Янис

Аз знам как ще умрете.

Не, защото съм пророк, разбира се, пророци няма в този смисъл, който вие, господине, бихте придали  на думата.  Може би си мислите, че вече съм пиян или съм прекалил с психотропните, които така небрежно се предлагат навсякъде тук, може би дори съжалявате, че ми позволихте да седна на вашата маса, знам, че ви се струвам познат и нека ви уверя, че всичко с мен си е съвсем наред. Смеете се. Клатите глава. Моите твърдения ви забавляват. Отпиваме от ледения джин, изучавате ме внимателно над чашата си.

Аз наистина знам как ще умрете. Питате от къде знам ли? Отначало няма да ми повярвате, нясно съм с това, защото вече сме водили този разговор, но аз отново ще идвам за до го повтарям, докато думите ми придобият плътност  и станат истина. Бях там. Видях как се случва всичко.След година, точно на тази дата,  вие ще катастрофирате, тялото ви ще излети през предното стъкло на лекия ви автомобил и ще падне в тревата до пътя. Не се тревожете, едва ли ще усетите някаква болка, защото мозъкът ви ще е изключил цялото захранване преди това. Малко безразсъдно от ваша страна ще бъде да шофирате с толкова висока скорост кола като тази, която оглеждате от известно време и в крайна сметка ще си купите след месец, трудно се овладява по тесните пътища, особено когато някой изникне пред вас сякаш от нищото.

Изглеждате озадачен. Може би се чудите как е възможно да знам за колата, нали? Напълно разбирам смущението ви, то е едно и също всеки път, когато този разговор се повтаря. Имате добре контролиран нервен тик, който ей сега ще прибяга леко по лявата страна на лицето ви. Ето, казах ви. Изнервен сте и вече не ви е забавно. Смятате, че ви следя? В известен смисъл това е така.На ваше място аз бих внимавал повече с хапчетата за сън, но аз, все пак, не съм на ваше място. Иска ви се в момента да не сте тук, в тази безсмислена командировка, а да сте в дома си, при прекрасната си приятелка. Не обичате работата си, искахте да се посветите изцяло на фотографията, но сега ви се плаща добре и в крайна сметка, всичко е до мисловната нагласа, нали така. А тази кола толкова ви харесва, като дете събирахте малки копия на автомобили и мечтаехте да станете пилот във Формула 1. За вас тази покупка ще е като сбъдната мечта. Прав ли съм?

Мълчите.

Уплашен сте. Колебаете се дали да не викнете управителя на бара.

Разбирам. Бъдете спокоен.

Ще ви оставя сам и вие никога повече няма да ме видите. Не и в този живот, разбира се.

Позволете ми все пак аз да платя сметката, заслужавате го след всичко, което ви наговорих. Но преди това бих искал да ви кажа за последно, че няма какво да направите за да промените смъртта си.  Каквото и да сторите в следващата една година, хода на времето, което ви е определено, ще ви заведе до един и същи край, независимо от коя страна на пътя сте. От вас зависи единствено как ще изживеете тази последна година, която е пред вас. Може би е време да се ожените?

Излизам от бара леко потиснат, в последните няколко пъти този разговор все ме кара да се чувствам като палач, като убиец, знам, че без него всичко ще се обърка, знам, че се случва сега и ще се случва отново, но как най-безболезнено да кажеш на един човек, че скоро ще умре? Независимо от това, че го казваш толкова много пъти. Независимо, че знаеш цялата история от самото ѝ начало до нейния край. Независимо, че този човек си ти.

Нещо в мен се променя и не вярвам, че дълго ще мога да го държа на повърхността.

Изваждам цигара и я запалвам с гравираната метална запалка, която винаги тежи в някой от джобовете ми, името и годината още си личат ясно, макар пръстите ми да са я излъскали от употреба. Какво да направя, такъв съм си - сантиментален към вещите, които носят някакво значение, предназначено единствено за мен. Въпреки всичко, което правя от години, не съм загубил усещането за себе си, именно то ми позволява да поддържам  разума си в изрядна хигиена, вместо отдавна да съм се залутал в лабиринта на всички събди, които трябва да стопанисвам.

Моето име е Янис, годината, в която се намирам в този момент е 2051. Лято е, нощите са дълги и горещи, спя трудно в хотелската стая, въпреки добрата климатична инсталация. Предпочитам по-хладен климат, там, откъдето идвам летата са много по-студени и кратки, дъждовният сезон продължава повече от шест месеца и рядко имаме толкова високи температури. Всички промени във времето се дължат на свръхзамърсяването от края на този век, но за нас, родените след 2100-та, онзи климат е нормалност, а този тук аномалия.

Прибирам се по крайбрежната улица, която гъмжи от хора. От всички посоки се чува музика, курортния град блести  в неон и никой не спи, тук никой никога не заспива. Радвам се, че тази нощ ще си тръгна и в следващите месеци няма да ми се наложи да се връщам отново. Пътуванията ми са оставили в мен една голяма невъзможност да се почувствам на мястото си където и да е във времето и пространството, освен в  един - единствен пасаж от  миналото. При нея.

Хотелът е празен,  момичето на рецепцията сънливо гледа в дисплея на телефона си, пръстите ѝ се плъзгат по гладката му повърхност. Там, откъдето идвам, технологиите са толкова тясно специализирани, че с тях можем да боравим малцина.

Влизам в асансьора без да ме забележи никой, някаква глупава модерна песен звучи в кабинката, в огледалото виждам образа си, който никога няма да остарае и да се промени – светлата ми коса е пораснала малко и кичури се лепят по потното ми чело, но като цяло съм си същия, жилав, средно висок, с изправени рамене и гръб. Лице, което може да принадлежи на всяко едно време, тяло, което е толкова чупливо, колкото и всички останали тела на този свят. И все пак.

Отключвам вратата на стаята си с чипа, оставям открехнато, не светвам, защото няма нужда.Не нося много багаж със себе си, престоят ми тук е сравнително кратък и делови. Малкото ми вещи са предварително прибрани във вакуумни пакети, които се събират чудесно в леката раница, която винаги нося по време на своите пътувания. Вадя от секретния вътрешен джоб на чантата апарата, на размер е почти колкото дланта ми, докосвам светещия датчик по гладката му повърхност, чува се леко изсъскване, за стотна от секундата стаята се изпълва с ослепителна светлина, затварям очите си и се оставям да бъда всмукан.

Тя знае, че ще пристигна тази вечер и е приготвила своя багаж. И тя, като мен, пътува съвсем леко,  без излишни условности. Отдавана сме изградили система, в която да синхронизираме тръгванията си и пристиганията, така че апаратът да не предизвика огромни разливи в материята. И двамата сме наясно, че не можем да пътуваме едновременно, колкото и да ни се е искало и да сме си представяли парадоксът, който това би създало. Достатъчно хубаво е това, че можем да бъдем заедно на едно и също място и в едно и също календарно време.

Апаратът ме изплюва на няколко километра от града. Годината, в която се намирам в момента е 2013. Наблизо има бензиностанция, където изчаквам тя да дойде и да ме вземе с малкия си Форд, пристига сравнително бързо, в колата мълчим, светлините на Загреб се приближават стремглаво. Винаги ми е добре, когато се прибирам тук, в този град имам дом, който е мой и наш, тук всяка улица ми е позната, всяко дърво и всеки площад означават нещо за мен. Тук е и тя, а аз, както вече казах, съм се превърнал в много сантиментален човек.

Историята ми с нея е необичайна история. Трябваше да разиграем един и същи сюжет няколко пъти, докато тя не започна да проумява каква е нейната роля в него. Всеки път, когато трябваше да я блъсна пред приближаващия трамвай, сърцето ми се свиваше до малка точица и макар да знаех, че това не е краят, а точно обратното – така започваше нейният нов живот, изпитвах ужасна болка. Благодарен съм, че вече не се налага да го правим по този първобитен начин. Тя много добре знае как да работи с апарата и почти никога не допуска грешки. Моята умна А.Моето по-добро аз.

Наближаваме апартамента на Ружмаринка, колата ѝ завива по познатия път покрай спирката и хранителния магазин, влиза в малкия паркинг, паркира и А. изгася двигателя.

Аз и А. сме един и същ човек. Появяваме се непрекъснато в различно време, с различно тяло, с различен пол, но ядрото ни винаги остава едно и също. В известен смисъл между мен и всички останали аз стои една разлика – те са родени, докато аз съм създаден. Това не ме прави по-малко човек от другите  ми версии, но ме нарежда в една особена графа. Като създаден, а не заченат, моето предназначение е малко по-различно от това на останалите ми проявления.

Връзката между мен и А., обаче, е специална. Тя е възелът, който държи всичките ни същности заедно, освен това към А. изпитвам особени чувства. Тя е единственото друго мое проявление, което пътува, моята Междинна, на нея са разпределени определени версии и линии, които да проследява, докато аз работя с останалите ни Аз-ове. Именно за това А. и аз можем да бъдем на едно и също място, в едно и също време, защото сме нещо като партньори.

Влизаме в сумрачния вход, А. отключва тежката входна врата и хлътваме в апартамента. Мракът отстъпва, докато тя минава из коридорите и стаите, светвайки всички лампи, които има. От година А. не може да понася тъмнината и спи на приглушена светлина. Знам, че аз съм виновен за това, но никога не съм имал друг избор, освен този, който Създателят ми е предоставил.  Така или иначе А. вече приема почти спокойно новите си функции с цялата им важност, всички жертви и болки, които носят със себе си. Наистина е едно от най-добрите ми аз.

 - Косата ти е пораснала – казва ми с лека усмивка, докато отмества кичур от лицето ми.

Свивам рамене и отвръщам на усмивката ѝ. Харесва ми да бъда покрай нея, защото нямаме нужда от много думи за да се разбираме, предусещанията и мислите ни често се появяват по едно и също време и едновременно в главите и на двама ни, някога, много отдавна или всъщност някога, много напред в бъдещето, Създателят ми беше казал, че така ще опознавам своите проявления, ще мога да прочитам мислите им като отворена страница от книга, ще знам какво усещат, защото ще го усещам и аз.

....Да бъдеш себе си в толкова много животи, да изпитваш толкова много чувства и да помниш хиляди спомени, да знаеш толкова много истини и лъжи, да се раждаш и да умираш безкрайно много пъти....

А можеш ли да обикнеш себе си преди да разбереш, че това си ти?

Оставям апарата на плота в кухнята, А. прави сандвичи, изяждаме ги на крак, знам, че е нетърпелива, чувствам как пулсът ѝ е леко ускорен, дишането ѝ е учестено.

- Успокой се, А. - казвам ѝ и добавям шеговито – ще получим инфаркт.

А. спира да дъвче и ме поглежда виновно. Придърпва стол и сяда. Очите ѝ се забиват във фигурките на покривката, известно време мълчи.

- Още не мога да свикна със споделените усещания, Янис – казва ми след малко- Понякога ми е трудно да различа кое принадлежи на сегашното ми аз, и кое на другите ми проявления. Всичко се оплита като кълбо прежда, което едва разплитам.

- Разбирам, аз също все още понякога се чувствам оплетен. Трябва ти време.

- Време...

А. се усмихва горчиво. Приближавам се до нея и слагам ръка на рамото ѝ.

Тази нощ А. ще пътува до нова точка, точка, която не познава.

Да намираш себе си във времето е особено занимание, съзнанието дълго се противи на откритието, че съществува в безкрайна поредица от животи, в хиляди тела, на стотици места.

Нашето мислене е всъщност толкова праволинейно заради малкото познание за себе си, което имаме.

Апаратът алармира три пъти, датчикът се е самонастроил. Обръщаме едновременно глави по посока на звука. Обикновено знаем предварително кой и до къде ще пътува – малки цифри и букви светват всеки път, когато е ред на някой от двама ни да направи своята визита. Времето, което ще прекараме на това посещение, обаче, се появява кратко преди самото пътуване, за това и багажът ни винаги е лек и приготвен.

 

А.

15.10.1922г.

21:30ч. – 06:20ч.

 

- Трябва да тръгна след  15 минути - отбелязва А., докато щателно сверява за пореден път датата, часа на тръгването и часа на прибирането.

- Престоят ще е кратък, поне това – опитвам да я успокоя. Усещам свиването на стомахът ѝ в собствения си стомах. А. кимва разсеяно, цялото ѝ внимание е вече съсредоточено в предстоящото прехвърляне. Облича якето си, слага на гръб малката си раница, прибира косата си, малка бръчица се е появила на челото ѝ, зениците ѝ са се разширили.

- Хей – хващам я за раменете и я обръщам към себе си – ще се справиш и този път, нали знаеш? Не забравяй, че това е просто рутина. Просто частичка от машината, която трябва да провериш дали е на мястото си и дали работи.

Целувам я по бузата, А. издиша като преди състезание, шумно и силно, апаратът подава своя сигнал. Отдръпвам се от нея, А. докосва мигащите цифрички, апаратът изсъсква, стаята се изпълва с ослепително ярка светлина, затваряме очите си, чувам как с пукот А. изчезва от мястото си и оставам сам в тишината на апартамента.

Визитата на А. е кратка, но пред мен е цялата нощ, в която неспокойно да очаквам завръщането ѝ. Не, защото не вярвам, че ще се справи, напротив, А. винаги се справя отлично, но нещо в мен се стяга всеки път, когато тръгва тя, а аз оставам.

Отивам във всекидневната, пускам музика, запалвам цигара. На малката масичка до дивана А. пак е натрупала вестници,  дръпвам най-горния и отварям на произволна страница. Заглавието, което веднага грабва погледа ми, е разпечатано с големи, тромави букви, под кратката статията има снимка на спирка и хранителен магазин.

„Вече една година полицията не успява да идентифицира трупа на младата жена, намерен на трамвайните релси по булевард Максимир в края на май 2012г.“

Жорж Брасай 

* Припомните си част от историята тук