Джъмбо

Намерих Джъмбо преди две години, точно след развода - малко, кривокрако, упорито животно, точно като бившата ми жена.

 Онзи ден го разхождах по поляната до стария римски път, когато забелязахме караваната. До панаира оставаха няколко дни и циганите вече пристигаха с разнебитените си микробуси, шарените си сергии с локум и машини за захарен памук. Отзад на возилото седеше възрастен бакърен мъж, който пушеше дебела, ръчно свита цигара. Вътре, подпрял едри ръце на волана спеше втори мъж, чието хъркане огласяше цялата местност. Встрани до караваната, смугло кльощаво момче беше забило нос в смарт телефона си и поклащаше напред-назад дългото си тяло върху сгъваемо рибарско столче. Джъмбо започна да лае по караваната с цялата си дребна, първична злоба, дърпайки се на повода като обезумял. Мъжът от возилото се стресна, подаде потната си глава през прозореца и викна нещо по адрес на не особено интелигентното ми куче. Кльощавото хлапе отлепи поглед от телефона си, очите му се разшириха и изпищя почти като момиче. „Джаки! Джаки!”

 „Не, не, не, името му е Джъмбо!” отвърнах аз, опитвайки с всичка сила да задържа побеснялото животно. Поводът вече изгаряше дланите ми и скоро се принудих да го пусна. Глупавото куче хукна към младежа, който се беше изправил като гръмоотвод, готов да посрещне задаващият се малък, грозен, космат гръм. Хлапето запрегръща Джъмбо и очите му се наляха със сълзи.

Напразни бяха опитите ми да върна обратно кучето си.

 „Предател!” викнах му преди да си тръгна огорчен. „Казах ти, че си точно като бившата ми жена!”