познавам, а дори не знам какъв точно вид са растенията (познанията ми по
ботаника са толкова нищожни, колкото да ми позволят да различа кактус от
мушкато, да речем), но в начина, по който саксиите са подредени гордо на
перваза, в контраста между ярките червени и розови цветчета и фона на тъмната стая,
в белотата на рамката на прозореца, откривам една наистина великолепна и почти
барокова картина. Често се спирам за кратко, за да се насладя на мимолетното
изкуство на ежедневието, а веднъж дори направих няколко не лоши снимки на
цветята и прозореца, които всички във фейсбук много харесаха. Не, че това има
някакво отношение към историята така или иначе.
Предполагам, че цветята са радост на някоя дама, която
грижливо е вързала стъбълцата им с бели панделки към летвички, забити в
пръстта, за да предотврати тяхното превиване под тежестта на цветовете и
месестите им листа. Стаята сама по себе си не представлява никакъв интерес за
мен, никога не съм надниквала вътре, нямам желание да поглеждам иззад композицията
на този случаен натюрморт, който намирам за толкова сантиментално очарователен.
И не твърдя, че цветарството е
обезателно женска дейност, но нещо в кокетниченето на саксиите пред погледите
на минувачите (ако някой въобще вдига поглед към тях освен мен), ме кара да вярвам,
че и цветята и стопанинът им са жени.
Тази вечер отново минавам по същата улица, този път в
обратна посока. Прозорецът с цветята свети ярко и различно, рисувайки съвсем
друга картина, някак импресионистична, почти по Сезан. Спирам се и се заглеждам
в новите детайли, които лампата ми разкрива – чувствам се едновременно поканена
и същевременно натрапник в тази малка интимна вселена. Първо забелязвам
цветята, разбира се, свикнала съм с тяхната осанка, която в контражура е съвсем
друга. После забелязвам фигурата, която внимателно и нежно (усещам нежността
през двойното стъкло) пръска с пулверизатор листенцата и още по-внимателно и
гальовно ги забърсва с парче плат.
Очилата на мъжа отразяват като малки луни светлината на
лампата, докато главата му се накланя към всяко цвете и ръцете му деликатно
докосват венчелистчетата.
На врата на мъжа тежко виси траурно шалче.
Азалиите са любимите цветя на съпругата му.
История три.
Студен картоф.
Помня, че като деца много обичахме да играем на Горещ
картоф. Беше в ранните години на Прехода и нямаше какво друго да правим, освен
да си изживеем истински детството – с ожулени колене, с междублокови войни, с
игри с глупави имена.
Пред нашата кооперация Горещ картоф се играеше с топка,
въпреки че сигурно някой, някога и някъде е имал друга, по-любопитна версия в
своето детство – игрите са нещо като част от местния фолклор, всеки квартал си
има свои правила, свои наименования на стъклените топчета, свои стражари и
апаши, свои жмичка или криеница, цяла енциклопедия или пък речник на детските игри
може да се напише.
Та, целта на играта беше да си подаваме топката, този оспорван и загрят до нетърпимост „картоф“, възможно най-бързо и толкова убедително, че чак да ни запарят дланите. Който изтървеше картофа, отпадаше от играта.
Игрите не са занимание самотно. В тях всички се стремяхме да сме от последните останали, да не сме студения картоф, който завистливо и тъжно наблюдава отстрани, докато напрежението между играчите расте, докато смехът избухва като артилерийско оръдие, докато животът се е събрал в една-единствена игра.
На пешеходната пътека забелязвам някакъв овален предмет, застанал някак на средата, сякаш нечия ръка го е оставила на точно конкретно място, за да всява смут в симетрията на маркировката. Приближавам се. Оглеждам предмета и установявам, че е картоф. Едър, сив, почти кръгъл картоф, като топчица за тенис, която дълго се е търкаляла в калта. Преди да мине поредната кола подритвам картофа от някаква детска необходимост да разрушавам правилата. Картофът се търкулва към близката канавка и остава там, заклещен между две решетки.
Изведнъж ми става тъжно - тъжно за картофа, изпаднал от нечия торба, в която заедно с килограм, или пък два от себеподобните си, са се носили към общата и неизбежна съдба на яхнията, към веселото, игриво бълбукане на тенджерата. Ето един съвсем истински студен картоф, изтърван неволно от нечии ръце и изгубил напълно своя смисъл, изостанал от голямата предопределена игра на съществуването си. Първият и единствен отпаднал играч.
Не бях виждала по-самотно нещо до сега.
История четири.
Баща.
И трите израснахме без баща. Моят си тръгна, за да е с тях, а техният отсъстваше, макар да беше там.
Наложи се и трите да си измислим баща, който обаче се
различаваше за всяка една от нас. Бащата на едната беше ласкав, но и сериозен, на
другата бе умен и смел, а на третата – весел и шумен като дете. Единият носеше
на конче и връзваше обувки, другият учеше на поезия и математика, а третият
сглобяваше конструктори и пържеше мекички. Единият промиваше раните ти от
колелото, другият си залепяше памук вместо брада и се превръщаше в Дядо Коледа
пред изумения ти поглед, а третият не позволяваше на майка ти да ти се кара.
Бавно, с годините, всяка от нас си създаде неин индивидуален татко, който
носеше едно и също лице, и имаше еднакъв глас и същата коса и очила, но имаше три
съвсем различни самоличности.
Дори и сега, когато вече пораснахме, все още не успяваме да вместим
тримата си бащи в един.
 |
| Masao Yamamoto |
