Джъмбо

Намерих Джъмбо преди две години, точно след развода - малко, кривокрако, упорито животно, точно като бившата ми жена.

 Онзи ден го разхождах по поляната до стария римски път, когато забелязахме караваната. До панаира оставаха няколко дни и циганите вече пристигаха с разнебитените си микробуси, шарените си сергии с локум и машини за захарен памук. Отзад на возилото седеше възрастен бакърен мъж, който пушеше дебела, ръчно свита цигара. Вътре, подпрял едри ръце на волана спеше втори мъж, чието хъркане огласяше цялата местност. Встрани до караваната, смугло кльощаво момче беше забило нос в смарт телефона си и поклащаше напред-назад дългото си тяло върху сгъваемо рибарско столче. Джъмбо започна да лае по караваната с цялата си дребна, първична злоба, дърпайки се на повода като обезумял. Мъжът от возилото се стресна, подаде потната си глава през прозореца и викна нещо по адрес на не особено интелигентното ми куче. Кльощавото хлапе отлепи поглед от телефона си, очите му се разшириха и изпищя почти като момиче. „Джаки! Джаки!”

 „Не, не, не, името му е Джъмбо!” отвърнах аз, опитвайки с всичка сила да задържа побеснялото животно. Поводът вече изгаряше дланите ми и скоро се принудих да го пусна. Глупавото куче хукна към младежа, който се беше изправил като гръмоотвод, готов да посрещне задаващият се малък, грозен, космат гръм. Хлапето запрегръща Джъмбо и очите му се наляха със сълзи.

Напразни бяха опитите ми да върна обратно кучето си.

 „Предател!” викнах му преди да си тръгна огорчен. „Казах ти, че си точно като бившата ми жена!”

A return

Am I awake or asleep?

Lately I can’t tell one from the other, my mind is useless - I’m uncertain who that woman feeding me medicine is, if this room really exists or that stiff and rotting body is mine. Some days it takes all my mental strength to remember my name. Most days I can’t. I lie on my back and wonder where I am, I wonder when my life has ceased to make sense, where all my memories of yesterday have gone; I lie and try to bring back reality, but everything is so messy and tangled. I feel utterly lost. Every day I falter through the jungle of my thoughts and every night I lose my way.

Sometimes I see my dead mother standing by the bed. She’s young again and smiling at me, she’s lulling me back to sleep and I feel this is what matters, this is what’s real. But then somebody is calling me “Grandpa, grandpa!” and the voice beckons me to follow, forces me to open my eyes and return. Where to, I wonder? Is it life or is it death I return to?

I hear them talking. They talk about the pills that make me sleepy and inadequate, they click their tongues, whisper medical conditions and hospital names. Slowly I drift away, observing them from the corner of the room and suddenly there is light everywhere, blinding, magnificent light. Then I remember being born, I recall pushing my way out of my mother’s body, I recollect such strength and determination to live that it’s almost painful.

A young woman is looking down at me; her face is illuminated by unconditional love. “Mama,” I murmur softly and the woman starts crying.

To grandpa