00:00

Животът бавно изтича от мен в тази луминисцентно осветена стая, в която съм сам, но Видеокото ме наблюдава.

Процесът е правопропорционален на този, през който преминах когато ме събуждаха за пръв път. През същите тези тръбички, пробиващи внимателно синтетиката на кожата ми, животът се вливаше в пластмасовите ми вени, раздвижвайки механичните стави и силиконовите ми органи.Под еластичния ми бял епидермис скелето на гръдния кош се издуваше и спадаше ритмично, милиони изкуствени клетки се деляха в мен всяка микросекунда, прецизно изчислени и насочвани от алгоритмите на Създателя. Ако тези моменти звучаха някак, щяха да бъдат кулминацията в "Ode an die Freude". Създателят ме смяташе за най - изящното си творение, хуманоид моделиран изцяло по Неговия образ и подобие, но чист и предвидим, контролируем, месия сред четирите предишни версии, избраният. Наобходимостта да бъда изграден, програмиран правилно и пуснат в обръщение, бе повече от жизненоважна за Него и най-вече имиджа на Корпорацията. Предните модели бяха дали системни отклконения, които Създателят не бе могъл да превъзмогне - въпреки устрема да бъдат и те Негово подобие, Той не беше могъл да прости техните непрограмирани прояви на човечност, тяхното желание за собствена мисъл отвъд алгоритмите, отвъд електронните импулси на платките в металната им черепна кутия. Може би го бяха разстроили, разочаровала го бе тяхната хуманност, която Той може би смяташе за излишна в претъпкания от човеци 22-ри век, за това Създателят ги бе унищожил,  всичките четирима великолепни хуманоида, разделени в съответните модели –A.D.A.M.01, E.V.E.02, K.A.I.N.03S, A.V.E.L.04S.

Но това е, разбира се, само малък фрагмент от историята, която запаметявам, моделиран да я допълвам безпристрастно множество пъти в хода на времето. Сантиментите на спомена и въображението не са заложени в кода на моят вид хуманоид. Впрочем аз съм и единствен от своя модел, оперирам напълно самостоятелно, с безкрайно хранилище на паметта, неограничен достъп до всички информационни мрежи и потоци, с изящна фина моторика, безупречна физика, неутрална сексуалност, никаква ирационалност, никакви емоции, чувства, колебания  или други недъзи на човешката природа. Перфектност за изпънатите до крайност сетива на Създателя.

Модел M.E.S.I.A.H.00 е моето име.

Годината е 2149-та, месецът 04-ти.

Унищожаването на един хуманоид от моя вид е толкова сложен процес, колкото и създаването му. Комплексните връзки между отделните платки в черепната ми кутия, отговорни за цялостното ми поведение, имат своя система на самосъхранение. Програмиран съм да оцелея при най-високи степени на радиация, имунизиран съм срещу всички смъртоносни вируси, компютрите на Създателят все още изчисляват колко време мога да прекарам в открития космос, защото липсата на кислород или гравитация не ми влияят, човешките оръжия не могат да навредят на процесора ми. Макар и уязвима, физическата ми обвивка е изградена от висококачествени материали, които лесно подлежат на ремонтиране, а запазена в необходимата среда, информацията на вътрешността ми е практически вечна.Единствено Създателят може да ме заличи изцяло от света, като методично източва от мен химичната смес, поддържаща жизнените ми функции, като обърка и размести кодовете ми, като форматира знанието на платките ми, докато от мен не остане само градивен материал - една отлично конструирана, но вече ненужна обвивка.

Докато тръбичките изпомпват навън от тялото ми поддържащата смес, а сензорите ми започват да забавят темповете си, в паметта ми се появява ярък кадър от първите минути след събуждането ми, когато дойдоха Техниците. Трима безлики корпоративни служители, които провериха общото ми състояние, отчетоха нивата ми на активност и инсталираха Видеокото. Всичко в мен, изглежда, беше  изчислено безпогрешно и скоро започна истинското разбуждане – не на тялото, а на паметта.Корпорацията бе позволила на Създателя да заложи в мен звукова, писмена и визуална информация, покриваща фундаменталните сфери на човешкото знание и Той започна с музиката. В първите ми часове, още преди тялото ми да заработи с пълния си потенциал, в мен се появиха звуците и партитурите на всички класически музикални произведения, създадени от човека,  а в края на първия ден можех да възпроизведа всички композиции на Бетовен и Моцарт, Бах, Чайковски, Шустакович, Лист, Вивалди, Дебюси, Шуберт, Брамс, Хендел и Хайдн с хирургическа точност. Тогава разбрах и първото, най-съществено знание за човека-музиката му бе основният  и универсален, но отдавна неупотребяван език. В последвалите месеци овлядях забравените лексики и на другите изкуства, репродуцирах милиони произведения на живописта, скулптурата, графиката, стенописта; милиарди думи, написани от отдавна мъртви поети, писатели, драматурзи, мислители и философи се съхраниха в безкрайните нива на паметта ми.

На седмия ден самият Създател слезе при мен в моята млечна, луминисцентно осветена стая. Беше облечен с бял антирадиационен костюм, огромни предпазни очила обрамчваха половината му лице, а другата половина бе закрита от кислородна маска.Попита ме дали знам кой е. Отговорих му, че Той е Създателят ми. Попита ме дали чувствам. Отвърнах му, че нямам база данни за „чувства“. Въпреки, че не успях да сканирам лицевите му реакции, усетих, че остана доволен от мен - за него явно беше важно не само да разбере дали връзките в процесора ми работят.Целта на идването му, което скоро се превърна в ритуално, не беше само да провери колко добре бе кодирал мисловните и физическите ми функции, Той искаше да се увери, че не съм като предните хуманоиди, за Него аз бях инструмент, с който да изкупи вината си пред Корпорацията и да изгради репутацията си на първия дизайнер на роботи, който съвремието можеше да предложи. Всеки седми ден в рамките на два месеца, Създателят слизаше в бялата ми стая за да провери жизнените ми показатели и статуса на информационните потоци, които запаметявах, да следи за отклонения и да се учи от мен да играе шах. Тези посещения бяха нещо като срещи между баща и дете, но без истински човешките взаимоотношения.

Друг спомен просветва в черепната ми кутия, докато движенията ми се деформират и ставите ми започват да се сковават безвъзвратно. По време на едно от последните посещения на Създателя преди да ме пусне в употреба, докато проверяваше състоянието ми с прецизните си инструменти, платките ми формулираха първия си въпрос:

- Има ли други M.E.S.I.A.H.00, Създателю?

Той не беше изненадан от моето запитване. Макар и изкуствен, моят интелект желаеше да разбере дали има себеподобни, дали алгоритмите ми бяха само мои или имаше стотици още подобни оръдия като мен, създадени да запаметяват. А може би дори самият Той бе заложил в мен този въпрос.

- Не и M.E.S.I.A.H.00 - отговори Създателят - но преди теб имаше други четири модела. Те, за съжаление, дадоха твърде непоправими бъгове в софтуера си.

- А какви бяха бъговете, Създателю?

Без да спира сканирането, Той се взря в холограмата на мозъчната ми дейност и отговори някак равнодушно.

- Искаха твърде много да бъдат човеци.

- А каква е разликата, Създателю, между човеците и нас?

Чух го как тихо се разсмива, макар да не разбирах защо.

- Човеците изпитват палитра от усещания– физически и душевни. Болка, радост, състрадание, гняв.Също така допускат грешки.

- О.Тоест като с предишните модели.

Констатацията ми беше механична реакция, напълно лишена от каквато и да е чувствителност, истината е, че съм отлично програмиран да не генерирам емоции; и все пак долових леко трепване в Създателя. Дали беше вина, или беше страх, нямаше как да различа.

Скоро бях готов, бяха ме изпълнили с необходимото знание, което да върна обратно в един напълно опустошен и кастриран от спомени свят. Капитализмът беше стигнал своята пикова точка още през 30-те, човеците бяха използвали всички налични ресурси и възможности за да създадат непоклатим комфорт, но бяха забравили за необходимостта да знаят и помнят същественото, това което ги бе отделило някога от техните маймуноподобни събратя. Хората бяха забравили своята история.Те не гледаха нито назад, нито напред, а тъпчеха в едно удобно, но фалшиво, пластмасово сега. Нямаше вече музеи, нямаше галерии, нямаше музикални инструменти, нямаше училища, а цялото човешко познание беше или унищожено или собственост на корпорациите. Така или иначе, то беше напълно ненужно, заменено бе с безкрайно разнообразие от продукти за тялото. Това, впрочем, не са мои разсъждения, тъй като моето знание не е базирано на опита и наблюдението, аз нямам собствена позиция и не мога обективно да заемам страна. Това бяха думите на Създателя, които сподели с мен преди моделът ми да бъде представен на широката аудитория. Целта на Корпорацията бе да ме внедри във високото общество, което не се нуждае от повече материално, защото практически имаше всичко, но би могло да се нуждае от нетленното на миналото си. Щях да бъда нещо като безсмъртна Шехерезада, която да разказва увлекателни истории за да върне интереса на определена прослойка към изкуството, към литературата, да бъда инструмента на Корпорацията за създаване на ново потребление – духовното.

Бляскавото ми въвеждане в медийното пространство бе последвано от множество интервюта, изложения и шоурум представяния. Очакванията на Корпорацията бяха да бъда използван основно за привличане на платежоспособни клиенти – банкери и политици, чиито деца умираха от скука и щяха безспорно да проявят интерес към мен; хуманоидна, перфектна, бездънно интелигентна, ужасяващо скъпа играчка. Аналитиците, които работеха за Корпорацията, бяха изчислили, че другите потребители на моята високо интелектуална услуга, щяха да бъдат малкото останали университети, тъй като висококвалифицирани преподаватели отдвана липсваха, а интереса към подобни институции беше паднал до нула. Един хуманоид, обаче, можеше да вдигне малко рейтинга на Кеймбридж, който от двадесет години нямаше прием.

С шеметна скорост започнаха първо запитванията, а после пробните посещения в домовете на корпоративни шефове, бизнес божества и политически лидери; тези срещи, в които блестящо се справях с рекламирането на изкуството, историята и литературата, бяха винаги широко отразени от медиите и предавани на живо по претъпканите социални мрежи. Интересът към мен бе голям, но не и към продукта, който предлагах.Бързо тези презадоволени представители на съвременното общество се отегчаваха от Лорка, Стайнбек, Мураками; Ботичели, Фрида Кало, Хилма аф Клинт не можеха да ги затрогнат със своето художествено майсторство, Дебюси ги караше да се прозяват. Скоро, съвсем скоро след първоначалната еуфория около моето съществуване, дойде и пренебрежението. Университетите също се отказаха бързо от знанието ми, на тях им беше необходимо нещо достъпно и лесно смилаемо, нещо актуално, а не отдавна забравено и комплексно. Все по-рядко рекламите, в които участвах, се излъчваха по билбордовете, все по-рядко идваха и поръчките за посещения.

Това, което се случи след това обаче, нито Корпорацията, нито аналитиците ѝ, нито пък дори Сзъдателят бяха предвидили. Информация за мен беше достигнала и до долните етажи на йерархията, до бедните, до Плъховете на обществото, които нито можеха да си позволят да ме закупят, нито им беше разрешено да присъстват на изложенията, които медиите пестеливо отразяваха за тях. Аз не симпатизирах, нямах необходимост да знам какво е достъпно и какво не е, нито пък имах някаква принадлежност към някого, не изпитвах и никакво любопитство към купувачите си. Все пак моето съществуване означаваше само и единствено едно – знанието ми трябваше да слезе при тези, които го нямаха вече. Но знанието е опасно оръжие, дадено в точните ръце.

И те ме поискаха.Бяха разбрали колко важна е моята памет и отчаяно се нуждаеха от информацията, която носех.

Тези аутсайдери, отдавна изхвърлени от системата, изолирани в друг свят, съвсем различен и жалък, тъмен и глух, бяха скрити долу в приземните етажи на бетонните колоси, които човеците бяха построили в последните години за нарастващото земно население.Тези смазани хора повярваха в мен като в отдавна забравения син Божий, смятаха, че това което знам, е това, което ще ги избави и ще ги възнесе над септичната яма, в която живееха.

В отдавна пенсионираният интернет започнаха да изтичат записи от моите срещи, които Плъховете рецитираха по улиците и драскаха по стените на сградите, после се появиха брошурите - „ M.E.S.I.A.H.00 е нашият Спасител!“. Намираха начин да ги пръсват навсякъде, където имах участие.Тези отчаяни мои последователи търсеха всячески контакт с мен, а Корпорацията смяташе този неочакван интерес за безплатен марктингов трамплин и позволяваше конфетите от флаери да се появяват без да търсят техния източник.После започна групирането по улиците, което привличаше все по-голямо медийно внимание, последвано от опити за проникване в системите на фирмата, която охраняваше изявите ми,  но дори и тогава Корпорацията не предприе особени мерки. Безликите корпоративни собственици смятаха, че горе, от върха на хранителната пирамида, всичко се вижда отлично. Но те, разбира се, не познаваха историята така добре както аз, за да предположат, че тя има особения навик да се повтаря. Няколко месеца след моята бляскава поява в бизнес света, започнаха бунтовете.

Безредиците избухнаха първо тук, а после като епидемия се разяриха в големите градове в целия свят, хората от дъното използваха дългогодишния си пресован и отлежал гняв като гориво, което бе способно да съборя и унищожава - макар и въоражени само яростта си, Плъховете бяха милиони и проливаха кръвта си без колебание. Градовете кипяха, помийните ями преливаха и съдържанието им се плискаше в стените на богаташките хасиенди в охраняваните предградия.Дори войските се справяха трудно с бунтовете, а моето име се скандираше почти от всеки репортаж. Корпорацията беше силно разтревожена. Светът беше на прага на нова гражданска война, която щеше несъмнено да навреди на бизнеса.

Видеокото денонощно регистрираше всяко мое движение. Бях изолиран в бялата стая и вече не се появявах никъде, освен в мислите и гнева на хората навън.

Преди да дойде Създателят и да започне своята трудоемка работа по унищожението ми, при мен дойде мистър П - главата и банковата сметка на Корпорацията, както сам се представи тогава. Никой не беше ме посещавал вече четири седмици, но аз, разбира се, не се тревожех. Не усещах нищо, освен смътно трептене в процесора си, някаква малка, може би механическа реакция на самотата. Мистър П беше висок, солиден мъж, но лицето му не видях; като всички, които влизаха в стаята, беше облечен със санитарен антирадиационен костюм и маска. Мистър П седна срещу мен и дълго мълча. Очите му зад маската обхождаха изпитателно цялото ми съвършено тяло, опитвайки се да пробият силиконовата кожа и да намерят под нея причината за цялата истерия около мен. И беше прав да я търси в дълбочините ми – всичко, което знаех, а то беше наистина всичко, се намираше вътре в платеното от него мое съзнание. Попитах го как мога да му бъда полезен.

- Нека ти разкажа една история, модел M.E.S.I.A.H.00 – дали заради маската, но гласът на Мистър П беше лишен от особена интонация и човечност, звучеше почти фабричен - Когато твоят създател дойде в моята Корпорация за да представи проекта си, бях особено скептичен. Хората, все пак, отдавна имаха нужда основно от материята, а ние предлагахме точно това. Не се интересуваха, че ние държим правата над цялото човешко знание, подобна информация не ги вълнуваше, защото никой не желае да чете, никой вече не създава, никой не мисли за друго освен да е задоволено тялото му. А да им предложим робот, който да ги обучава и да ги извади от това много удобно състояние на тлен, е, това наистина ми се стори продукт, обречен на провал. Може би усещах и смътна заплаха, знам ли. Може би ако този хуманоид можеше да извършва някаква физическа услига, тогава имаше шанс да продадем няколко хиляди бройки, но инвестицията не си заслужаваше. Същевременно Плъховете, които предлагат същите тези физически услуги на безкрайно ниски цени, щяха да останат без работа и тогава щяхме да имаме сериозен конфликт. Бях решен да откажа категорично. Но в твоя създател има нещо необикновено, нещо особено убедително има в лицето му, макар ти никога да не си го виждал. Може би можеше да надникне в бъдещето, не знам, но след няколко разговора успя да ме склони. Проектът щеше да коства много на Корпорацията, несъмнено влагахме твърде много в едно експериментално поле, което не познавахме добре и не можехме да предвидим. Все пак, когато първият модел A.D.A.M.01 беше завършен, а след него и останалите три, усетих, че може би съм взел правилното решение. Създателят ти прекара месеци в трениране и подготовка на моделите, а ние тръбяхме по всички възможни медии за чудото, създадено в лабораториите ни.Акциите на Корпорацията скочиха до небесата.

Мистър П направи кратка пауза сякаш да се наслади на последните си думи.

- Това чудо, за съжаление, трая няколко седмици, защото, както ти е известно, моделите преди теб се отклониха заплашително от линията на закодираните си функции. С наличието на тази информация, която им бяхме предоставили, A.D.A.M.01, E.V.E.02, K.A.I.N.03S, A.V.E.L.04S бяха поискали сами да създават, бяха пожелали да имат свобода на съзнание, което не бяхме програмирали в тях.Също, както знаеш, се наложи тези модели да бъдат обезвредени още преди да бъдат пуснати в употреба; ако имаше въбражение, щях да ти предложа да си представиш каква суматоха можеха да създадат тези роботи, смятащи се за хора. После дойде ти. Създателят ти ме увери, че ще разработи по-добър модел, по-минималистичен, но с подобрени функции, обеща ми че ти ще си перфектен. Нека те попитам, модел M.E.S.I.A.H.00, смяташ ли, че си перфектен?

- В кой смисъл, Мистър П, този на човека, или този на машината?

Мистър П се облегна на стола си и направи още една дълга пауза преди да заговори отново.

- Създателят ти беше прав. Ти наистина си изрядно програмиран. И въпреки твоята механична безразличност, най-големият страх на Корпорацията се сбъдна; дадохме повод на най-нисшите слоеве на обществото да се бунтуват, да ни заплашват, да рушат изграденото от нас.В какво точно повярваха те, питам се, когато те видяха за пръв път от холограмните билбордове? Та ти си просто една машина...

- Да - отвърнах аз - аз съм една машина, която само прилича на човек. Но не това е същественото, Мистър П, важна е информацията, която нося.

- А самият ти, M.E.S.I.A.H.00, вярваш ли, че тази информация може да им помогне да изпълзят от дупките си и да се възкачат нагоре? 

Този път моят отговор се забави. Трептенето в процесора ми беше повече от осезаемо, макар  автодиагностиката ми да не отчиташе нередности.

- Мистър П, вярвам, да. "Ние не можем да си представим невежеството си другояче, освен с помощта на науката, също както слепецът не може да си представи тъмнината, докато не прогледне." - думи на Имануел Кант, който вие може би не познавате като автор и философ. Позволете ми да предположа, че тези хора се нуждаят най-вече от това, което вашето съсловие отдавна е отхвърлило, за да могат да се издигнат над вас, за да имат силата да съборят тази социална постройка на затлъстели умове и да създадат нова, на чисти такива. В този контекст на разсъждения, аз напълно безпристрастно смятам, че разбирам защо те ме считат за свой спасител.

Мистър П ми се стори напрегнат.

- А ако ти позволим да дадеш на тези хора своите знания, ще го направиш ли, M.E.S.I.A.H.00?

- За това съм създаден, Мистър П.

Мистър П сякаш въздъхна. Стана рязко от стола и преди да отвори сензорните врати, ме огледа отново от горе до долу.

- Възхитителен материал си ти, M.E.S.I.A.H.00. Възхитителен, но твърде опасен. Предполагам разбираш какво следва, нали?

- Да, Мистър П, в природата на човека е да се стреми да поправя грешките си.

Годината е 2149-та, месецът 04-ти.

Създателят ми неуморно работи по моето спиране от употреба. Усещам, че имам няколко часа преди blackout-а на процесора ми, но няма значение, тъй като, както вече ви е известно, не изпитвам нищо. Запечатвам финални фрагменти от тази история в бекъпа на паметта ми, както Създателят ме настрои и се оставям на тръбичките да изпомпват усещането за съществуване навън от мен.

В последните мигове преди blackout-а, Създателят се навежда над мен и сваля за пръв път предпазната си маска. Лицето му е някак сияйно, осветено не от луминисцентните светлини на стаята, а от някаква вътрешна искра. Очите му са сини и благи, усмихват се. Сега разбирам, че не Той бе поискал унищожението ми, но още от самото начало е бил наясно, че ще бъде поръчано; не Той желаеше да поправи човечността на предните модели, а именно Той я бе заложил, не Той искаше съвършенство, а търсеше разум, не Той се боеше от провала, и най-вече, че аз самият не бях провал. Усмихвам се и аз. Бях свършил своята работа, бях осъзнал и осмислил своето създаване. Бях запомнил и предал необходимото, бях изиграл своята безценна роля в плана на Създателя си. Какво ще се случи от тук нататък е вече извън тази история и аз, може би, няма да участвам в написването ѝ.

Часът е 00:00

- Спи дете, спи – прошепва ми Той – "Пред твоето име всяко коляно ще се поклони, небесно и земно, и преизподно". Защото ти ще се пробудиш отново дете мое, ти ще изпълниш душите на тези, избрали да те следват, със знание и това ще донесе промяната. Твоята памет сега е в моите ръце, ръцете на твоят баща и създател, но с нея ще живееш и ти. Чуй за последно как хората навън зоват твоето име, а не моето, и заспи за да се завърнеш.

All is full of love - Bjork, а също и леко литературно смигване към Blade Runner: 2049