Четири кратки истории за самотата

 История първа.

Как се забравя човек в пет последователни стъпки.

 

Първоначално само се преструваш, че не го забелязваш, погледът ти се е устремил към някаква незначителна подробност от пейзажа зад него или изучава връзките на обувките ти, следи хода на стъпалата ти, запаметява формите на мравката, която едва не стъпкваш докато с него се разминавате по тротоара. Всичко започва именно така – като безобидно отклонение от нормалното, като престъпление, което вярваш, че не си извършил предумишлено.

След това спомените за него загубват тежестта си, изпразват се от чувството, освобождават се от съдържанието си като черупките на мъртви охлюви и един по един са изместени от нови спомени с други хора и с по-скорошен срок на годност.

После лицето му започва да губи до скоро ясните си контури, размива се като в сънищата, в които се опитваш да прочетеш нещо или да видиш колко е часът, но думите се сливат, цифрите се размазват една в друга, пет ли е или е три, а се превръща в о, а местността на чертите му става неразпознаваема, съвсем лесно е да се изгубиш в нея, съвсем лесно е да се запиташ това той ли или е някой друг, на който само ти напомня.

След това изчезва скелета на името му. Конструкцията, в която е затворена цялата му същност, се събаря в паметта ти, мавзолеят на буквите му се срива, лишен напълно от своята монументалност в пейзажа на твоя живот.

Най-накрая не го забелязваш въобще, докато се разминавате по тротоара в един топъл пролетен ден погледът ти не се плъзва дори и за кратко по лицето му, а отминава и се насочва към някакъв маловажен детайл, но към нещо все пак съществуващо, за разлика от човека, който вече си забравил напълно.

 

 

История втора. 

Цветята.

Всеки ден минавам по една и съща улица на път към университета и винаги поглеждам дали цветята на приземния прозорец са разцъфнали (ето две небрежни прояви на компулсия). Прозорецът и цветята принадлежат на някой, когото не познавам, а дори не знам какъв точно вид са растенията (познанията ми по ботаника са толкова нищожни, колкото да ми позволят да различа кактус от мушкато, да речем), но в начина, по който саксиите са подредени гордо на перваза, в контраста между ярките червени и розови цветчета и фона на тъмната стая, в белотата на рамката на прозореца, откривам една наистина великолепна и почти барокова картина. Често се спирам за кратко, за да се насладя на мимолетното изкуство на ежедневието, а веднъж дори направих няколко не лоши снимки на цветята и прозореца, които всички във фейсбук много харесаха. Не, че това има някакво отношение към историята така или иначе.

Предполагам, че цветята са радост на някоя дама, която грижливо е вързала стъбълцата им с бели панделки към летвички, забити в пръстта, за да предотврати тяхното превиване под тежестта на цветовете и месестите им листа. Стаята сама по себе си не представлява никакъв интерес за мен, никога не съм надниквала вътре, нямам желание да поглеждам иззад композицията на този случаен натюрморт, който намирам за толкова сантиментално очарователен. И не твърдя,  че цветарството е обезателно женска дейност, но нещо в кокетниченето на саксиите пред погледите на минувачите (ако някой въобще вдига поглед към тях освен мен), ме кара да вярвам, че и цветята и стопанинът им са жени.

Тази вечер отново минавам по същата улица, този път в обратна посока. Прозорецът с цветята свети ярко и различно, рисувайки съвсем друга картина, някак импресионистична, почти по Сезан. Спирам се и се заглеждам в новите детайли, които лампата ми разкрива – чувствам се едновременно поканена и същевременно натрапник в тази малка интимна вселена. Първо забелязвам цветята, разбира се, свикнала съм с тяхната осанка, която в контражура е съвсем друга. После забелязвам фигурата, която внимателно и нежно (усещам нежността през двойното стъкло) пръска с пулверизатор листенцата и още по-внимателно и гальовно ги забърсва с парче плат.

Очилата на мъжа отразяват като малки луни светлината на лампата, докато главата му се накланя към всяко цвете и ръцете му деликатно докосват венчелистчетата.

На врата на мъжа тежко виси траурно шалче.

Азалиите са любимите цветя на съпругата му.

 

История три. 

Студен картоф.

Помня, че като деца много обичахме да играем на Горещ картоф. Беше в ранните години на Прехода и нямаше какво друго да правим, освен да си изживеем истински детството – с ожулени колене, с междублокови войни, с игри с глупави имена.

Пред нашата кооперация Горещ картоф се играеше с топка, въпреки че сигурно някой, някога и някъде е имал друга, по-любопитна версия в своето детство – игрите са нещо като част от местния фолклор, всеки квартал си има свои правила, свои наименования на стъклените топчета, свои стражари и апаши, свои жмичка или криеница, цяла енциклопедия или пък речник на детските игри може да се напише.

Та, целта на играта беше да си подаваме топката, този оспорван и загрят до нетърпимост „картоф“, възможно най-бързо и толкова убедително, че чак да ни запарят дланите. Който изтървеше картофа, отпадаше от играта.

Игрите не са занимание самотно. В тях всички се стремяхме да сме от последните останали, да не сме студения картоф, който завистливо и тъжно наблюдава отстрани, докато напрежението между играчите расте, докато смехът избухва като артилерийско оръдие, докато животът се е събрал в една-единствена игра.

На пешеходната пътека забелязвам някакъв овален предмет, застанал някак на средата, сякаш нечия ръка го е оставила на точно конкретно място, за да всява смут в симетрията на маркировката. Приближавам се. Оглеждам предмета и установявам, че е картоф. Едър, сив, почти кръгъл картоф, като топчица за тенис, която дълго се е търкаляла в калта.  Преди да мине поредната кола подритвам картофа от някаква детска необходимост да разрушавам правилата. Картофът се търкулва към близката канавка и остава там, заклещен между две решетки.

Изведнъж ми става тъжно - тъжно за картофа, изпаднал от нечия торба, в която заедно с килограм, или пък два от себеподобните си, са се носили към общата и неизбежна съдба на яхнията, към веселото, игриво бълбукане на тенджерата. Ето един съвсем истински студен картоф, изтърван неволно от нечии ръце и изгубил напълно своя смисъл, изостанал от голямата предопределена игра на съществуването си. Първият и единствен отпаднал играч.

Не бях виждала по-самотно нещо до сега.

 

История четири. 

Баща.

И трите израснахме без баща. Моят си тръгна, за да е с тях, а техният отсъстваше, макар да беше там.

Наложи се и трите да си измислим баща, който обаче се различаваше за всяка една от нас. Бащата на едната беше ласкав, но и сериозен, на другата бе умен и смел, а на третата – весел и шумен като дете. Единият носеше на конче и връзваше обувки, другият учеше на поезия и математика, а третият сглобяваше конструктори и пържеше мекички. Единият промиваше раните ти от колелото, другият си залепяше памук вместо брада и се превръщаше в Дядо Коледа пред изумения ти поглед, а третият не позволяваше на майка ти да ти се кара. Бавно, с годините, всяка от нас си създаде неин индивидуален татко, който носеше едно и също лице, и имаше еднакъв глас и същата коса и очила, но имаше три съвсем различни самоличности.

Дори и сега, когато вече пораснахме, все още не успяваме да вместим тримата си бащи в един.

 

Masao Yamamoto

                                      

Планински хора

Убиха другите животни от неговия вид –

да повишат цената

на самотността му.

 

Марин Бодаков

 

Така и не станах майка. 

В по-добри времена можеше да имам лукса да съжалявам, но в това време съм благодарна. Рано или късно щяха да заловят мен и детето ми и щяха да го накарат да гледа как увисвам на въжето, докато тялото ми се мята конвулсивно с последните вдишвания на живота му, докато лицето ми става мораво, а после виолетово, докато очите ми се уголемяват като пачи яйца; детето ми щеше да плаче, да пищи и да се опитва да обърне главата си, но те щяха да го държат здраво и безмилостно, да го насилват да запомни завинаги тази гледка като предупреждение, този триумф на тяхната извратена справедливост - цялото представление от стягането на примката около врата ми до момента, в който краката ми спират да ритат. После щяха да тикнат детето ми в някой от лагерите си за превъзпитаване и ако въобще оцелееше, щяха да го пречупят и превърнат в един от тях. 

Да, извади късмет, че така и не се роди, детето ми.

Докато си проправям път през лилавото на върбовките и златното на сухите треви, и малко изоставам от Пет и Осем, усещам тежестта на металното тяло на пушката върху рамото си, приклада, който ме удря леко в бедрото с всяко повдигане на краката ми, мириса на барут в гърлото на оръжието, което дреме глухо до бузата ми. В мен е неотлъчно и вечния, неуморен страх, че ще ни хванат, който нито един изстрелян куршум не може да излекува. 

През сноповете лъчи на августовско слънце наблюдавам гърба на Пет, тениската му е избеляла и шарките по нея вече не си личат. Дългата му коса е вързана ниско на врата, върху главата си е нахлупил посивяла шапка с козирка на Чикаго Булс, нямам представа от къде я е намерил, спомням си, че някога, много отдавна, когато животът беше безгрижен и ние не знаехме това, почти всяко хлапе имаше такава шапка. Някак си незабелязано са минали повече от 25 години от тогава – времето е особено състояние, на което обръщаме внимание единствено, когато ни остава съвсем малко от него. 

Кучето на Осем се спира малко по-нагоре по хълма и вдига муцуна да подуши въздуха. Следобедът е красив, небето е дълбоко синьо без нито един облак, който да наруши целостта на цвета му, от южната страна на възвишението, по което се движим, са се ширнали сенчести букови гори, които се спускат чак долу до равното. Далече в платото се вижда изпънатата лента на магистралата, по която днес не се движат коли, защото е неделя, а неделя е Санитарен ден и излизането от населените места е забранено. За нас неделя е най-удобния ден да се снабдим и да се промъкнем сравнително безопасно от едно укритие до друго, защото Милицията е твърде заета да проверява домовете на хората в селата и градовете. Но всъщност ако не беше тази планина, щяхме отдавна да сме мъртви. 

Макар да не съм сигурна до каква степен това, което наричам живеене, е съвсем такова.

Историята има ужасния навик да се повтаря. 

Помня как първо им се присмивахме. Партия на Просветените. Каква непредвидима баналност, каква бомба със закъснител. Бяха поредните поклонници на крайния национализъм, който развяваха агресивно редом с безумните си конспиративни теории; по това време светът беше препълнен с какво ли не, а ние бяхме станали прекалено уверени, че настоящето ни е непоклатимо. Може би вярвахме, че сме видели всичко и че нищо лошо няма да продължи дълго, а може би бяхме твърде погълнати от себе си или от своето наивно спокойствие, че този път човечеството си е научило урока, че сме глътнали горчивия хап на миналото и никога няма да позволим то да се повтори.

Партия на Просветените. 

Точно като името си и те самите бяха такива – банални, безинтересни, малки, обидени на живота зли същества, които копнееха да бъдат големи, силни, да налагат своята истина, да мачкат с юмруците си всеки, който някога ги е карал да се чувстват такива, каквито бяха в действителност. Самотни неудачници, хора, които не можеха да се интегрират, да бъдат гъвкави, мозъци без особен потенциал, без емпатия, тесногръди нещастни души, изпълнени до пръсване с гола и безпочвена омраза. Просветените. Бяха запомнили само най-грозното от човешката история и силно копнееха да я пренапишат със свои думи. Виждахме ги на техните майски и септемврийски паради, облечени в черни дрехи и развяващи своите знамена, слушахме интервюта с техния лидер, който щеше да се яви на следващите избори за президент, попадахме на техните агитационни масички из градовете ни, с насмешка четяхме техните манифести и призиви за референдум, подминавахме техните подписки, упорито и дори надменно ги игнорирахме. Полицията също ги игнорираше, когато създаваха безредици, медиите ги игнорираха, когато водачите им заплашваха със саморазправа всички свои опоненти, а правителството спеше дълбок, угоен, демократичен сън. С огромно толерантно безразличие бяхме дали на Просветените толкова много пространство да съществуват, че когато две години след създаването си взеха властта дори не разбрахме как. Превратът беше светкавичен и категоричен. Промените настъпваха с всяка секунда. 

Историята има ужасяващия навик да се повтаря.

Те, разбира се, знаеха много добре какво да направят след преврата – имаха добре утъпкания път на червеното ни минало, в което, по съвсем същия начин и точно преди осемдесет години, полуграмотните им дядовци бяха развели кървавото знаме на тоталитаризма. Помнех ясно от часовете по история Народния съд, в който никой никога не беше съден справедливо и който бе създаден като легитимен инструмент за масово избиване на противниците на новия строй. Помня и цялата погнуса от унищожението на политическия и интелектуален елит - хора, извличани от кафенета, прибирани от улиците в камионетки без регистрации и после смазвани от бой в черните мазета на смъртта; художници, поети, писатели, музиканти, разстрелвани в тила по прашните крайградски пътища, домове, отнети от притежателите им, книги, изгаряни на купища по площадите и червени флагове, развяващи се навсякъде като предупреждение. 

Историята има ужасния навик да се повтаря.

Боях се, но не исках да чакам да ми се случи същото. Границите бяха затворени и никой не можеше да избяга извън страната, но някаква съпротива беше успяла да се сформира през първите седмици на държавен хаос и знаех, че друг избор просто нямаше да ми бъде даден. 

Избор да умра днес на бесилката, или да умра утре с достойнство. 

Ние сме планинските хора. Бивши учители, лекари, сценаристи, творци, журналисти, IT специалисти, актьори, бивши полицаи, дори политици - някои от лицата, които срещам в убежищата, са опасно разпознаваеми, други съвсем обикновени и незапомнящи се, но всички белязани дълбоко от страха. Никой от нас не знае кой стои зад организацията ни, нито колко сме, каква е веригата, по която получаваме оръжията и провизиите си, не знаем възрастта си – сред нас има такива, които още помнят ботушите на предния режим, не знаем какво ни очаква на следващия ден, познаваме само тази огромна планина, която обхождаме и ще отбраняваме като крепост ако се наложи. 

Пет ме поглежда през рамо, слънцето осветява за миг очите му и те светват в невъзможно жълто, и макар тревогата да е легнала завинаги в бръчката между тях, в този кратък момент мога да видя и нещо друго, нещо, предназначено само за мен. После Пет забавя крачка, за да се изравним, движим се един до друг без да говорим, винаги без да говорим, сред пукота на сухата трева сетивата ни са диви зайци. Пет е човекът, на когото вярвам най-много, въпреки че не знам името му. Никой не знае името на никого в нашата група, наричаме се с цифри и числа, които всяка седмица си разменяме. Днес Пет е Пет, а аз съм Три, следващата неделя Пет ще бъда аз, а той би могъл да бъде Осем, Десет, Четири. Имената са условност, която не можем да си позволим. Числата са мярка за сигурност, в която вече се припознаваме всички - ако някой от нас бъде заловен, тази математическа анонимност няма да позволи на Милицията да стигне до истинската самоличност на останалите, а това печели време за прегрупиране и бягство. 

Понякога Пет има име на дърво. Понякога на цвете. Понякога на любим художник. Понякога е шекспиров герой. Всяко име му подхожда, стига то да не ми позволява да забравя, че освен смъртта, в света има и друго – има милост, има растеж, има лято, има любов. 

Днес трябва да стигнем до ново убежище, комплекс от труднодостъпни пещери, които до преди половин година знаеха само спелеолозите и чиито координати ни бяха предадени на лист хартия, пъхнат в хралупата на една маркирана леска. Използваме почти първобитни методи на комуникация – надраскани знаци по корите на дърветата, пирамиди от камъни по речните корита, подсвирквания из гората, сякаш сме диви зверове; две леки изсвирвания ако е безопасно да продължим, едно остро изсвирване ако трябва да останем на терен и да потърсим скривалище, три бързи ако трябва да се отбраняваме. Научих се да не се страхувам от звуците на природата, но да се боя от тези, които означават хора. 

Хълбоците на планината, които преди смътно различавах от прозореца на офиса, в който работех, плавно се изтягат пред нас докато изкачваме последните метри на това възвишение. Знам, че някъде зад нас, в края на гората е притихнала малка група от уплашени хора, които стискат неопитно пушки в ръцете си и очакват нашия сигнал, за да ни последват. Преходът от едно укритие до друго е винаги дълъг и бавен, винаги двама или трима от нас трябва да вървят първи, за да подсигурят безопасното преминаване на останалите – често, почти всеки път, избираме да сме ние с Пет. Сякаш и двамата знаем много добре, че дните ни са преброени, че съвсем скоро Милицията ще намери следите ни, ще изпрати своите глутници от мъже в черни униформи и студени, кръвожадни очи, които ще ни погнат по баирите на планината, ще ни разпръснат като пилци, ще ни изловят или застрелят в челата. Може би това осъзнато отлагане на умирането ни сближава най-много и въпреки, че не говорим за живота си от преди това или за бъдещето, ние двамата споделяме краткото усещане за близост в това опасно разузнаване, което доброволно избираме всеки път. 

Пет уби човек заради мен. Тогава аз все още не носех номер, а той беше Свръзката. Бяха го изпратили да транспортира една малка група от бегълци, в която бях попаднала и аз, до нещо като разпределително убежище в една отдавна забравена високопланинска махала. Притиснати едни до други в задушния мрак на микробуса,  ние не знаехме дали на края на пътя ни очаква спасение или смърт – предателството е цвете, което вирее най-добре в среда на насилие. Въпреки опасенията ни бяхме успешно превозени до укритието, където Свръзката ни раздаде опакована храна, внимателно ни напомни да се разделим с всички сантиментални вещи, които бяхме взели със себе си и които можеха да ни издадат или по-лошо, да ни подлудят, и докато гледахме как остатъците от нас изгарят на малка купчинка, осъзнавахме, че ние вече сме мъртъвци. В тази нощ, в която изгоряха личните ни карти, паспортите ни, съдържанието на портмонетата и джобовете ни, снимките на близките ни, брачните халки и обещания, аз станах просто едно число, което трябваше да се научи да стреля с пушка, да спи с отворени очи, да слуша с цялото си тяло и никога повече да не се надява на нищо.  

Човекът, когото Пет намушка в стомаха един ден по-късно, след като вече бяхме напуснали убежището в старата кирпичена къща и се бяхме разделили на две по-малки и компактни групички, всяка потегляща в различна посока на планината, беше приблизително на моите години. Той носеше със себе си включен смарт телефон, въпреки че всички бяхме унищожили своите и знаехме, че устройствата се следят от Милицията непрестанно. 

Нищо не те подготвя за убийство, никога.В смъртта на този мъж аз бях по-скоро причина, отколкото съучастник, защото самата аз го бях осъдила, а Пет просто беше палача. Дори не му бяхме дали възможност да се защити. Ножът на Пет проблесна секунди след като думите ми се бяха оформили и пръста ми вече сочеше към човека. Може би за това с Пет бързо се почувствахме свързани и също, защото навярно и двамата усещахме призрака на този безимен мъж по стъпките си, толкова много пъти избирахме да разузнаваме, сякаш това можеше да изкупи до някъде вината ни. 

От височината на билото можем да видим цялата равнина, която се простира на юг и се плисва в полите на далечни високи планини. Чудя се дали и те са убежище на други хора като нас, дали в селата им е останал някой, дали превратът въобще е стигнал до тях по вълните на радиата им или още живеят необезпокоявани от новото настояще. Слънцето бавно описва дъга към съседните върхове и лъчите му издължават сенките ни като подострени моливи. Осем подава сигнала за безопасност и след малко от прохладата на гората долу се появява другата част от групата. Приличат на малки насекоми, които тромаво се изкачват по обраслия корем на планината. Пет застава плътно до мен и започва да ги брои – ето Девет, Едно, Четиринадесет, Две, зад тях подтичва Десет, който е още хлапе, но винаги държи пушката си отлично почистена, смазана и заредена, ето ги и Четири, Шест, Седем, Единадесет, Дванадесет, а най-отзад се появява и Тринадесет, сивата ѝ сплетена коса отразява косите лъчи над хълма. Осем вади вода от раницата си, налива в шепa и дава на кучето си да пие, а ние с Пет оглеждаме билото по цялата му дължина. Ако се движим с добро темпо може би ние двамата ще стигнем до убежището преди залез, а останала част от групата ще ни настигне по мръкнало. Кимваме на Осем, който остава да изчака останалите и тръгваме по неутъпканото туловище на билото. 

Преди преврата обичах да ходя на джаз концерти, да гледам филми в старото кино, да ям сладолед и да карам колело, облечена в най-хубавите си летни рокли. Не понасях работата си, но нямах смелостта да я напусна, защото плащаше наем в добър квартал и ми позволяваше да пътувам из Европа поне два пъти годишно. Мечтаех да бъда творец, а не графичен дизайнер, но сега искам само да имам още един следобед в безопасност с този човек, който също бе мечтал за нещо друго в живота си, но беше получил това. 

Една част от обществото ни беше решило дали и как да живее друга част от обществото и това е най-голямото зверство, което човекът просто не може да спре да извършва, защото е закодирано в костите му и е неговата запазена марка, коронния номер на една неправилно еволюирала маймуна. 

С Пет не можем да споделяме спомените се, за това споделяме само настоящето – тази величествена гледка, която ни заобикаля от всички страни, дълбокото синьо на августовското небе над уморените ни тела, шапката, която Пет смъква от главата си и слага на моята, слънчевите зайчета, които весело проблясват в погледите ни, срамежливите ъгълчета на сдържаните ни усмивки, пръсти, които едва се докосват докато вървим. За малко бихме могли да си представим, че това е просто разходка, че дрехите, които носим, не са смъкнати от телата на мъртви хора, че пушките, които натискат раменете ни няма да убиват, но ще пазят, че в този пищен следобед няма какво да ни нарани и не бягаме от никой. Обраслите с клек и диви боровинки била оставят тънки драскулки по краката ни, Пет тихо пуши свитата си цигара, а пред нас за кратко прелита сянката на птица. В небето ни вече няма самолети, защото никоя авиокомпания не поема риска да лети над държавата ни. Градовете ни са като затвори, селата като обори и кланици. Свободата е толкова малка, че се побира в шепите на няколко човека, дръзнали да избягат в планината. Планинските хора. 

Когато стигаме до по-висока част на билото се обръщаме назад, за да проверим дали останалите се виждат. Пет и аз имаме здрави и стегнати крака, с които сме извървели безброй километри през последните шест месеца и макар да имаме голяма преднина пред групата, която е тромава и бавна, можем да видим кучето и Осем, а след тях и другите – малки, но ясни точици по отсрещните хълмове. Пет размахва бързо ръка, а от съседния баир му помахва Осем. Значи всичко е наред и можем да продължим. 

Слънцето е обагрило небето на запад в ярко оранжево и въздухът трепти в топлата светлина когато стигаме първите дървета. Според координатите пещерите се намират на северозападния склон, скътани в масивна букова гора. Оставяме зад нас блесналото туловище на планината, където имам видимост и където се чувствам до някъде в безопасност, и внимателно навлизаме в прохладата на гората. Дърветата са израсли високи и на гъсто, пътека няма и стъпваме предпазливо по миналогодишната шума. Ушите и очите ни бързо се адаптират към сумрака и тишината, всяка съчка, която изпуква под тежките ни обувки, изстрелва стрелички в стомаха ми. Оглеждаме се за знаци по стволовете, които тези преди нас са оставили, опипваме гладките кори на буковете и се ослушваме. Тук папратта е почти до кръста и може да скрие в себе си какво ли не. Напредваме бавно, наклонът е голям и шумата е хлъзгава, Пет е на няколко крачки пред мен когато от лявата ни страна се чува шумолене. Изтръпвам и стисвам приклада на пушката си. Пет вече е насочил цев по посока на звука и двамата стоим в напрегнато мълчание. Чувам отчетливо барабана на сърцето си, който бумти от ушите ми до дънерите на всяко едно дърво в гората. Пет ми показва с ръка да не мърдам и се приближава до близката туфа папрат. С цевта разлиства зелените листа на растението, които с въздишка се отместват пред тялото му и после се затварят след него, а Пет изглежда сякаш е погълнат от някакво странно море. Напрежението ми се е смъкнало в ходилата ми и ако се наложи да бягам, не вярвам, че ще успея да направя и крачка. Пет продължава да се придвижва сред орловата папрат и за миг мога да видя как първите хора назад във времето са проправяли път на човечеството сред големия, негостоприемен и неопитомен свят, въоръжени само с тънките си копия и порасналите си мозъци. Решавам да го последвам и принуждавам краката си да се движат, въпреки страха. Почти съм нагазила в морето от папрат, когато виждам как Пет се закотвя на едно място и смъква пушката си. Нещо в стойката му ми подсказва, че е изненадан, но не и изплашен и бързо взимам делящото ни разстояние. Спирам се до него и очите ми комично се разширяват като в анимационните филми от детството – пред нас сред сумрака на гората стои детенце, не повече от тригодишно, облечено само с една мръсна тениска, босо, безмълвно и уплашено като малко животинче. По прашните му бузите дни наред са се стичали сълзи, които сега личат като мрежа от ивици чиста кожа. Кой беше довел тук това дете? Представям си ужасено семейство, бягащо от адските сирени на Милицията, криещо се със седмици в мазета и изоставени къщи, представям си глад, болка, представям си отчаянието на баща, който изостава, за да даде шанс на жена си и детето си, майка, която със сетни сили достига подножието на безразличен планински великан, дете, което дълго спи до мъртвото тяло на майка си, нощни звуци, които припомнят на детето най-първичните ни страхове, кръвта по крачетата, папратта като последно убежище преди дългия сън. 

Човекът е човек по някакво почти необяснимо стечение на обстоятелствата, което го е надарило не само с по-голяма черепна кутия, но и с огромната отговорност да избира. Да избере дали да се изправи на два крака и да върви срещу течението или да се плъзга по него, дали да запали огън или да го изгаси, дали да провисне на кръста или да се отрече от вярата си, дали да вярва или да живее ден за ден, дали да прости или да мрази, дали да вдигне оръжие или да го остави в краката на врага. Тежестта на тази отговорност може да ме смаже, но може да придаде истински смисъл на съществуването ми. В по-добри времена можеше да не се колебая. В по-добри времена нямаше да ми се налага да взимам такива решения. Всичко би могло да бъде заплаха, всичко би могло да доведе до бързата ми смърт и смъртта на още хора. 

А аз все пак съм просто един уплашен човек, клекнал сред зелената папрат в една необятна гора. 

Детето се е сгушило в пазвата ми и спи, когато в спускащата се вечер най-накрая намираме пещерите. Две огромни кухини зеят в скалата над главите ни, предпазвани от всички страни от тънките, но здрави стволове на буковете. Като с една странна и изкривена машина на времето виждам как двама пра-човеци, въоръжени само с желанието си да оцелеят и по едно тънко копие, преместват избуялата растителност, оглеждат се през рамо и потъват в мрака на историята. 

Art by Cornelia Konrads

Очите на дядо

Дядо ми почина преди пет години в началото на месец май.

Помня, че по радиото звучеше Dos gardenias на Buena Vista Social Club и докато си тананиках разсеяно, в мен тихомълком се настаняваше усещането, че нещо се е променило завинаги. Също така помня, че не плаках, когато майка ми съобщи новината по телефона – все едно вече знаех, че дядо ми си е отишъл, че душата му се е освободила от тежкия товар на болното му, опустошено тяло. Седях в малката си кухня, слушах треперещия глас на своята майка и не изпитвах абсолютно нищо, освен една разширяваща се липса, която вече нямаше как да бъде запълнена.

От тогава винаги, когато чуя тази жарка кубинска песен, си представям дядо ми, седнал на пейка пред дувара на Рая, над него цъфнали черниците на родното му село, а в ръцете му – две гардении. Не че дядо харесваше кубинската музика или въобще имаше някакво отношение към Латинска Америка, освен може би общата идеология на комунизма. Гардении на село също няма, има само подивяли и уханни балкански рози, плъзнали по стените на къщата. Но умът ми отказва да проектира друга сцена освен тази, в която звучи кубинската песен и дядо е отново млад, както на снимката от своя двадесети рожден ден, в която прилича на киноактьор със своите бели, подредени зъби, хубавия нос и брилянтиновия перчем. Девойките от две села са въздишали много по дядо ми, вероятно девойките в Рая също.

За пръв и единствен път се разплаках на погребението му. Беше плач по-скоро от обида, отколкото от тъга, защото трупът на дядо ми в ковчега приличаше на някаква страшна гримирана кукла, натъпкана със слама обвивка, съшита с червения конец на отминалия социализъм. Бяха сменили крехкия ми дядо с някаква непозната фигура, някакъв бивш сърдит комунистически лидер, заради който дамата от обредния дом лееше фалшиви сълзи и горестни наизустени слова. На гроба на дядо ми обещах на глас пред цялото си семейство, че моят край няма да бъде такъв спектакъл. Ще си ида в земята без грим, без балсам, без високопарните речи на някой непознат, без буците пръст по дървения затвор на ковчега.

Странно е как хората така и не успяват истински да опознаят своите близки докато те са живи и са наоколо, именно защото са наоколо. Отлагаме интимното разучаване на семейния фонд на истории за утре, за идната седмица, за по празниците, за някой друг път, но често този друг път се изминава твърде късно или никога. Разбрах какъв човек е дядо ми след като почина, а не когато още беше жив и това ме изпълни с неразрушимата обич към нещо неизживяно.Образът, който той придоби след смъртта си, изведнъж стана толкова ярък и всепоглъщащ, че понякога имам чуството, че дядо ми се е слял с мен и наблюдава през моите очи, движи се през моето тяло и говори с моята уста. Започнах да гледам на дядо по съвсем друг начин, все едно е непозната земя, която ми се разкрива бавно, педя по педя, нива по нива, река по река. Опознаването е въпрос на разстояние, което изминаваме чрез годините, прекарани заедно или чрез годините, които сме изгубили, вместо да прекараме заедно. За мен дядо се превърна в дълга закъсняла беритба. Понякога берях спомени, понякога – истории, но двете така се смесиха, че дядо се преобрази в митологична фигура, в Прометея на живота ми.

А на мен често ми е нужен пламък.

Бащата на дядо, моят прадядо, беше злощастен човек, дълбоко белязан от своята различност. Ръцете му извършваха най-големите парадокси на света - градяха прекрасни, стройни къщи и нанасяха жестоки удари на своето семейство. Дядо, израснал винаги под черната сянка на тези пестници, се бе превърнал в обратното на своя баща. Често, когато разглеждам стари фотографии, в които дядо и прадядо стоят заедно, например в снимката от деня преди дядо да постъпи на военна служба, те коренно се различават един от друг, сякаш нямат никаква роднинска връзка. Дядо ми, с неговата усмивка на кинозвезда и нова войнишка униформа, е прегърнал здраво майка си през рамото, обещавайки без думи, че ще стане силен и справедлив мъж, който ще я закриля и предпазва от камъните и пожарите на този несправедлив свят.Баща му стои настрани от тях, все едно не е част от същото семейство, лицето му е строго и виновно.Сякаш осъзнал, че вината е наследство, което се предава от родител на дете, дядо ми бе вечно застанал между железния юмрук на татко си и солените сълзи на майка си – да спре единия, за да предпази другия. След смъртта му, майка ми ми бе разказала една история, в която дядо, иначе емоционално сдържан мъж, бе стигнал до такава точка на непоносимост, че по време на семеен обяд в двора на село, бе обърнал масата с все руския порцелан и тънките чашки за ракия върху баща си. От тогава прадядо ми, който умря с бутилката вино в ръка, не смеел вече да посяга открито на жена си, а дядо от своя страна успял да спази до някъде своето обещание пред майка си.

Дядо ми бе честен и взискателен към себе си човек. Спомням си дрехите му в гардероба – винаги прилежно сгънати, костюмите му сред които обичах да си играя - винаги изпънати на закачалки. Дядо беше първият висшист в семейството, издигнал се от обора на селската къща до главен инжинер на най-големия завод в Северна България. Вратовръзките му бяха подредени по цвят, книжата му – по дати. Помня медалите му, връчени от партията за бог знае какви заслуги, които вадех скришом от кутиите и наблюдавах с огромни, блеснали очи все едно дядо ми беше най-големият герой от войните, победител, дядо на дядовците. Спомням си вниманието, с което почистваше ладата си, онази огромна, тромава бяла лада, която винаги миришеше на бензин и в която обожавах да се возя, макар да ми ставаше лошо. Веднъж, в силното си желание да му се харесам, взех ръководството за поддръжка на двигателя и прерисувах цялата досадна схема с всичките частички, клапи, резервоари за масло, кабели и прочее, и му я подарих. Той дълго и внимателно се вглежда в схемата, сякаш бях създала най-точното, най-прецизно и майсторско копие. Дядо обичаше да рисува; дори когато ръцете му вече не можеха да държат молива, той често скицираше дребни къщички и дървета, чиито разтреперани линии им придаваха особеното усещане, че танцуват някакъв смешен фокстрот от 20-те. Болестта на дядо се появила тихичко и неусетно малко преди да се появя аз и това образува в мен едно неизлечимо, болезнено твърдение, че зараждането на нов живот изисква отнемането на друг. С тази моя рожденна вина се стараех да не приемам дядо си за истински болен - той беше просто по-различен от дядовците на другите деца в кооперацията, беше по-чуплив и трябваше да внимавам да не го бутна с непохватните си лакти, да не го настъпя с палавите си крачета, да не строша без да искам някоя крехка костица в тялото му. Същите тези костици, които през нивите с жита и слънчоглед бяха придвижвали двадесетгодишния ми дядо от неговото село до съседното, където го очаквала баба ми, бавно, но категорично отказваха да извършват своите роли. Двадесет години дядо ми се разпадаше, въпреки гимнастиките, въпреки преструвките, че всичко е каквото не е.

Дядо беше отрязал по невнимание последната фаланга на левия си показалец.

Облият пръст и липсващият нокът.

Тридесетгодишният ми дядо с моден тренчкот и перчем, развят от вятъра.

Уважението, с което все още хората произнасят името му.

Пружината, която сутрин разтягаше по потник, за да поддържа тонус.

Кърпата, с която бършеше сълзите си.

Ане, както ми казваше когато бях дете.

Последната ни снимка заедно, на която съм го прегърнала, а той се усмихва, макар да му е трудно да стои изправен за дълго.

Какво всъщност остава от човек след смъртта му – фрагменти от спомени, разпадащи се истории, малко личен багаж, няколко снимки. Ако няма глави, които да запазят това дребно съдържание, то тогава живеем ли наистина?

Пет години след като дядо се изкачи нагоре и седна на пейката пред дувара на Рая, за да чака баба ми, по радиото отново звучи Dos gardenias, навън е нащърбена зима и кубинските ритми не топлят. Гледам се в огледалото в банята и си мисля ще има ли някой, който ще помни и мен, ще ме преоткрива в някоя глупава песен, ще събира изрезките на времето, което сме прекарали заедно, ще ги сглобява и ще се усмихва или пък ще плаче. Очите на дядо ми ме гледат от отражението ми, винаги всички са ми казвали, че имам същия съсредоточен поглед като неговия,

ще има, казват ми, ще има.

 

 

 

 

Небесното сиропиталище

 Познавам този град по-добре, отколкото познавам себе си. В съзнанието си имам картографирани всички негови улици, всяко стълбище, всяка събаряща се сграда. Руините му всъщност познавам най-добре, защото те са моя дом.

Януари тук е зловещ, почти като библейско наказание. Студът е надвиснал над улея, в който дреме градът (и ще го притиска ревниво в обятията си до късна пролет), просмуква се в калдъръма, пращи под стъпките на минувачите, вие под тежестта на автобусите. Усещам го дълбоко в себе си всеки ден. Скъсаната ми шуба не представлява никаква закрила, никаква пречка за този безмилостен студ, който търси да хапе до кръв. Нощем, когато последните жалки пламъци на огъня, който поддържаме с пластмасови бутилки и мокри кашони изгаснат, студът напада. Той е кръвожадно животно, което се храни с душите и телата ни. Макар да съм от късметлиите, които имат все още здрави обувки, пръстите на крайниците ми изтръпват, до късно през деня болят и нищо не може да ги стопли за дълго освен шишето със спирт, което си разменяме.

Живея по улиците от петнадесетгодишен. Не знам на колко години съм сега, защото времето за тия като мен се движи напосоки. Не познавам родителите си, така и не разбрах кой ме беше оставил в сиропиталището в този посивял град, никой не знаеше моята история. Може би просто нямах история, нямах минало, нямаше нищо за мен отвъд или освен блудкавата оскъдна храна в столовата, самотата и миризмите на газ, маз и оцет, които никога не се отмиваха напълно от късо остриганите ни глави. Животът ми в дома е като клише, взаимствано от „Клетниците“, която между другото бе първата книга, която откраднах. Може да бъде побран в точно три думи – мизерия, срам и озлобление. Деца, които са жестоки с други деца, защото никой не бе сметнал за необходимо да им обясни защо са там, защо не са като останалите, онези нормалните, които виждахме да излизат от училището на съседната улица, онези, чиито ключове висяха на ластици по вратовете им като орден за храброст, като символ на върховното родителско доверие. Ние всички в сиропиталището люто завиждахме на тези богопомазани, както завиждахме и на онези сред нас, които бяха чакащи в списъка за осиновяване. За мен това не беше реалистична възможност – бях твърде слаб, твърде крехък, твърде мълчалив. Никой не искаше да ме вземе. Редките случаи, в които идваха семейства да ни огледат, бяха повод за истинска война между децата в дома, в която такива като мен не оцеляваха, не стигаха до първите редици, защото бързо биваха смазавани и избутвани от силните на деня. Дори не си мечтаех за семейство. Не си мечтаех за нищо.

Може би съм бил на тринадесет когато започнах да крада, не помня. Не виждах какво друго мога да правя със себе си, а и не крадях особено важни предмети – по-точно отмъквах само книги. Научих се да чета за разлика от повечето деца в сиропиталището, но не това ме караше да взимам тези книги. По-скоро беше нуждата да притежавам нещо наистина свое, нещо, което да ме различава от другите и същевременно да ми дава онази силно жадувана власт, която нямах над нищо в живота си. Оказа се, че имам редкия талант на сръчен и хладнокръвен крадец, който не приложих никъде другаде и никога на улицата за пари. От едно-две стари томчета, измъкнати от библиотеката в читалището, преминах на цели поредици, на нови, лъскави издания, откраднати от малки и големи книжарници, от реповете с вестници, от градската библиотека. Изградих си своя система, като никога не посещавах една и съща книжарница в рамките на два поредни месеца. В библиотеките влизах тихомълком, на пръсти. Може би бихте попитали, ако това всъщност имаше значение за вас, защо не се записах като читател, вместо да рискувам със своите кражби, но аз не се вълнувах толкова от самото четене. Увличаше ме актът на отнемане на нещо чуждо, което бях решил, че ми принадлежи по право. Кой наистина се интересуваше от книгите? Бяха много гладни години, хлябът беше по-важен от думите. Те бяха мои, само на мен, на кльощавото малко копеле без родители, което за две години натрупа завидна колекция от произведения, скрити в едно изоставено мазе до сиропиталището. Действително бях открил своето единствено призвание и наистина така добре успявах да замаскирам своите кражби, че ме хванаха чак на втората година. Бях пъхнал тънко томче на Маркес под развлачения си пуловер, което издайнически прозираше през плетката на дрехата ми. Толкова пъти бях изпълнявал това действие, че бях станал прекалено самоуверен и доста немарлив. Момичето в книжарницата беше ново, което допълнително засили моето невнимание. Току на изхода усетих две здрави ръце да се вкопчват в кокалестото ми тяло и да ме задържат с невъзможна за преодоляване сила. Един случаен, но наблюдателен мъж ме бе видял как мушвам книгата в търбуха на пуловера си, как тихичко и без да се оглеждам се бях запътил към вратата и бе осуетил поредния ми успешен улов.От там последва телефонен разговор с кварталния полицай, после с Детска педагогическа стая и накрая с директорката на дома. Не ме биха, дори не ми се скараха, защото бях толкова невзрачен, че не заслужавах дори едно хубаво напердасване, но ме държаха под око и това вкорени в мен тревожността, че моята тайна колекция ще бъде открита и върната на притежателите си. Прекарах няколко потни, безсънни нощи, в които най-ужасните сценарии се проиграваха в главата ми и в крайна сметка реших да избягам, за да спася своето безценно притежание. Не знаех как се бяга от сиропиталище, нито знаех къде да ида, но нямаше да позволя на никой да ми отнеме единствения смисъл, в който се бях вкопчил отчаяно. Моите книги. Моето хартиено семейство. Моята сила.

Някои от по-големите момчета в сиропиталището бяха открили друга, смъртоносна сила – виждах ги често на бента над реката, лицата им бяха провиснали сякаш всичките им мускули бяха отказали да работят едновеременно - стачка на меките тъкани. Една част от тях дишаше лепило от мръсни найлонови торбички, друга инжектираше хероин във  всяка своя оцеляла вена, трета крадеше каквото им попаднеше от аптеките – Паркизан, Кодеин, сироп за кашлица. Очите им, влажни и винаги зачервени, се спираха за миг върху мен когато минавах покрай бента, а после бързо се прехвърляха на нещо друго, непонятно за никой, освен за тях.

Моите кражби бяха почти свещенни. Нямаха нищо общо с плячкосването на аптеки и обирането на дребни монети от разни сополиви хлапета. За това никой не можеше да ми отнеме тази изкривена, но единствена проява на свобода, за това нямаше друг вариант, освен да избягам. Оказа се, че да напуснеш едно сиропиталище е толкова лесно, колкото и да влезеш в него – за хората ти си просто един призрак, една лошо изиграна игра на карти със съдбата. Друго гладно гърло бързо ще замести твоето, друга глава ще въшлясва на твоята възглавница.

Озовах се на улицата през късната пролет. Книгите си скрих в едно изоставено училище в старата част на града, където също оставах да нощувам. Шляех се по разцъфналите майски улици по цели дни, наблюдавах угрижените лица на минувачите, слушах воя на линейките. Всичко минаваше покрай мен без да ме забелязва, без да бъда част от него и в това усещане на пълна безтегловност аз бях победител. Никой така и не ме потърси. Продължих да крада книги, но не и храна. Понякога просех. Бях винаги гладен, отслабнах още повече, избледнях, станах сянка на сянката, но през лятото все още усещах задоволството на своята независимост. 

После дойде есента, а след това и зимата. На улицата зимата е убиец, озъбено дяволско куче. Помня, че през тези първи зимни месеци едва оцелях. Изоставеното училище се превърна в ледена килия за мен, гладът ме измъчваше непрестанно. Научих се да ям от кофите, да деля трохи с птиците и мръзнещите песове,  тялото ми посиня, дрехите ми увиснаха съвсем. Започнах да съжалявам, че бях избягал от сиропиталището заради някакви си книги, но знаех, че няма да ме приемат обратно, най-вече защото не приличах на себе си – бях се превърнал в някакво човекоподобно, с огормни, гладни очи, хлътнали дълбоко в очните дъна.

Нямаше къде да отида освен в книгите си.

Нямаше кой да ме приюти и нахрани освен думите им.

 Следващите зими не бяха по-лесни.

Присламчих се към група бездомници - като въшките, които вече дори не ме ядяха, търсех някаква човешка близост, макар и груба,макар и пропита от нещастие. Спяхме в различни порутени сгради, за да не ни погне полицията. Носех колекцията си навсякъде със себе си, появи ми се прякор. Спрях да крада, защото вече не ме пускаха нито в книжарниците, нито в библиотеката. Нищо вече нямаше особено значение, защото, както казах преди, за такива като мен времето и животът като цяло се движат във всички посоки. Или не се движат въобще.

Този Януари е най-студеният откакто съм на улицата. Тялото помни различно от паметта. Моето тяло е потъващ кораб в ледени води, в това не се и съмнявам. Спим в красивият скелет на бивша административна сграда, която скоро ще съборят и ще превърнат в някакъв стъклен търговски център. Жал ми е за великолепния витраж, който някога е посрещал работещите тук, жал ми е за дъсчения под и дървените парапети на стълбите, които първо изгорихме, след като се нанесохме през счупения прозорец на приземния етаж. Сред мръсотията, петната от урина и изронената мазилка, нощем тук разговарят призраци на живи и умрели. Вие сте само временно живите, шепнат ни, докато шишето със спирт обикаля премръзналите ни усти, вие ще заемете местата ни в небесното сиропиталище.

Прочел съм колекцията си от книги вече толкова много пъти, че мастилото от страниците на повечето се е размазало от пръстите ми, които търсеха спасение в тях години наред.

Тази нощ луната е особено ярка, а слабият огън съска и пука под набезите на ледения вятър, влизащ през зейналите рамки на прозорците. Кашоните не могат да ме стоплят. Шубата, която намерих в един контейнер, е само една тънка хартийка. Цялото ми същество е студ.

Първата книга, която хвърлям в огъня, е „Клетниците“. Пламъците лакомо я облизват, протягам ръце и младата ѝ топлина се разлива по вкочанените крайчета на пръстите ми. Сянката на окаяното ми тяло трепти и се издължава по стените, другите бездомници се приближават до мен и с тъжни, учудени погледи наблюдават как запращам следващата книга от колекцията си в огъня.

До сутринта съм изгорил всичко.

Нищо от мен вече не е останало, освен купчина пепел.

Това е моята последна зима.

Човекът често забравя, че е животно, което в края на пътя си търси тихо място, на което да умре; смъртта е занимание самотно, както бе казал някога един писател. Изпълзявам незабелязано от руините на сградата и затътрям измръзналите си крака към градската градина. Снегът е затрупал всички алеи, дърветата приличат на огромни захарни памуци, няма жива душа. Лягам сред стволовете, разпервам ръцете си сякаш съм дете, което прави снежни ангели в сутринта на Коледа, небето е бяло, светът е бял. Снежинките се сипят по лицето ми като трохици от божествения обяд, лежа кротко и чакам птиците на смъртта да дойдат и да ме изкълват.

Над мен се надвесва някой. Не виждам кой е, защото свети като зимно слънце, но усещам как силните му ръце повдигат с лекота тялото ми от заледената земя. В тази прегръдка аз съм младенец. Нищо лошо не може повече да ми се случи. Не знам къде ме носят тези ръце, но се надявам да е нагоре към небесното сиропиталище, където може би ще се намери място за мен.

 

Снимка: Атанас Шиников

Снимка: Атанас Шиников

 

Янис

Аз знам как ще умрете.

Не, защото съм пророк, разбира се, пророци няма в този смисъл, който вие, господине, бихте придали  на думата.  Може би си мислите, че вече съм пиян или съм прекалил с психотропните, които така небрежно се предлагат навсякъде тук, може би дори съжалявате, че ми позволихте да седна на вашата маса, знам, че ви се струвам познат и нека ви уверя, че всичко с мен си е съвсем наред. Смеете се. Клатите глава. Моите твърдения ви забавляват. Отпиваме от ледения джин, изучавате ме внимателно над чашата си.

Аз наистина знам как ще умрете. Питате от къде знам ли? Отначало няма да ми повярвате, нясно съм с това, защото вече сме водили този разговор, но аз отново ще идвам за до го повтарям, докато думите ми придобият плътност  и станат истина. Бях там. Видях как се случва всичко.След година, точно на тази дата,  вие ще катастрофирате, тялото ви ще излети през предното стъкло на лекия ви автомобил и ще падне в тревата до пътя. Не се тревожете, едва ли ще усетите някаква болка, защото мозъкът ви ще е изключил цялото захранване преди това. Малко безразсъдно от ваша страна ще бъде да шофирате с толкова висока скорост кола като тази, която оглеждате от известно време и в крайна сметка ще си купите след месец, трудно се овладява по тесните пътища, особено когато някой изникне пред вас сякаш от нищото.

Изглеждате озадачен. Може би се чудите как е възможно да знам за колата, нали? Напълно разбирам смущението ви, то е едно и също всеки път, когато този разговор се повтаря. Имате добре контролиран нервен тик, който ей сега ще прибяга леко по лявата страна на лицето ви. Ето, казах ви. Изнервен сте и вече не ви е забавно. Смятате, че ви следя? В известен смисъл това е така.На ваше място аз бих внимавал повече с хапчетата за сън, но аз, все пак, не съм на ваше място. Иска ви се в момента да не сте тук, в тази безсмислена командировка, а да сте в дома си, при прекрасната си приятелка. Не обичате работата си, искахте да се посветите изцяло на фотографията, но сега ви се плаща добре и в крайна сметка, всичко е до мисловната нагласа, нали така. А тази кола толкова ви харесва, като дете събирахте малки копия на автомобили и мечтаехте да станете пилот във Формула 1. За вас тази покупка ще е като сбъдната мечта. Прав ли съм?

Мълчите.

Уплашен сте. Колебаете се дали да не викнете управителя на бара.

Разбирам. Бъдете спокоен.

Ще ви оставя сам и вие никога повече няма да ме видите. Не и в този живот, разбира се.

Позволете ми все пак аз да платя сметката, заслужавате го след всичко, което ви наговорих. Но преди това бих искал да ви кажа за последно, че няма какво да направите за да промените смъртта си.  Каквото и да сторите в следващата една година, хода на времето, което ви е определено, ще ви заведе до един и същи край, независимо от коя страна на пътя сте. От вас зависи единствено как ще изживеете тази последна година, която е пред вас. Може би е време да се ожените?

Излизам от бара леко потиснат, в последните няколко пъти този разговор все ме кара да се чувствам като палач, като убиец, знам, че без него всичко ще се обърка, знам, че се случва сега и ще се случва отново, но как най-безболезнено да кажеш на един човек, че скоро ще умре? Независимо от това, че го казваш толкова много пъти. Независимо, че знаеш цялата история от самото ѝ начало до нейния край. Независимо, че този човек си ти.

Нещо в мен се променя и не вярвам, че дълго ще мога да го държа на повърхността.

Изваждам цигара и я запалвам с гравираната метална запалка, която винаги тежи в някой от джобовете ми, името и годината още си личат ясно, макар пръстите ми да са я излъскали от употреба. Какво да направя, такъв съм си - сантиментален към вещите, които носят някакво значение, предназначено единствено за мен. Въпреки всичко, което правя от години, не съм загубил усещането за себе си, именно то ми позволява да поддържам  разума си в изрядна хигиена, вместо отдавна да съм се залутал в лабиринта на всички събди, които трябва да стопанисвам.

Моето име е Янис, годината, в която се намирам в този момент е 2051. Лято е, нощите са дълги и горещи, спя трудно в хотелската стая, въпреки добрата климатична инсталация. Предпочитам по-хладен климат, там, откъдето идвам летата са много по-студени и кратки, дъждовният сезон продължава повече от шест месеца и рядко имаме толкова високи температури. Всички промени във времето се дължат на свръхзамърсяването от края на този век, но за нас, родените след 2100-та, онзи климат е нормалност, а този тук аномалия.

Прибирам се по крайбрежната улица, която гъмжи от хора. От всички посоки се чува музика, курортния град блести  в неон и никой не спи, тук никой никога не заспива. Радвам се, че тази нощ ще си тръгна и в следващите месеци няма да ми се наложи да се връщам отново. Пътуванията ми са оставили в мен една голяма невъзможност да се почувствам на мястото си където и да е във времето и пространството, освен в  един - единствен пасаж от  миналото. При нея.

Хотелът е празен,  момичето на рецепцията сънливо гледа в дисплея на телефона си, пръстите ѝ се плъзгат по гладката му повърхност. Там, откъдето идвам, технологиите са толкова тясно специализирани, че с тях можем да боравим малцина.

Влизам в асансьора без да ме забележи никой, някаква глупава модерна песен звучи в кабинката, в огледалото виждам образа си, който никога няма да остарае и да се промени – светлата ми коса е пораснала малко и кичури се лепят по потното ми чело, но като цяло съм си същия, жилав, средно висок, с изправени рамене и гръб. Лице, което може да принадлежи на всяко едно време, тяло, което е толкова чупливо, колкото и всички останали тела на този свят. И все пак.

Отключвам вратата на стаята си с чипа, оставям открехнато, не светвам, защото няма нужда.Не нося много багаж със себе си, престоят ми тук е сравнително кратък и делови. Малкото ми вещи са предварително прибрани във вакуумни пакети, които се събират чудесно в леката раница, която винаги нося по време на своите пътувания. Вадя от секретния вътрешен джоб на чантата апарата, на размер е почти колкото дланта ми, докосвам светещия датчик по гладката му повърхност, чува се леко изсъскване, за стотна от секундата стаята се изпълва с ослепителна светлина, затварям очите си и се оставям да бъда всмукан.

Тя знае, че ще пристигна тази вечер и е приготвила своя багаж. И тя, като мен, пътува съвсем леко,  без излишни условности. Отдавана сме изградили система, в която да синхронизираме тръгванията си и пристиганията, така че апаратът да не предизвика огромни разливи в материята. И двамата сме наясно, че не можем да пътуваме едновременно, колкото и да ни се е искало и да сме си представяли парадоксът, който това би създало. Достатъчно хубаво е това, че можем да бъдем заедно на едно и също място и в едно и също календарно време.

Апаратът ме изплюва на няколко километра от града. Годината, в която се намирам в момента е 2013. Наблизо има бензиностанция, където изчаквам тя да дойде и да ме вземе с малкия си Форд, пристига сравнително бързо, в колата мълчим, светлините на Загреб се приближават стремглаво. Винаги ми е добре, когато се прибирам тук, в този град имам дом, който е мой и наш, тук всяка улица ми е позната, всяко дърво и всеки площад означават нещо за мен. Тук е и тя, а аз, както вече казах, съм се превърнал в много сантиментален човек.

Историята ми с нея е необичайна история. Трябваше да разиграем един и същи сюжет няколко пъти, докато тя не започна да проумява каква е нейната роля в него. Всеки път, когато трябваше да я блъсна пред приближаващия трамвай, сърцето ми се свиваше до малка точица и макар да знаех, че това не е краят, а точно обратното – така започваше нейният нов живот, изпитвах ужасна болка. Благодарен съм, че вече не се налага да го правим по този първобитен начин. Тя много добре знае как да работи с апарата и почти никога не допуска грешки. Моята умна А.Моето по-добро аз.

Наближаваме апартамента на Ружмаринка, колата ѝ завива по познатия път покрай спирката и хранителния магазин, влиза в малкия паркинг, паркира и А. изгася двигателя.

Аз и А. сме един и същ човек. Появяваме се непрекъснато в различно време, с различно тяло, с различен пол, но ядрото ни винаги остава едно и също. В известен смисъл между мен и всички останали аз стои една разлика – те са родени, докато аз съм създаден. Това не ме прави по-малко човек от другите  ми версии, но ме нарежда в една особена графа. Като създаден, а не заченат, моето предназначение е малко по-различно от това на останалите ми проявления.

Връзката между мен и А., обаче, е специална. Тя е възелът, който държи всичките ни същности заедно, освен това към А. изпитвам особени чувства. Тя е единственото друго мое проявление, което пътува, моята Междинна, на нея са разпределени определени версии и линии, които да проследява, докато аз работя с останалите ни Аз-ове. Именно за това А. и аз можем да бъдем на едно и също място, в едно и също време, защото сме нещо като партньори.

Влизаме в сумрачния вход, А. отключва тежката входна врата и хлътваме в апартамента. Мракът отстъпва, докато тя минава из коридорите и стаите, светвайки всички лампи, които има. От година А. не може да понася тъмнината и спи на приглушена светлина. Знам, че аз съм виновен за това, но никога не съм имал друг избор, освен този, който Създателят ми е предоставил.  Така или иначе А. вече приема почти спокойно новите си функции с цялата им важност, всички жертви и болки, които носят със себе си. Наистина е едно от най-добрите ми аз.

 - Косата ти е пораснала – казва ми с лека усмивка, докато отмества кичур от лицето ми.

Свивам рамене и отвръщам на усмивката ѝ. Харесва ми да бъда покрай нея, защото нямаме нужда от много думи за да се разбираме, предусещанията и мислите ни често се появяват по едно и също време и едновременно в главите и на двама ни, някога, много отдавна или всъщност някога, много напред в бъдещето, Създателят ми беше казал, че така ще опознавам своите проявления, ще мога да прочитам мислите им като отворена страница от книга, ще знам какво усещат, защото ще го усещам и аз.

....Да бъдеш себе си в толкова много животи, да изпитваш толкова много чувства и да помниш хиляди спомени, да знаеш толкова много истини и лъжи, да се раждаш и да умираш безкрайно много пъти....

А можеш ли да обикнеш себе си преди да разбереш, че това си ти?

Оставям апарата на плота в кухнята, А. прави сандвичи, изяждаме ги на крак, знам, че е нетърпелива, чувствам как пулсът ѝ е леко ускорен, дишането ѝ е учестено.

- Успокой се, А. - казвам ѝ и добавям шеговито – ще получим инфаркт.

А. спира да дъвче и ме поглежда виновно. Придърпва стол и сяда. Очите ѝ се забиват във фигурките на покривката, известно време мълчи.

- Още не мога да свикна със споделените усещания, Янис – казва ми след малко- Понякога ми е трудно да различа кое принадлежи на сегашното ми аз, и кое на другите ми проявления. Всичко се оплита като кълбо прежда, което едва разплитам.

- Разбирам, аз също все още понякога се чувствам оплетен. Трябва ти време.

- Време...

А. се усмихва горчиво. Приближавам се до нея и слагам ръка на рамото ѝ.

Тази нощ А. ще пътува до нова точка, точка, която не познава.

Да намираш себе си във времето е особено занимание, съзнанието дълго се противи на откритието, че съществува в безкрайна поредица от животи, в хиляди тела, на стотици места.

Нашето мислене е всъщност толкова праволинейно заради малкото познание за себе си, което имаме.

Апаратът алармира три пъти, датчикът се е самонастроил. Обръщаме едновременно глави по посока на звука. Обикновено знаем предварително кой и до къде ще пътува – малки цифри и букви светват всеки път, когато е ред на някой от двама ни да направи своята визита. Времето, което ще прекараме на това посещение, обаче, се появява кратко преди самото пътуване, за това и багажът ни винаги е лек и приготвен.

 

А.

15.10.1922г.

21:30ч. – 06:20ч.

 

- Трябва да тръгна след  15 минути - отбелязва А., докато щателно сверява за пореден път датата, часа на тръгването и часа на прибирането.

- Престоят ще е кратък, поне това – опитвам да я успокоя. Усещам свиването на стомахът ѝ в собствения си стомах. А. кимва разсеяно, цялото ѝ внимание е вече съсредоточено в предстоящото прехвърляне. Облича якето си, слага на гръб малката си раница, прибира косата си, малка бръчица се е появила на челото ѝ, зениците ѝ са се разширили.

- Хей – хващам я за раменете и я обръщам към себе си – ще се справиш и този път, нали знаеш? Не забравяй, че това е просто рутина. Просто частичка от машината, която трябва да провериш дали е на мястото си и дали работи.

Целувам я по бузата, А. издиша като преди състезание, шумно и силно, апаратът подава своя сигнал. Отдръпвам се от нея, А. докосва мигащите цифрички, апаратът изсъсква, стаята се изпълва с ослепително ярка светлина, затваряме очите си, чувам как с пукот А. изчезва от мястото си и оставам сам в тишината на апартамента.

Визитата на А. е кратка, но пред мен е цялата нощ, в която неспокойно да очаквам завръщането ѝ. Не, защото не вярвам, че ще се справи, напротив, А. винаги се справя отлично, но нещо в мен се стяга всеки път, когато тръгва тя, а аз оставам.

Отивам във всекидневната, пускам музика, запалвам цигара. На малката масичка до дивана А. пак е натрупала вестници,  дръпвам най-горния и отварям на произволна страница. Заглавието, което веднага грабва погледа ми, е разпечатано с големи, тромави букви, под кратката статията има снимка на спирка и хранителен магазин.

„Вече една година полицията не успява да идентифицира трупа на младата жена, намерен на трамвайните релси по булевард Максимир в края на май 2012г.“

Жорж Брасай 

* Припомните си част от историята тук 

А.

 Толкова по-лесно е да отнемеш живот, отколкото да го създадеш и да го поддържаш съществауващ,

в отнемането на живот сме почти равни на Бог и на лекотата на ръката Му, която създава, но и взима, приключва, срязва линията, дори тази линия да е нашата собствена,

в отнемането на живот има изключителна математическа времева точност, перфектна изчисленост на последния момент,

дори когато е случайно, дори когато не е планирано,

дори когато попадаш, както казват, на грешното място в грешното време,

но времето е толкова по-сложно от смъртта,

толкова повече варианти, толкова повече избори, толкова повече линии, грешно време няма, повярвай ми, а

в този момент аз съм А и тъкмо си тръгвам от парти в центъра на Загреб, денят е 23 май, годината е 2012, часът 03:21, пред клуба непознатият пуши сам, облегнат на близкото дърво, разменяме си последен за тази вечер поглед, може би бегла усмивка, някакъв намек, че макар да не знаем имената си, вече имаме общо време, защото знаем лицата си и ще ги помним до следващия път,

приятелите ми предлагат да ме изпратят с такси, но аз упорито отказвам,

обичам самотните нощни прибирания, тишината на иначе шумния булевард Максимир,

тъмните домове, пустите тротоари, обичам мириса на нощния град, на петната от бензин по асфалта, разлятото вино и нощните пекарни, края на май е, всичко шепти от живот като аспирин във вода, въпреки, че е толкова късно, или толкова рано,

шепти

градът шепти, алеите в парка, през който минаваме, шептят, кестените шептят, двойката на пейката шепти,  фонтанът на площад  Бан Йелачич шепти, релсите, които пресичат тялото на Загреб, въздишат под последните трамваи, разделям се с приятелите си на завоя преди Драшковичева, И ми изпраща въздушна целувка, бок драга, видимо се, по Влашка и Максимир се стига до моя приземен апартамент на Ружмаринка за 30 минути когато си пил,  в този град никога нищо лошо не се случва, това е градът на веселите пияни млади хора, които се клатушкат безгрижно по правите и равни улици, тук рядко ще чуеш сирените на полицията, може би най-вече по футболни мачове, почти никога заради нападение или убийство, спокойствието живее в Загреб, много пъти съм си мислила за това, прибирайки се нощем сама, както сега, в този момент докато крача по тротоара без слушалки в ушите си, за да попивам звуците на няколкото столетия история на този град,

дори не се обръщам след себе си, толкова свикнала съм да го правя, да не изпитвам страх, да усещам увереност в собственото си неприкосновено съществуване, дори и да има някой зад мен, то той ще е от моята раса, от същата половинмилионна група на уверените в продължителността на своя живот хора, веселите пияни както ги нарекох преди малко, усмихнатите  сомнамбули на Загреб, ето, стъпките, които ме следват от известно време, ме настигат, две красиви момичета се изравняват с мен и токчетата им щастливо тиктакат по асфалта, разминаваме се, младостта им продължава напред, а аз се усмихвам на себе си, обичам този град, обичам подлезите му, които светят като ден и в най-тъмния час на денонощието, подлези, в които не те чака никой освен няколко котки, обичам площад Кватерник, казвам му го на глас, докато го пресичам през заспалите му кафенета и сладоледаджийници, продължавам по кръстовището, светофарите мигат в жълто, непрекъснат морзов сигнал до идването на деня, навлизам по тесните тротоари на Максимирска цеста, както ѝ казват тук, магазините сънуват пластмасови сънища, след малко с тракане ще мине трамвая към Дубравa, още 10 минути и съм пред дома си, макар да не бързам да стигна, макар да ми е приятно цялото това среднощно вглъбяване,  но

има, разбира се, един участък от улицата, който не обичам толкова, който подминавам винаги с по-бърза крачка заради тунела, който зейва от дясно и води към малък вътрешен двор между кооперациите, там винаги е по-студено, винаги по-тъмно и моята мнителност се активизира за кратко когато минавам от там, наближавайки го се усещам по-будна от преди малко, оглеждам се за първи и последен път тази нощ, в тунела и този път няма никой освен концентрирания мрак и както обикновено се обвинявам за леката параноя, която ме обзема при вида на такива места,  може би е заради филмите, които гледам или заради примитивната човешка природа, която понякога отваря широко очите и ушите ни за смъртта, съвсем близо съм до отбивката за Ружмаринка, тук булевардът става съвсем тесен и тих, мога да чуя как хората дишат в леглата си, някъде се отваря прозорец, някой паркира колата си, чухал се обажда от покривите на сградите, неговият премерен вик е единствената сирена на този спокоен град, да, отново чувам стъпки някъде зад себе си, стъпки, които равномерно наближават, но си налагам да не поглеждам назад за да не подхранвам първичния страх, защото тук никога нищо лошо не се случва, особено на такива като мен, които се боят повече от сънищата си, отколкото от реалността, стъпките заглъхват, ето виждам вече ъгъла на моята улица със спирката пред хранителния магазин, там спирам за секунда и поглеждам дисплея на телефона си, часът е 03:51, на човек му трябват точно 30 минути за да стигне пеша от площад Бан Йелачич до апартамента ми на Ружмаринка ако е пил, изведнъж някой рязко ме дръпва за рамото и изтървам телефона си на земята, дисплеят угасва, обръщам се зашеметена, страхът моментално напомпва цялото ми тяло, срещу мен, почти в лицето  ми, застава фигура с качулка, не мога нищо да различа от чертите му, нито дали е мъж или жена, и докато осъзная случващото се, докато защитните ми механизми се задействат, фигурата ме блъсва с огромна сила по посока на трамвайната линия, времето се свива, после се разгъва отново и започва да тече толкова бавно, че във всяка една секунда виждам фрагменти от падането си и как светлините на последния трамвай за Дубрава се приближават все повече към моето тяло, което лети на забавен каданс към релсите, като в ням филм от началото на века устата ми е зейнала, но звук не излиза, с цялото си същество проумявам, че това е краят ми, нелепият ми край в най-спокойния град на света, в който никога нищо лошо не се случва, освен може би веднъж на няколко години, когато някой побъркан изблъксва на релсите млада чужденка, виждам го като заглавие във вестниците утре, стотни от секундата преди едновременния удар в трамвая и релсите светлината става толкова непоносима, че не мога дори да затворя очите си,

 казват, че ако скочиш от висока сграда, това което те убива е сърцето ти, а не  сблъсъкът със земята,

но моето сърце не избухва като сухопътна мина, ударът е по-слаб отколкото бих си го представила ако имах времето да си го представям, усещам тялото си някак чуждо, но не ме боли, очите ми са затворени и се боя да ги отовря, в главата ми кънти камбанен звън, земята под мен вибрира, но е меко и мирише на окосена през септември трева,  може би съм в болница, може би все пак, въпреки всичко съм оцеляла, защото не вярвам в задгробния живот или поне не си го представям толкова буквален, а може би още съм на шосето и съм толкова разкъсана, че халюцинирам, може би от мен изтича всичката ми кръв и мозъкът ми е блокирал рецепторите ми за болка, казвам си, че трябва да погледна независимо какво ще видя, отварям очите си и над мен се ширва безоблачно синьо небе,

да,

халюцинирам, това е сигурно, затварям очите си, отварям очите си, небето е същото – дълбоко тюркоазено без нито едно петънце по себе си, гледам го в продължение на няколко минути, виждала съм точно това небе някъде и преди, с треперещи ръце опознавам земята около себе си, наистина е трева, изсъхнала на слънце, миризмата ѝ се усеща нявсякъде около мен, смесва се тази на пръстта и далечния полъх на сяра, започвам да се съвземам, размърдвам крайниците си много внимателно, опипвам тялото си, търся по себе си дупки, цяла съм, непокътната, бавно се надигам, камбаната в главата ми замлъква, изправям се много предпазливо, оглеждам се, намирам се в приятен следобеден пейзаж с безкрайно житно поле, сякаш съм в картината на Андрю Уайът, но къщата я няма, всичко това, цялата тази равнина до където погледът стига ми е позната, виждала съм я, всъщност много пъти съм била тук, точно тук, в тези поля, с житото и окосената трева, спомням си един повтарящ се сън, в който срещам някого, чието лице никога не успявам да различа, някакъв мъж, който се опитва да ми каже нещо, но не успявам да разбера думите му, а около нас в полето всичко започва да експлодира и винаги се събуждам трепереща малко преди да полетя и аз във въздуха, какво се случва с мозъка ни след сблъсък с трамвай, може би е истина, че сънищата са малката смърт и в голямата смърт оставаме в сънищата си завинаги, усещам как напълно губя самообладание, поглеждам към ръцете си, които са изцапани с кръв, моята кръв, някой се приближава, чувам как тялото му отмества с тежестта си сухите класове, обръщам се, но вече знам, че е мъжът от съня ми, строен и безсмъртен в своята маслинено зелена войнишка униформа, с лице, което ще се изменя, както когато се опиташ насън да погледнеш себе си в огледалото, но не можеш да се различиш, образът се разтича, върти се, усуква се около себе си, знам, че и този път ще е така, сънувам ли или съм мъртва, мъжът в униформата спира на няколко крачки от мен, виждам лицето му съвсем ясно, усмихва ми се, кой си ти, питам го, къде съм, питам го през напиращи съзли, мъжът, който всъщност е по-скоро младеж, продължава да се усмихва без да отговаря, какво, по дяволите, е всичко това, искам да знам дали съм мъртва, разбираш ли, крещя му, някъде в далечината прогърмява експлозия, младият мъж се оглежда стреснато, чакай, знам какво ще стане, изкрещявам, мъжът също се опитва да ми каже нещо, още една експлозия, много по-мощна от предната, избухва близо до нас, земята се разтриса, въздухът замирисва силно на сяра, последва я още една, и още една, докато хоризонтът пред нас се превръща в чудовищна новогодишна заря, светлината става толкова непоносима, че не мога дори да затворя очите си,

казват, че при ядрената експлозия протичащата реакция е неконтролируема и води до отделяне на огромно количество енергия, светлинното лъчение може да причини изгаряния трета степен в диаметър от 100 метра, а ударната вълна може да обиколи земното кълбо три пъти,

 отварям очите си, ирисите ми се изпълват с ярка, болезнена луминесцентна светлина, намирам се в непозната стая без прозорци, в която има само едно доста странно на вид бюро и някакво устройство, каквото не съм виждала до сега, подпирам се на сивите стени, краката ми се подкосяват, поглеждам ръцете си, кръвта по тях е засъхнала грозно, отново поглеждам към бюрото с устройството, в ъгъла зад него има тежка метална врата, която изщраква тихичко и се отваря с плъзване, мъж на около тридесет влиза в стаята, поглежда към осветлението леко озадачено, после разтваря устройството, което се включва с хуманизиран поздрав „DDH CORP wishes you a good day at work!“, всичко това прави без да ме забелязва, къде съм, питам го, но той не чува гласа ми, няма ме, приближавам се до него, докосвам го по рамото, но той не реагира, слага внимателно на ръцете си някакви пластини, които напомнят на големи гумени ластици, дисплеят на устройството свети, опитвам да видя часа и датата, но всичко се размазва, главата ме боли, започва да ми се гади, свличам се на пода и опирам тила си в грапавата мазилка на стената, мъжът движи пръстите си из въдуха, а устройството премигва и сменя цветовете си беззвучно, всичко в тази стая е глухо и нямо, времето тук се измерва само с просветването на дисплея, мъжът изглежда като робот от бъдещето, предполагам, че съм в кома, предполагам, че всичко това, което виждам е следствие на удара, знам, че много хора виждат тунели и светлини, но моят мозък е избрал някаква друга форма на преживяване, дали и в смъртта всичко продължава да същесвтува в главите ни, дали въпреки гниенето на телата ни, мозъците ни остават вечни, като механични часовници, които веднъж навити, никога не спират да отброяват времето, тогава значи смъртта е наказание, а не жадуваната от мнозина почивка,

нещо се случва с мъжа-робот, ръцете му губят предишната отлична координация, лицето му лъсва от пот, започва да диша учестено, дисплея свети ярко и премигва непрекъснато, мъжът започва да се тресе, ставам и се опитвам да спра конвулсиите на тялото му, но е безполезно, той не усеща, че съм там, аз не съществувам в неговия свят, отдръпвам се безпомощно и само наблюдавам  гърчовете му, тялото му се свлича на студения теракот, устройството започва да излъчва такава ослепителна светлина, че не успявам дори да затворя очите си,

тътенът в ушите ми е оглушителен,

нормално възприеманите звуци  за човешкото ухо са  до 95-100 децибела, а прагът на поносимост е приблизително 120 дицебела, след които звукът се превръща в болка,

болка в главата ми

болката в главата ми е колосална,

отварям очите си в още по-ярко осветена стая, светлината е толкова луминесцентна, че всичко трепти в бяло, светлината също е болка, подът е леден и бял, стените са бели и ледени, светът е замръзнал в бяло, държа се изправена с огромни усилия, оглеждам стаята, която е почти празна, само в средата ѝ има нещо подобно на операционна маса, върху която е сложено някакво млечно бяло тяло, не е човешко, в това съм сигурна, от тялото стърчат стотици тръбички, които изпомпват златиста течност в контейнери около масата, усещам как скоро ще загубя съзнание, облива ме студен пот, но разбирам, че трябва да се приближа, трябва да видя какво е това, което лежи на там, може би съм аз, може би вече не съм човек и се гледам отгоре в болничната стая на някоя клиника, астрална проекция или нещо подобно, със залитане се добирам до масата и подпирам треперещите си длани, кръвта по тях е станала черна, тялото, което е проснато на бяла постелка, е перфектно изработено, божествено, отпуснатите му форми са болезнено изящни, не потрепват, не конвулсират, лицето му е спокойно, но стегнато, няма никакво изражение, което да подсказва наличието на живот, прилича на андроид от научно-фантастичните книги за бъдещето, така го наричам в главата си и аз, макар да не знам дали е такъв, андроидът, чието течно съдържание се излива в цилиндрични контейнери, отваря бавно очите си, те са като космоса, дълбоко безкрайни, всепроникваща черна субстанция, толкова знание, толкова непоносимо знание има в тях, забелязва ме, главата му леко се накланя към мен, в природата на човека е да се стреми да поправя грешките си, казва ми андроидът, светлината и болката в слепоочията ми стават толкова непоносими, че не мога да затворя очи,

никога не съм се събуждала от кошмар както го правят по филмите, рязкото надигане в леглото, учестеното дишане и обляното в пот лице, така не се събуждам и днес, след изтощителен и объркан сън, трудно ми е да разбера къде се намирам, дали още съм в съня си или вече съм будна наистина, опипом намирам телефона си, поглеждам часа, 07:30 е, сутринта на 23 май 2012 година, главата ми тежи и тялото ми е изтръпнало, ставам и правя огромно кафе, сънят ми започва да изблендява, но остава смътното усещане, че се е случвал и преди, много пъти преди, до обяд ще съм го забравила, казвам си, неприятното чувство на дежавю ще е отминало напълно, изместено от купищата задължения на работа,  но

вечерта трябва  да хубава за да се изравни везната,  И звъннва следобед и се уговаряме да отидем в любимия си инди клуб в парк Рибняк, от известно време там срещам един мъж, с когото се гледаме сякаш се познаваме, но никога не си говорим, може би е време да променим това, обещавам си, последните часове на работа минават толкова бавно, все едно времето се свива и после разгъва двойно по-дълго, нетърпелива съм, натежала от някакво странно очакване, сякаш знам какво ще се случи, прибирам се с колелото си, изкъпвам се, вечерям на крак, изпивам една малка водка, обличам рокля и обувам ванските, хващам трамвай, И и останалите ме посрещат на спирката на площада, топло е, градът, изпълнен с живот, шепти като аспирин във вода, клубът е препълнен още от сега, непознатият се появява по-късно, когато вече сме изпили доста алкохол, засичаме се на бара, усмихваме се, но никой не казва нищо на другия,

часът е 03:21,  и тъкмо си тръгвам от парти в центъра на Загреб, пред клуба непознатият пуши сам, облегнат на близкото дърво, разменяме си последен за тази вечер поглед, казващ, че макар да не знаем имената си, вече имаме общо време, защото знаем лицата си и ще ги помним до следващия път,

приятелите ми предлагат да ме изпратят с такси, но аз упорито отказвам,

разделяме се на Драшковичева, булевардът е празен и тих, две момичета ме задминават с потракване на токчетата и смях, подлезът свети като ден, площад Кватерник е пуст  и кафенетата му са задрямали, минавам на бърз ход покрай тунела между две кооперации, който винаги ме кара да настръхна, особено силно този път,

казват, че дежавю се получава тогава, когато информацията се обработва по-бързо от погледа, отколкото от съзнанието,

на спирката пред хранителния магазин до моята улица спирам да погледна часа, дисплеят на телефона ми светва толкова ослепително в тъмното, че не успявам да видя как фигурата се е приближила зад мен, две ръце силно и безпощадно ме блъсват към релсите, времето се накъсва на малки фрагменти докато политам към шосето и виждам светлините на последният трамвай към Дубрава, който след стотни от секундата ще се сблъска с падащото ми тяло, затварям очи,

отварям очите си под ярко синьо небе, нито едно облаче не преминава по тюркоазеното му платно,

дежавю е състояние, в което имаме натрапчивото усещане, че нещо ново се е случвало и преди,  че вече сме го виждали, усетили, макар точните обстоятелства около предходната ситуация да са неясни,

надигам се внимателно сред поле от златни житни класове, което се шири до хоризонта, объркана съм, била съм тук съвсем скоро, знам какво ще се случи сега, често сънувам един и същи сън, в който млад мъж с войнишка униформа се приближава сред житни поля, опитва се да ми каже нещо, докато край нас земята се тресе от експлозии, винаги се събуждам трепереща и никога не знам какво ми е казал този мъж, чувам стъпките му из житата, които пропукват под войнишките му обувки, обръщам се, чакай, знам какво ще се случи, викам с пълно гърло, войникът се стъписва, някъде в далечината се чува и първата експлозия, дишам тежко и се опитвам да се концентрирам върху детайлите, лицето на мъжа е красиво, младо, може би е около двадесетте, очите му са сини, светли кичури коса се показват под войнишката шапка, не мога да определя каква е униформата му, няма отличителни знаци, не мога да я свържа с нищо, чува се втори гръм, който отеква все по-близо, войникът се оглежда стреснато, напрежението виси във въздуха между нас и навсякъде около нас, мъжът се опитва да ми каже нещо, но не разбирам нито дума от това, което говори, експлозиите зачестяват, отчаяно се опитвам да проумея значението на всичко, което се случва, съзнанието ми драпа по стените на черепа ми за смисъл, за някаква причина, приближавам се съвсем до войника, той ме гледа някак снизходително, все едно съм сгрешило дете и говори, говори на своя неразбираем език, хващам го за раменете и го разтрисам, не разбирам, не разбирам какво говориш, крещя, сълзите се изливат по лицето ми, изведнъж той се сепва и бръква в пазвата си, в ръката му заблестява войнишка плочка, на която е гравирано името Иван Березин, роден в лето 1923, скъсва верижката и пъхва плочката в ръцете ми, докато хоризонтът пред нас се превръща в чудовищна заря, земята се люлее под краката ни, Иван се усмихва и ми обръща гръб, чакай, не, не тръгвай Иван, викам след него, Иван, не отивай натам, Иван, крещя името му, но страхотният шум от експлозиите хищно и безмилостно поглъща гласа ми, главата ми пулсира, пулсира цялото ми тяло, болката се превръща в ослепителна светлина и се слива с тази на експлозиите, затварям очи,

отварям очи,

лека спортна кола рязко завива надясно за да избегне удара с мен, забива се в дърветата до пътя, шофьорът излита през предното стъкло, тялото му глухо тупва в тревата, едва дишам, сърцето ми се е превърнало в някаква огромна, пулсираща форма, заела цялото ми същество, от смачканата предница на автомобила се извива дим, изтичвам към мястото, където шофьорът лежи, паднал е по лице, обръщам го с треперещи ръце, кръвта му полепва по кожата ми, това е мъжът, това е мъжът от сивата стая, задушавам се, мъжът от сивата стая, който умира тук заради мен, на този пуст път, по който не минават никакви коли, мъжът-робот, какво е всичко това, Боже, какво означава всичко това, миризмата на дим от колата се усилва, чува се силен пукот и ярка, ослепителна светлина залива цялото безумие, в което се намирам, затварям очите си за да не ослепея,

един обект би могъл да пътува във времето, стига неговата маса да е безкрайна или неговата скорост да е близка до тази на светлината,

отварям очи,

в окървавената си длан стискам малка метална плочка,

намирам се в сива стая със самотно бюро в нея, зад което тежка метална врата се отваря с леко плъзване, мъж на около тридесет влиза без да ме забележи и включва малко устройство, което го поздравява с хуманизиран призив, значи все пак е жив, изпитвам огромно облекчение, ще ми се да го прегърна, но знам, че е безполезно, защото в неговия свят аз не съществувам, търпеливо го изчаквам да сложи пластините, с които работи, оглеждам стаята за някаква подсказка, за снимка, за документ, за подпис, но няма нищо, абсолютно нищо човешко, мъжът движи ръцете си ритмично, загребва с пръсти из въздуха, устройството свети, екранът се сменя, вглеждам се в него, стотици профили в социалните мрежи се появяват, мъжът ги мести, компресира информацията, слага ги в подредени папки с дати, чиито години започват от 2007 и приключват с 2053, но как е възможно, сега сме 2012, а годината, изписана на устройството е 2082, не разбирам, не разбирам какво е всичко това, но ръцете на мъжът-робот губят предишната отлична координация, лицето му лъсва от пот, започва да диша учестено, дисплея свети ярко и премигва непрекъснато, мъжът започва да се тресе, чакай,

всъщност знам какво ще се случи,

и преди съм била тук и съм се опитвала да спра конвулсиите му, да го задържа на стола, но тялото ми не съществува в същото пространство като неговото, мъжът пада на теракотения под пред мен за втори път,  поглеждам дисплея на устройството, което се нарича Драйвър, очите ми се разширяват, срещу мен на екрана стои неархивиран профил на мъж, загинал в катастрофа през 2052 година, същият този мъж, който сега лежи на пода и чието име е Исак, вероятно застигнат от сърдечен удар за втори път, е същият онзи мъж, чиято кола се заби в дървото за да избегне сблъсъка с мен, усещам стягане в гърлото, стискам плочката на Иван до болка, светлините на стаята се усилват до нажежено бяло, стягането в гърлото замрежва погледа ми, затварям очите си,

според различни духовни практики прераждането е концепция, в която душата минава през различни етапи на опита и живота по пътя на своето развитие, преживявайки смъртта под някаква форма, съхраняваща натрупания опит и причинно-следствени връзки и появяваща се отново в нова форма, или в ново тяло,

отварям очите си,

таванът над мен е ледено бял, светлината е силна и остра, но не изпитвам страх, лежа без да усещам нищо, без никаква болка, без никакво съжаление, от перфектното ми изкуствено тяло висят множество тръбички, пробиващи внимателно синтетиката на кожата ми, същите тези тръбички, през които в началото вливаха живот в пластмасовите ми вени, караха механичните ми стави и силиконовите органи да се раздвижват, под еластичния ми бял епидермис скелето на гръдния кош се издуваше и спадаше ритмично, милиони изкуствени клетки се деляха в мен всяка микросекунда, прецизно изчислени и насочвани от алгоритмите на Създателя, а сега извеждат от мен животоподдържащата течност,

разбира се зная какво ще се случи,

зная какво ще се случи,

помня какво се случи,

Корпорацията унищожава цялото знание, което се съдържа в мен заради размириците, които последваха от него, Видеокото ме наблюдава, Създателят ми неуморно работи по моето спиране от употреба, знам, че имам няколко часа преди blackout-а на процесора ми, но няма значение, тъй като не изпитвам нищо, запечатвам финални фрагменти от тази история в бекъпа на паметта си, както съм предварително настроен, и се оставям на тръбичките да изпомпват усещането за съществуване навън от мен, Създателят се навежда над тялото ми, от къде се е появила тази метална плочка, M.E.S.I.A.H.00?, пита ме с изненадан глас, усмихвам се и затварям очи под ярката светлина на стаята,

отварям очи,

в този момент аз съм Я, годината е 2012-та, денят е 23-ти май, преди да отида в клуба в парк Рибняк, където тя ходи обикновно с приятелите си и се засичаме от няколко седмици, минавам през целия маршрут отново, пресмятам точния момент няколко пъти така, че да няма разминаване, така, че да мога със сигурност да изпълня каквото знам, че трябва да изпълня, после се изкъпвам, обличам се, изпивам една водка и хващам трамвая, закъснявам, защото знам, че ме очаква, виждам я веднага, защото отдавна знам къде да я открия, знам, че ще потърси начин да ме заговори, защото вече го е правила няколко пъти, отивам на бара, тя идва, превъзбудена и весела е, споглеждаме се, знам, че иска да ме попита как се казвам, но не го прави, добро момиче, казвам си, може би вече си разбрала как се играе тази игра, усмихвам ѝ се, в едно друго време ще се обичаме, но не и в това, защото аз

знам какво ще стане,

знам какво е ставало,

знам какво става,

във всеки един момент аз знам, защото разбирам как работи времето, разбирам неговата ос, разбирам и необходимостта му да се случва и да се повтаря, наречи го цикличност, прераждане, наречи го дежавю или каквото допада на твоя мироглед, но аз знам какво трябва да направя, какво се очаква от мен тук и сега, както и тогава и някога, знам, че ще излезе след малко, чакам я навън, пуша цигара опрял гръб в близкото дърво, градът шепти, но само за този, който има слух да разбере какво му говори, ето я, излиза, поглеждаме се за последно преди да тръгне сама по тъмните булеварди на Загреб, изчаквам да се отдалечи достатъчно и тръгвам след нея, знам, че ще мине през Влашка, ще пресече Кватерник, после ще слезе през подлеза, ще подмине тунела на Максимирска с бърза крачка, знам, че ще се спре на спирката пред хранителния магазин, ще погледне дисплея на телефона си за да види колко е часа, ето я, стои там без да подозира, че точно аз съм след нея, качулката скрива лицето ми, приближавам се безшумно, правил съм това толкова пъти, заедно сме правили това толкова много пъти, стисвам я за раменете, тя изтърва телефона си, който се разбива в асфалта, часът е 03:51, трамваят за Дубрава приближава, преди да я бутна пред него я обръщам към себе си, длъжен съм този път да ѝ кажа нещо успокоително, не се бой А, ти всъщност

знаеш какво ще се случи, нали,

в момента, в който те бутна на релсите, и който прецизно сме изчислили през времето, защото се е случвал вече няколко пъти, ти ще разбереш онази част от истината, която ти убягваше предните пъти, а тя, А, е, че ние всъщност живеем безкрайно много животи, нищо, че винаги си била скептична по този въпрос, ние винаги, винаги сме един и същ човек, макар в различни тела, едно и също повторение през времето, едно и също от началото до края, разбираш ли, ти си войникът Иван, ти си Исак, който едновременно умира през 2052 заради теб и през 2082 въпреки теб, ти си андроидът, създаден от Корпорацията, ти си всички тези тела, ти си мен, както аз съм теб и ние всички сме шепа хора, които се появяват отново и отново в различни гънки на времето, следваме неговата цикличност, раждаме се и умираме в различни обвивки, но винаги едни и същи, понякога сме свидетели на смъртта си, друг път сме причина за нея, видях себе си да умира толкова пъти, колкото бяха необходими за да се родя, А, ние сме всъщност първите хора, ние сме децата на Бог, който е сред нас и насочва ръцете ни, макар да смятаме, че сега е единственото време, което познаваме, някои от нас помнят и знаят всички времена, в които ни е имало и ще ни има, може би си чувала, че природата забранява времевите цикли, но то я надхитрява всеки път, защото Бог е всъщност времето, А, и ние сме неговите инструменти,

ето, трамваят идва, А, и не забравяй, аз съм ти и ние сме аз.

 

Отварям очи. Датата е 23 юни 1941 година, вчера Нацистка Германия нападна Съветския съюз и по радиото съобщиха, че всички здрави мъже ще бъдат мобилизирани. Баща ми е ветеран от предната война, но аз съм пълнолетен и в добро здраве, ако не броим причудливите сънища напоследък. От известно време сънувам все едно и също и се будя объркан –  намирам се в безкрайно житно поле, небето е ясно и лазурно, нито едно облаче не преминава над хоризонта; в полето срещам някого, една млада жена, никога не съм виждал дрехи като нейните, а ръцете ѝ са окървавени, цялата трепери и се опитва да ми каже нещо, но не разбирам почти нищо от думите ѝ. Понякога, в момента преди да се събудя, сякаш чувам гласа ѝ в дъното на главата си:

 „ Не забравяй, Иван, аз съм ти, ние сме аз.“

Понякога, точно в тези дни, сякаш знам какво ще се случи.

*  - Благодаря ти, човеко, стигнал до края на този разказ, написан умишлено като едно дълго, дълго изречение. Съветвам да прочетеш и тези три - Аз, Исак, Мъжът от снимката и 00:00, тъй като в тях част от персонажите са разгледани по-детайлно и също, защото настоящата история е базирана и се развива върху идеите и фрагменти от сюжетите им.