„DDH CORP wishes you a good day at work!“
DDH CORP е една от първите компании, дръзнали да разровят бунището от дигитална смет, която генерациите преди нашата оставиха след себе си в задръстващият се от данни интернет. Никой не се погрижи за терабайтовете лична информация, разпръснати из купища социални мрежи, които отдавна спряха да работят, а техните създатели си отидоха от тоя жалък свят преди да измислят отговор на простичкото питане какво се случва с потребителите на онлайн услуги след като завършат своя жизнен път. Никой не се сещаше или не желаеше да поеме отговорност за милиардите снимки, песни, видеоклипове, електронни книги, имейли, съобщения, блогове, които мъртъвците завещаваха. Техните дигитални призраци и ефимерни животи обитаваха Мрежата, трупаха се като абстрактен житейски отпадък в едно още по-абстрактно пространство, докато то не се пренасити, преизпълни и избухна като в опроверганата вече теория за големия взрив, ужким създал нови светове. Всички онлайн административни системи и уеб страници рухнаха, биткойн и останалите криптовалути мигновено загубиха своята стойност, борсите агонизираха, сателитите се разбиваха един в друг, неконтролирани от нищо и никого, а в този настъпил хаос, милиони хора по света загубиха вяра в Бог и собственото си съществуване, защото не война ни беше нужна за да ни погуби, а липсата на интернет. Мина дълго време докато безредието от преливащи кодове и потоци от информация бе овладяно и се сформираха компании като DDH CORP - или Digital Data Heritage Corporation.
Всеки ден аз, Исак, преглеждам, сортирам и архивирам в своя Драйвър дигиталните животи на хора, които от над 50 години не са сред живите, призрачни фигури с призрачни ежедневия, запечатани в селфита, групови снимки от сватби, кръщенета, дипломирания, техните картини, стихове, готварски рецепти, деца, внуци, домашни любимци, техните прашни сенки, останали да водят свои задгробен живот в малкото устройство на бюрото ми. Почиствам и обработвам всички тези спомени, надживяли своите създатели, методично, с почти роботизирано безразличие, напълно съзнавайки огромната стаена мощ на сантименталността, която като преливаща река търси пролука в стената ми за да ме помете. Сортирам без да мисля за тези хора, за причините за тяхната смърт, за семействата им, за техните успехи и провали, за всички чувства, които са ги правили човечни, и които биха ме накарали да подложа на съмнение собственото си безсмъртие. Съвременните здравни корпорации обещават вечен живот, отлично здраве и нулева необходимост от спомените, които преди 50 години заляха света и го обърнаха с вътрешностите навън.
Аз, Исак, нямам свое семейство. Родителите ми живеят в провинцията и не си говорим от години. В спалната си кабина имам най-новия модел Доли - Artificial Companion II, която може да се премоделира както искаш – понякога в главата ми се проектира образът от трите снимки в профила на онова момиче, живяло през 20-те на 2000, със своите светли коси, разпуснати кротко върху раменете й и с поглед, премрежен от смях и слънце; тогава Доли - Artificial Companion II сканира ирисите ми, разкрива тази тайна кражба и приема нейните черти за да ме зарадва, за да й обърна повече внимание и защото и тя, макар механизирана, има същата необходимост да съществува като мен.
Днес аз, Исак, започвам поредния еднакъв ден в DDH CORP, включвам Драйвър, който на официалния световен език ме поздравява с “Good morning, sir!”, светлината на лампите безапелационно навлиза в крехкото ми зрение, докато огромният товар от неархивирано дигитално битие се зарежда в холограмата срещу мен. На дневен ред е да архивирам профили на хора, живяли в последните години на интернета, малко преди световното му господство да се срине и да предизвика абсолютен, необратим край на света на милениалите. През 30-те, когато планетата се възстановяваше от липсата на лесна комуникация, обществото трябваше да направи един съзнателен избор за да оцелее – да се опита да съживи гигантското туловище на дигиталният звяр или да събере парчетата от неговото тяло, да го погребе, да започне на чисто и да изгради своите нови, модерни и систематични методи на общуване. Обществото избра второто и започна да се подготвя за голямото погребение.
DDH CORP програмира лека операционна система, която бързо и лесно да обработва данните, следите оставени от генерациите дигитални призраци, като сведе човешкия фактор до минимум, до безпристрастни Марк, Исак или Дороти. Аз, Исак, работя в DDH CORP от пет години и съм архивирал над половин милион профили във фейсбук – една заличена от живия свят империя на колективното споделяне. След петия профил днес, пред очите ми вече са минали толкова събития, толкова лица и спомени, че ако не бях обучен да не усещам нищо съществено, сигурно щях да полудея, само че и луди отдавна няма. Нашето общество на невярващи и студенокръвни реши много от „проблемите“ на всички други общества от старото време и съгради своя свят в стерилната среда на личното пространство.Преди да отворя шестия профил, поглеждам механично часовника и отбелязвам още три часа време до края на работния ден - тъй като офисът ми няма прозорци, често времето се превръща в объркана върволица от мемоари и само тънкият циферблат е моят компас. Шестият профил е на мъж, загинал на четиридесет в автомобилна катастрофа, поглеждам датата на досието му и с безразличие регистрирам странно съвпадение – датата на неговата смърт е датата на моето рождение с разлика от двадесет години. Сензорите по пръстите ми приемат следващата ми команда и пред мен в холограмата се разтваря животът на този анонимен непознат, зареждайки снимка по снимка. Някакво бързо усещане на безпокойство срязва слепоочията ми, когато първото изображение излиза в най-високата възможна резолюция – този мъж изглежда като мое прецизно копие, усмихващо се от паралелната вселена на миналото. Всичко в лицата ни е еднакво, от цвета на очите до леко заострения нос и малките лунички на лявата буза. Изтръпвам. Може би е някакъв тест, казвам си, който корпорацията прави на своите служители, за да провери колко безпристрастно е тяхното отношение и разумността на това обяснение ме успокоява малко. Отварям пълната версия на профила и заразглеждам. Една след друга се зареждат снимки от вечери с приятели в барове, следобеди на златни плажове и в лазурни морета, пейзажи от сини планини и бели върхоре, небета с облаци, дъги, птици в полет. Профил шест е може би фотограф, професия, която от десет години насам не съществува, а после си казвам, че може би и аз съм своеобразен фотограф, който успява да улови в паметта си само най-същественото – очи на момиче, обло и розово рамо, бяла дантелена рокля.
В следващите слайдове от снимки се появяват жени, някои приятелски прегърнали профил шест, други интимно свити в ръцете му, все красиви, будни, топли и истински жени. Започвам леко да се потя и усещам киселия вкус на завистта в устата си. Този клонинг, умрял толкова нелепо в катастрофа и оставил такъв живот зад гърба си, това мое ранно копие можеше да бъда аз, аз да прегръщам тези сочни същества и да катеря всички тези сурови планини. Ръцете ми треперят и объркват плавните невидими движения на сензорите и следващите избражения се отварят едно върху друго. Слюнка засяда в гърлото ми като камък – от всички тях ме гледа същото онова светлокосо момиче, със смеещите се очи и слънцето зад гърба си. Може би корпорацията е инсталирала устройство за следене в Доли, а може би все пак наистина ще се побъркам и ще бъда единственият случай на лудост на планетата... В последните слайдове със снимки на профил шест са запечатани тя и този мъртъв аз, прегърнати, щастливи на своя годеж, на сватбата, с дете в ръцете си, усещам гадене и земята са разтваря под мен и ме засмуква, пропадам в едно бъздънно осъзнаване, че нищо не е толкова просто и споменът не може да изчезне с една олекотена архивна програма, с отказа от човешкото, от грешките и, че цялата безмерна красота на това да си жив и да го споделяш с другите е всъщност божественият смисъл на цялата тая игра, въртя се в езотериката на някакви стари, неупотребявани религии и когато срещам дъното на цялото световно познание, когато лицето ми с глухо тупване се слбъсква с теракотния под, със студеното, остро предно стъкло и политам през него към своя неизбежен край, в секундите преди смъртта разбирам, че
аз, Исак, не съм вече аз.
 |
| Йозеф Судек |
Няма коментари:
Публикуване на коментар