Пристигна на острова в първия
ден на петия месец. Беше се изправила на носа на голямата лодка, която шест
едри островитяни предвижваха с немалко усилие, облечена с другоземните си
ленени дрехи, сламена шапка, китайски копринени шалове и гледаше
устремено към брега, като кралицата, която тези земи никога не бяха имали.
Още две лодки бяха нужни на тази бяла откривателка на нови светове да
пренесе най-важното от живота си на нашия малък, бързо забравен от
цивилизования човек бряг. Местните се трупаха на тълпи по плажа, гледаха с
огромни черни очи, езиците им щракаха и мляскаха като тропически птици,
обсъждайки възбудено напредването на този несвойствен керван. От много години
никой не беше идвал по тези места, където времето течеше необезпокоявано от
нищо и никого, без суета, без шум, плавно и естествено като прилива и отлива,
като раждането и смъртта.
Живея на острова от три годишен. Майка ми - местна лекомислена девойка, забременяла от някакъв пиян британски моряк и избягала с него в Англия. След дълги дни и нощи в миризливия търбух на кораба, майка ми получила неизбежното прозрение, че е допуснала огромна, непоправима грешка. Когато най-сетне акостирали на пристанището в Лондон, майка ми била толкова изнемощяла, изплашена и преливаща от носталгия, че едва изчакала да се родя, да проходя и да започна да разбирам чуждия, мек, гъвкав език, та да изостави баща ми и да се прибере обратно на нейния си остров. Изумително е колко бързо и неосезаемо местният шарен пейзаж се е излял в мен, приобщил ме е, превърнал ме е в дребен незначителен детайл от себе си, независимо, че баща ми е бял, че очите ми са сини, че кожата ми е по-светла, че сънувам думи и изречения, които никой друг около мен не знае и разбира, освен майка ми, която не иска да си спомня. Една действителност лесно измества друга, когато си малък и дори не осъзнаваш напълно, че те има. Когато бях на шест избухна първата голяма война и тук често доплаваха лодки с войници, чиито големи военни кораби почиваха на съседния остров, носещи своите грамофони, своите книги, своите танци, своите дрехи, своите богове, своите болести. Вярна на своето лекомислие, майка ми умря от другоземната треска, която плъзна из селото едно късно лято.
Този следобед, докато наблюдавах как чуждоземната жена стои на върха на лодката, като някакъв бял флаг, ме обземаше смътно безпокойство. Нещо започваше да дълбае в мен, нещо сондираше паметта ми, сърцето ми, нещо се преобръщаше и търсеше тайното място от детството ми, което да запълни със себе си. Бях живял като дивак двадесет и пет години, целият ми гръб бе изрисуван със знаците на острова, брадата ми беше твърда и дълга, обрасла по цялото ми лице, ризата ми беше от прост и груб плат, въобще приличах на някакъв човекоподобен звяр с големите си, мазолести крайници и масивния си, остриган и татуиран череп. Извисявах се с една глава над тълпата и бях сигурен, че жената от лодката ме виждаше добре от далече и будех в нея някакво неудържимо, първично любопитство. Когато съвсем приближиха брега, множеството наблюдаващи се спусна да помага на гребците, да разтоварва кутии и сандъци, да докосва тайно краищата на дрехите на чужденката с тъмните си, сръчни пръсти и да вдига врява на развален френски. Бялата жена се смееше на този приятелски цирк, оглеждаше лицата на местните със симпатия и снизхождение, сякаш са едри, но безобидни маймуни. Вроденото колонизаторско високомерие на бялата жена ме раздразни моментално и тръгнах обратно към селото, усещайки през целия път чифт очи, бодящи моят безкомпромисно отдалечаващ се дивашки гръб.
Знаехме, че Серафин, бялата жена, ще акостира в началото на май на съседния остров, където след войната беше останало сравнително голямо пристанище. Преди месец от там бе прелетяла телеграма, която насечено и механично съобщаваше за пристигането на някаква европейска млада дама, която искала да наеме малка къща, в която да твори и живее поне шест месеца. Телеграмата обясняваше, че жената знаела френски и английски, плащала добре и търсела мъже и жени за модели на картините си. Вълнението се разплиска сред местните като преляла река- дори и те бяха чували за художници, които посещаваха малки острови, досущ като нашия, обичаха страстно местните обичаи, вярвания и опияти, обезсмъртяваха върху платната си голям брой красиви, тъмнокожи момичета, забременяваха най-хубавата и не особено умната и я отвеждаха надалеч в Европа, облечена за последно в носията на своя народ.Фактът, че идваше жена, а не мъж, въобще не обезсърчаваше островитяните. Всичката тази истерия ме изпълваше с дълбока, мрачна досада и гледах да стоя по-далеч от нея, в случай, че се окажеше заразна.
Как са пренесли през безмилостните пипала на океана всички тези пакети, стативи, лека мебел, картини и порцеланови чаши, мога само да гадая. На следващата сутрин след пристигането на бялата жена по плажа още се търкаляха кутии и дървени сандъци с багаж. Серафин стоеше сред вещите си със запретнати ръкави и се опитваше да въдвори някакъв ред сред носачите, които я гледаха объркано и безпомощно. Въобще нямах намерение да помагам с пренасянето, имах толкова работа за вършене в плантацията, но когато минах покрай плажа бялата жена ме засече безпогрешно и започна да ръкомаха. Опитах да се престоря, че не я виждам, но цялата група носачи вече също гледаше към мен и викаше името ми, все едно съм някакъв дългоочакван спасител.
„ Кит, Кит!”
По дяволите, помислих си и се отправих неохотно към тях. Носачите бяха от племето при захарната плантация, всички до един ме познаваха от хлапета и изпитваха божествен (и донякъде заслужен) страх от войнствената ми осанка на мелез. Две чужди една на друга вселени се бяха сблъскали в мен и често воюваха помежду си. Казах им на местен език, че бързам и че не разбирам как четирима здрави мъже не успяват да пренесат няколко кутийки без да се оплетат в краката си. Серафин слушаше напрегнато непознатите звуци на хлъзгавия местен диалект, опитваше се да отгатне смисъла на думите, следейки спусканията и изкачванията на интонацията ми. Носачите моментално съжалиха, че съм там и започнаха да се споглеждат с блеснали от умора очи. Жената прочете посланието на погледите им и се обърна към мен директно на английски. Чистотата на акцентът й едва не ме повали на земята.
„ Предупредиха ме, че разбирате английски, за разлика от тези господа, с които не успявам да комуникирам нито на френски, нито на местен, нито на езика на жестовете. Това, което се опитвам да обясня, е че половината от този багаж не е моят и, че трябва да бъде върнат обратно на другия остров, където някой вероятно си го търси отчаяно. Няма нужда да го внасят целия в църквата при останалата част от вещите ми, а да го натоварят в една лодка и да го отнесат.Аз ще им платя.”
Няколко момента минаха преди да се пусна по вълните на този език-океан, който отдавна не бях чувал и съвсем отдавна говорил.
„ Кой багаж е вашият,” попитах просто и кратко, а английският ми прозвуча като някакво стържене по ръждив метал. Грозно и необработено.
Серафин се усмихна и посочи няколко семпли кутии, разпръснати между нея и носачите.
„Всичко останало не ми принадлежи,” добави с приятния си, възпитан британски глас.
Преведох посланието на носачите, които се развикаха от облекчение и радост, и за миг наистина заприличаха на едри, дружелюбни примати с тъмните си тела и големите си, розови длани. Преди да ме подхлъзне да говоря още с нея, кимнах на чужденката и се отдалечих с едри, убедени в правото си на уединение крачки, чувайки я как вика след мен. Целият ден, докато режех твърдите стебла на тръстиката под яркото островитянско слънце, в главата ми кънтяха нейните подредени английски срички и моят груб, ръмжащ, почти първобитен говор. Чувствах как онова изначално безпокойство се движи вътре в стомаха ми като къртица, дълбае тунели и търси място да се множи и превръща в чувства и спомени, които не исках да култивирам. Вечерта се отбих в малката кръчма, която европейските войници оставиха след себе си и където островитяните се събираха да играят на зарове и да пият захаросана тръстикова ракия. Бях изпотен, изморен и яден в себе си, исках да се напия и да изкореня нарастващото усещане, че нещо е на път да се промени. Изпих няколко чашки пареща, горчиво-сладка течност, играеше ми се на зарове, но главата ми вече се беше размътила от алкохола, слънцето и работата в плантацията, за това просто стоях и слушах местните клюки. Почти всички разговори се въртяха около Серафин- едни твърдяха, че е дошла да купува земя, други смятаха, че няма да издържи и седмица преди да я повали блатната болест, трети обсъждаха облеклото й, косата й, мъжката й увереност. Замислих се, че не бях обръщал никакво внимание на лицето й, не знаех светла или тъмна е косата й, не помнех чертите й, не ме и интересуваха. Цялото вманиачаване по чужденката ме дразнеше ужасно и скоро ме принуди да си тръгна от кръчмата. Колибата ми бе в края на селото, отдалечена от шумовете на ежедневието и близо до естествените шумове на острова. Джунглата почваше веднага зад ниската, традиционна дървена постройка, а в непосредствена близост имаше само още една къща, в която някога бе живял френски военен лекар, заедно с бледата си, капризна, болнава жена, а сега не стопанисваше никой. Къщата на доктора бе в колониален стил и островитяните никак не я харесваха. С клатушкане стигнах до колибата си, ракията беше отпуснала напълно краката ми, едва се добрах до хамака си и се проснах в него като труп. В просъница ми се стори, че на верандата на съседната къща се е изправила тънка жена, чиято фуста се вее като самотен, бял флаг на носа на лодка.
Събудих се малко след изгрева. Червените лъчи на слънцето шареха огромното, рошаво, диво, първично лице на джунглата и хвърляха причудливи сенки по дървените греди на колибата ми. Болеше ме глава. Въобще не харесвах пиенето на ракия, или по-точно последиците от пиенето на ракия, защото ме правеше безполезен, губех времето си в лежане, в болка, в повръщане, в потене като някоя огромна дива свиня. Изръмжах и се претърколих от хамака, който беше подгизнал от водите на тялото ми. Изправях се бавно, нащрек, знаех, че всеки един момент може да върна обратно в света всичко, което снощи бях изпил, главата ми се въртеше ужасно. С мъка и оплитайки краката си влязох в колибата си, която още бе тъмна и прохладна, съблякох всичките си мокри и вмирисани дрехи, преминах през задната врата и навлязох в джунглата гол, като животното, което модерният човек неумело се опитва да опитоми. Знаех, че влагата по листата на високите храсти ще отмие мириса на алкохол от тялото ми, че рохкавата почва ще попие срама ми от безпомощното състояние, в което умишлено се поставях, че ще се изкъпя в ледения водопад в сърцето на гората и ще се завърна олекнал и чист.
Слънцето вече напичаше, когато излязох от джунглата и се върнах в колибата си. От далече чувах ужасяващия френски на пастора, който упорито обясняваше на някого, как къщата е пълна руина, как мястото е твърде отдалечено и пусто, как горите бъкат от всевъзможни зверове и отровни змии, които само чакат да забравиш прозореца открехнат и веднага се намъкваха вътре. Излязох на верандата си и видях пастора и Серафин, които оглеждаха дома на френския доктор. Чужденката въобще не слушаше какво й говори оглупелият, суеверен божи наместник, а надничаше през прозорците, прокарваше ръка по олющената фасада на сградата и се усмихваше. Изведнъж се обърна и просто рече:
„ Тази е. Наемам я. Искам да вляза вътре още днес.”
„ Mon Dieu, madam Louis, “ успя да изрече пасторът и се втурна по петите на чужденката, която с едри, самоуверени стъпки се отдалечаваше по обраслата пътека.
Денят беше задушен, тежък, лепкав, предвещаваше дъждове. Цял следобед цепих дърва с безумно ожесточение, опитвайки се да унищожа усещането за поголовен катаклизъм, което ме преследваше от сутринта. Носачите се движиха по пътя като мравки, превели гърбове под тежестта на багажите на Серафин, която влизаше и излизаше от новата си резиденция, даваше наставления и от време на време ме зашлевяваше с приятелска усмивка. Представях си как спокойно стисвам с две ръце врата на тази жена и затягам ли затягам, докато не се прекърши като на пиле. До тогава бях живял в приятна, необходима самота, нямах приятели, само клиенти и наемници, нямах съседи и най-вече нужда от който и да е било. Никога не съм принадлежал физически към никое племе, разговарях рядко и пестеливо, макар и излязъл от утробата на островитянка, закърмен и извезан с традициите и вярванията на тукашните, никога не се чувствах напълно местен, кореняк, а и те не ме усещаха съвсем като техен брат.С жените им лягах тайно, бързо и само от първична необходимост, без да оставя и миг за привързване. Не се чувствах равен и на белите, които в детството ми идваха да се напиват на острова, да задяват майките на освободените и повърхностни кехлибарени дъщери, с които после щях да лягам аз, да играят на канадска борба с мъжете и да избягат от месомелачката на войната. За тях аз бях едно помиярче, дребно белокожо зверче, което учеха на мръсните си думи и песни, една очевидна грешка, която им напомняше да внимават къде разпръскват европеидното си семе.
Рязката намеса на тази дръзка, досадна жена в спокойствието и уюта на самодостатъчността ми ме събори и разтърси из основи. Привечер, когато всички багажи бяха изнесени от черквата в селото и внесени в къщата на Серафин, тя разпрати с неизменната си снизходителна усмивка зяпачите и хлапетата, насъбрали се около дома й, изглади намачканите си дрехи с ръце и се насочи към колибата ми. Започваше да се стъмнява и вече виждах слабо, но продължавах да цепя дърва, които едва ли щях да мога да изгоря идните месеци и които успешно можеха да захранят пещите на половината село. Ядът вибрираше през тялото ми. Бях трезвен и езикът ми бе готов да съсича. Серафин застана на почтителна дистанция и през ударите на секирата чувах гласът й. Продължавах да замахвам и стоварвам острието на брадвата в жилите на дървото, докато гласът на жената не прерасна във викане. Забих за последно секирата в дръвника и се облегнах на дръжката й с жест, който трябваше да изрази непреодолима незаинтересованост. Мълчах. Серафин скръсти ръцете си в престорено скромен жест и се прокашля.
„ Исках да Ви благодаря за вчера.”
Не отговорих. Серафин се прокашля още веднъж - нейният начин да изгони смущението си, както разбрах по-късно.
„ Местните твърдят, че сте сръчен и разбирате от градеж. Както виждате къщата е хубава, но стара, нуждае се от ремонт, пълна е с гнезда на птици, подът трябва да се стегне, коминът е запушен, нужникът също, а нямам и дърва, и...”
„ Нямам време, потърси някой друг,” рязко я прекъснах, а думите ми се забиха в нея с жлъч.
За пръв път се загледах в Серафин- в мрака лицето й изглеждаше порцеланово, скръбно, крехко, но гордо, беше средна на ръст, здрава, жилава; на слабата светлина косата й изглеждаше тъмна, но всъщност бе светла, не беше красива, по-скоро обаятелна с бялата си, луничава кожа и плътни устни. Стойката й беше наперена, мъжка, дори някак арогантна, излъчваше самоувереност, което само подчертаваше особената й женственост. Тя веднага понечи да възрази, но брадвата ми рязко засвистя, разпръска стърготини наоколо и безапелационно сложи край на разговора; с ъгълчето на окото си видях как Серафин се завърта на пети и с изправени рамене се отправя към къщата си.
Живея на острова от три годишен. Майка ми - местна лекомислена девойка, забременяла от някакъв пиян британски моряк и избягала с него в Англия. След дълги дни и нощи в миризливия търбух на кораба, майка ми получила неизбежното прозрение, че е допуснала огромна, непоправима грешка. Когато най-сетне акостирали на пристанището в Лондон, майка ми била толкова изнемощяла, изплашена и преливаща от носталгия, че едва изчакала да се родя, да проходя и да започна да разбирам чуждия, мек, гъвкав език, та да изостави баща ми и да се прибере обратно на нейния си остров. Изумително е колко бързо и неосезаемо местният шарен пейзаж се е излял в мен, приобщил ме е, превърнал ме е в дребен незначителен детайл от себе си, независимо, че баща ми е бял, че очите ми са сини, че кожата ми е по-светла, че сънувам думи и изречения, които никой друг около мен не знае и разбира, освен майка ми, която не иска да си спомня. Една действителност лесно измества друга, когато си малък и дори не осъзнаваш напълно, че те има. Когато бях на шест избухна първата голяма война и тук често доплаваха лодки с войници, чиито големи военни кораби почиваха на съседния остров, носещи своите грамофони, своите книги, своите танци, своите дрехи, своите богове, своите болести. Вярна на своето лекомислие, майка ми умря от другоземната треска, която плъзна из селото едно късно лято.
Този следобед, докато наблюдавах как чуждоземната жена стои на върха на лодката, като някакъв бял флаг, ме обземаше смътно безпокойство. Нещо започваше да дълбае в мен, нещо сондираше паметта ми, сърцето ми, нещо се преобръщаше и търсеше тайното място от детството ми, което да запълни със себе си. Бях живял като дивак двадесет и пет години, целият ми гръб бе изрисуван със знаците на острова, брадата ми беше твърда и дълга, обрасла по цялото ми лице, ризата ми беше от прост и груб плат, въобще приличах на някакъв човекоподобен звяр с големите си, мазолести крайници и масивния си, остриган и татуиран череп. Извисявах се с една глава над тълпата и бях сигурен, че жената от лодката ме виждаше добре от далече и будех в нея някакво неудържимо, първично любопитство. Когато съвсем приближиха брега, множеството наблюдаващи се спусна да помага на гребците, да разтоварва кутии и сандъци, да докосва тайно краищата на дрехите на чужденката с тъмните си, сръчни пръсти и да вдига врява на развален френски. Бялата жена се смееше на този приятелски цирк, оглеждаше лицата на местните със симпатия и снизхождение, сякаш са едри, но безобидни маймуни. Вроденото колонизаторско високомерие на бялата жена ме раздразни моментално и тръгнах обратно към селото, усещайки през целия път чифт очи, бодящи моят безкомпромисно отдалечаващ се дивашки гръб.
Знаехме, че Серафин, бялата жена, ще акостира в началото на май на съседния остров, където след войната беше останало сравнително голямо пристанище. Преди месец от там бе прелетяла телеграма, която насечено и механично съобщаваше за пристигането на някаква европейска млада дама, която искала да наеме малка къща, в която да твори и живее поне шест месеца. Телеграмата обясняваше, че жената знаела френски и английски, плащала добре и търсела мъже и жени за модели на картините си. Вълнението се разплиска сред местните като преляла река- дори и те бяха чували за художници, които посещаваха малки острови, досущ като нашия, обичаха страстно местните обичаи, вярвания и опияти, обезсмъртяваха върху платната си голям брой красиви, тъмнокожи момичета, забременяваха най-хубавата и не особено умната и я отвеждаха надалеч в Европа, облечена за последно в носията на своя народ.Фактът, че идваше жена, а не мъж, въобще не обезсърчаваше островитяните. Всичката тази истерия ме изпълваше с дълбока, мрачна досада и гледах да стоя по-далеч от нея, в случай, че се окажеше заразна.
Как са пренесли през безмилостните пипала на океана всички тези пакети, стативи, лека мебел, картини и порцеланови чаши, мога само да гадая. На следващата сутрин след пристигането на бялата жена по плажа още се търкаляха кутии и дървени сандъци с багаж. Серафин стоеше сред вещите си със запретнати ръкави и се опитваше да въдвори някакъв ред сред носачите, които я гледаха объркано и безпомощно. Въобще нямах намерение да помагам с пренасянето, имах толкова работа за вършене в плантацията, но когато минах покрай плажа бялата жена ме засече безпогрешно и започна да ръкомаха. Опитах да се престоря, че не я виждам, но цялата група носачи вече също гледаше към мен и викаше името ми, все едно съм някакъв дългоочакван спасител.
„ Кит, Кит!”
По дяволите, помислих си и се отправих неохотно към тях. Носачите бяха от племето при захарната плантация, всички до един ме познаваха от хлапета и изпитваха божествен (и донякъде заслужен) страх от войнствената ми осанка на мелез. Две чужди една на друга вселени се бяха сблъскали в мен и често воюваха помежду си. Казах им на местен език, че бързам и че не разбирам как четирима здрави мъже не успяват да пренесат няколко кутийки без да се оплетат в краката си. Серафин слушаше напрегнато непознатите звуци на хлъзгавия местен диалект, опитваше се да отгатне смисъла на думите, следейки спусканията и изкачванията на интонацията ми. Носачите моментално съжалиха, че съм там и започнаха да се споглеждат с блеснали от умора очи. Жената прочете посланието на погледите им и се обърна към мен директно на английски. Чистотата на акцентът й едва не ме повали на земята.
„ Предупредиха ме, че разбирате английски, за разлика от тези господа, с които не успявам да комуникирам нито на френски, нито на местен, нито на езика на жестовете. Това, което се опитвам да обясня, е че половината от този багаж не е моят и, че трябва да бъде върнат обратно на другия остров, където някой вероятно си го търси отчаяно. Няма нужда да го внасят целия в църквата при останалата част от вещите ми, а да го натоварят в една лодка и да го отнесат.Аз ще им платя.”
Няколко момента минаха преди да се пусна по вълните на този език-океан, който отдавна не бях чувал и съвсем отдавна говорил.
„ Кой багаж е вашият,” попитах просто и кратко, а английският ми прозвуча като някакво стържене по ръждив метал. Грозно и необработено.
Серафин се усмихна и посочи няколко семпли кутии, разпръснати между нея и носачите.
„Всичко останало не ми принадлежи,” добави с приятния си, възпитан британски глас.
Преведох посланието на носачите, които се развикаха от облекчение и радост, и за миг наистина заприличаха на едри, дружелюбни примати с тъмните си тела и големите си, розови длани. Преди да ме подхлъзне да говоря още с нея, кимнах на чужденката и се отдалечих с едри, убедени в правото си на уединение крачки, чувайки я как вика след мен. Целият ден, докато режех твърдите стебла на тръстиката под яркото островитянско слънце, в главата ми кънтяха нейните подредени английски срички и моят груб, ръмжащ, почти първобитен говор. Чувствах как онова изначално безпокойство се движи вътре в стомаха ми като къртица, дълбае тунели и търси място да се множи и превръща в чувства и спомени, които не исках да култивирам. Вечерта се отбих в малката кръчма, която европейските войници оставиха след себе си и където островитяните се събираха да играят на зарове и да пият захаросана тръстикова ракия. Бях изпотен, изморен и яден в себе си, исках да се напия и да изкореня нарастващото усещане, че нещо е на път да се промени. Изпих няколко чашки пареща, горчиво-сладка течност, играеше ми се на зарове, но главата ми вече се беше размътила от алкохола, слънцето и работата в плантацията, за това просто стоях и слушах местните клюки. Почти всички разговори се въртяха около Серафин- едни твърдяха, че е дошла да купува земя, други смятаха, че няма да издържи и седмица преди да я повали блатната болест, трети обсъждаха облеклото й, косата й, мъжката й увереност. Замислих се, че не бях обръщал никакво внимание на лицето й, не знаех светла или тъмна е косата й, не помнех чертите й, не ме и интересуваха. Цялото вманиачаване по чужденката ме дразнеше ужасно и скоро ме принуди да си тръгна от кръчмата. Колибата ми бе в края на селото, отдалечена от шумовете на ежедневието и близо до естествените шумове на острова. Джунглата почваше веднага зад ниската, традиционна дървена постройка, а в непосредствена близост имаше само още една къща, в която някога бе живял френски военен лекар, заедно с бледата си, капризна, болнава жена, а сега не стопанисваше никой. Къщата на доктора бе в колониален стил и островитяните никак не я харесваха. С клатушкане стигнах до колибата си, ракията беше отпуснала напълно краката ми, едва се добрах до хамака си и се проснах в него като труп. В просъница ми се стори, че на верандата на съседната къща се е изправила тънка жена, чиято фуста се вее като самотен, бял флаг на носа на лодка.
Събудих се малко след изгрева. Червените лъчи на слънцето шареха огромното, рошаво, диво, първично лице на джунглата и хвърляха причудливи сенки по дървените греди на колибата ми. Болеше ме глава. Въобще не харесвах пиенето на ракия, или по-точно последиците от пиенето на ракия, защото ме правеше безполезен, губех времето си в лежане, в болка, в повръщане, в потене като някоя огромна дива свиня. Изръмжах и се претърколих от хамака, който беше подгизнал от водите на тялото ми. Изправях се бавно, нащрек, знаех, че всеки един момент може да върна обратно в света всичко, което снощи бях изпил, главата ми се въртеше ужасно. С мъка и оплитайки краката си влязох в колибата си, която още бе тъмна и прохладна, съблякох всичките си мокри и вмирисани дрехи, преминах през задната врата и навлязох в джунглата гол, като животното, което модерният човек неумело се опитва да опитоми. Знаех, че влагата по листата на високите храсти ще отмие мириса на алкохол от тялото ми, че рохкавата почва ще попие срама ми от безпомощното състояние, в което умишлено се поставях, че ще се изкъпя в ледения водопад в сърцето на гората и ще се завърна олекнал и чист.
Слънцето вече напичаше, когато излязох от джунглата и се върнах в колибата си. От далече чувах ужасяващия френски на пастора, който упорито обясняваше на някого, как къщата е пълна руина, как мястото е твърде отдалечено и пусто, как горите бъкат от всевъзможни зверове и отровни змии, които само чакат да забравиш прозореца открехнат и веднага се намъкваха вътре. Излязох на верандата си и видях пастора и Серафин, които оглеждаха дома на френския доктор. Чужденката въобще не слушаше какво й говори оглупелият, суеверен божи наместник, а надничаше през прозорците, прокарваше ръка по олющената фасада на сградата и се усмихваше. Изведнъж се обърна и просто рече:
„ Тази е. Наемам я. Искам да вляза вътре още днес.”
„ Mon Dieu, madam Louis, “ успя да изрече пасторът и се втурна по петите на чужденката, която с едри, самоуверени стъпки се отдалечаваше по обраслата пътека.
Денят беше задушен, тежък, лепкав, предвещаваше дъждове. Цял следобед цепих дърва с безумно ожесточение, опитвайки се да унищожа усещането за поголовен катаклизъм, което ме преследваше от сутринта. Носачите се движиха по пътя като мравки, превели гърбове под тежестта на багажите на Серафин, която влизаше и излизаше от новата си резиденция, даваше наставления и от време на време ме зашлевяваше с приятелска усмивка. Представях си как спокойно стисвам с две ръце врата на тази жена и затягам ли затягам, докато не се прекърши като на пиле. До тогава бях живял в приятна, необходима самота, нямах приятели, само клиенти и наемници, нямах съседи и най-вече нужда от който и да е било. Никога не съм принадлежал физически към никое племе, разговарях рядко и пестеливо, макар и излязъл от утробата на островитянка, закърмен и извезан с традициите и вярванията на тукашните, никога не се чувствах напълно местен, кореняк, а и те не ме усещаха съвсем като техен брат.С жените им лягах тайно, бързо и само от първична необходимост, без да оставя и миг за привързване. Не се чувствах равен и на белите, които в детството ми идваха да се напиват на острова, да задяват майките на освободените и повърхностни кехлибарени дъщери, с които после щях да лягам аз, да играят на канадска борба с мъжете и да избягат от месомелачката на войната. За тях аз бях едно помиярче, дребно белокожо зверче, което учеха на мръсните си думи и песни, една очевидна грешка, която им напомняше да внимават къде разпръскват европеидното си семе.
Рязката намеса на тази дръзка, досадна жена в спокойствието и уюта на самодостатъчността ми ме събори и разтърси из основи. Привечер, когато всички багажи бяха изнесени от черквата в селото и внесени в къщата на Серафин, тя разпрати с неизменната си снизходителна усмивка зяпачите и хлапетата, насъбрали се около дома й, изглади намачканите си дрехи с ръце и се насочи към колибата ми. Започваше да се стъмнява и вече виждах слабо, но продължавах да цепя дърва, които едва ли щях да мога да изгоря идните месеци и които успешно можеха да захранят пещите на половината село. Ядът вибрираше през тялото ми. Бях трезвен и езикът ми бе готов да съсича. Серафин застана на почтителна дистанция и през ударите на секирата чувах гласът й. Продължавах да замахвам и стоварвам острието на брадвата в жилите на дървото, докато гласът на жената не прерасна във викане. Забих за последно секирата в дръвника и се облегнах на дръжката й с жест, който трябваше да изрази непреодолима незаинтересованост. Мълчах. Серафин скръсти ръцете си в престорено скромен жест и се прокашля.
„ Исках да Ви благодаря за вчера.”
Не отговорих. Серафин се прокашля още веднъж - нейният начин да изгони смущението си, както разбрах по-късно.
„ Местните твърдят, че сте сръчен и разбирате от градеж. Както виждате къщата е хубава, но стара, нуждае се от ремонт, пълна е с гнезда на птици, подът трябва да се стегне, коминът е запушен, нужникът също, а нямам и дърва, и...”
„ Нямам време, потърси някой друг,” рязко я прекъснах, а думите ми се забиха в нея с жлъч.
За пръв път се загледах в Серафин- в мрака лицето й изглеждаше порцеланово, скръбно, крехко, но гордо, беше средна на ръст, здрава, жилава; на слабата светлина косата й изглеждаше тъмна, но всъщност бе светла, не беше красива, по-скоро обаятелна с бялата си, луничава кожа и плътни устни. Стойката й беше наперена, мъжка, дори някак арогантна, излъчваше самоувереност, което само подчертаваше особената й женственост. Тя веднага понечи да възрази, но брадвата ми рязко засвистя, разпръска стърготини наоколо и безапелационно сложи край на разговора; с ъгълчето на окото си видях как Серафин се завърта на пети и с изправени рамене се отправя към къщата си.
Няма коментари:
Публикуване на коментар