Мъжът от снимката

Психотерапевтката продължава да настоява, че става дума за осъзнато сънуване, но аз упорито твърдя, че не е така,  и днес, въпреки очевидните си възражения, се съгласява да ме подложи на дългоочакваната регресивна хипноза.

Махалото на бюрото й се люлее напред- назад, напред-назад. Щорите са спуснати и в кабинетът цари топъл сумрак. Терапевтката ми нарежда да седна удобно, да се отпусна, да затворя очите си, да дишам дълбоко и да слушам равния й като палачинка глас. Вдишвай през носа, издишвай през устата. Всички странични шумове полека отстъпват към ъглите, докато останат само нейните тихи, отмерени думи, кръжащи във въздуха и влизащи в съзнанието ми с всяко вдишване и издишване. Тялото ми потъва бавно и блажено в коженото канапе, крайниците ми тежат като воденични камъни. Клепачите ми залепват. Броейки внимателно до десет, терапевтката ме въвежда в приятен следобеден пейзаж с безкрайно житно поле и тюркоазено синьо небе. Спокойно е и някак познато. Забелязвам, че недалеч от мен има още някой. Инстинктивно предусещам кой е- това е мъжът от всички мои сънища, строен и безсмъртен в своята маслинено зелена войнишка униформа. Обръща се към мен. Красив е, чертите му са безпогрешни, очите му са тъмен океан. Страхувам се, че го обичам. Страхувам се, че ми пречи да съществувам пълноценно сред своите себеподобни.

Сънищата ми винаги са с различен декор и сюжет; някои искрящи и свободни като конфети, други черни и дълбоки като катакомби, но той е неизменно там,  тих и присъстващ, жаден да съществува, макар и само насън.

Приближавам се към него малко плахо, боя  се, че ще изчезне или съзнанието ми рязко ще ме изхвърли от тази смътно позната, уютна реалност. „Как е името ти?” питам го на своя език, защото съм сигурна, че ме разбира. Трябва да знам, отчаяно трябва да знам кой е, истински ли е, измислила ли съм го, полудявам ли, защо го търся в лицата на другите, онези живите от другия свят.

Той отговаря, но нещо не е както трябва; гласът му звучи като записан на касета и пуснат наобратно. Бавно, провлачено, страшно, объркано. Поклащам глава безсилно.

„Не разбирам, по дяволите.”

Протягам ръка да го докосна. „Как се казваш,” опитвам пак. „Трябва да знам името ти,” умолявам го, стискайки китката му, „ Трябва да те пусна да си идеш, за да заживея пак нормално.”

Мъжът продължава да говори. Едва чувам гласът му, сякаш онемява ужасяващо и безвъзвратно, точно сега, точно в този момент. Някъде в далечината прогърмява експлозия. Той се оглежда уплашено. Всичко в мен се изпъва до крайните си предели. Усещам, че съвсем скоро ще изляза от хипнозата и ще се върна в сумрачния кабинет. В гърлото ми засяда огромна буца страх, че всичко е напразно и тази среща няма да се повтори никога вече, освен в объркания свят на сънищата ми. 

Изведнъж той се сепва и бръква в пазвата си. В ръката му заблестява войнишка плочка, на която е гравирано име- Иван Березин. Още една експлозия, много по-мощна от предната, избухва близо до нас. Земята се затриса в предсмъртни конвулсии, въздухът замирисва на сяра. Последва я още една, и още една, докато хоризонтът пред нас се превръща в чудовищна новогодишна заря. Иван ме поглежда за последно с дълъг, топъл и бащински поглед, усмихва се с усмивка, която жигосва сърцето ми завинаги и тръгва напред към съскащата буря от светлина и трясък. Разбирам, че повече никога няма да го видя. Опитвам се да го викна обратно, да го запазя, да го върна със себе си в моя свят, там,  където лежа беззащитна в кабинета на някаква психотерапевтка, там, където има метро, таксита, барове, където има живот и относителен мир. Крещя името му, но страхотният шум от експлозиите хищно и безмилостно поглъща гласа ми.

Психотерапевтката ме изважда от хипноза внимателно и с хирургическа точност. Очите ми се нагаждат към тази стара действителност много по-бързо от ума ми; той още блуждае потресен в сцените от преди малко. Главата ме боли почти непоносимо, но болката ми действа някак заземяващо. Аз съм тук, непокътната, цяла, нетърпелива да заживея отново.

Разказвам с известна ревност преживяването си. Не помня детайли, но помня емоции и едно име. Казвам го на психотерапевтката, която го записва в тефтера си и когато приключвам, закълвава по клавиатурата на компютъра си. Мълчим. След малко принтера заработва, скърцайки и дишайки с механичните си дробове. Терапевтката ми подава лист, на който е отпечатана черно-бяла фотография на войник от Втората световна война. Мъжът е на около 21-22 години, ръкавите на войнишката му риза са навити до лактите, в дългите си пръсти на едната ръка стиска угарка, а в другата държи пушка. Застанал е сред поле от жито, небето изглежда ясно и ведро в монохромната гама на снимката. На лицето му е изписана позната усмивка. Под фотографията има кратък текст: Иван Березин, руски подофицер от 270-та пехотна рота,  награден с орден Герой на Съветския съюз. Роден през 1923 г., починал на 15-ти септември, 1981 г.- датата и годината на моето раждане. Разплаквам се неудържимо, но не от мъка, а от осъзнаване, от облекчение, от носталгия, от любов.Към Иван.Към себе си.

*  Бележка: Името Иван Березин избрах и комбинирах на съвсем, съвсем произволен принцип- преглеждах статия на Уикипедия за типични руски фамилии и се спрях на Березин, заради асоциацията, която прави в мен.По-късно, когато героят се беше вече оформил, реших да проверя дали въобще някой в Русия си кръщава децата по този начин и попаднах на статия за войник със същите имена, участвал във Втората световна война. Оказа се,  че Иван Березин, този, който си измислих,всъщност съществува!