петък, 5 април 2013 г.

От Нещо-Нищо


[no subject]@adr.

„...Там, където обикновено Нещата се случваха, в момента не се случваше Нищо. Това, само по себе си, беше невероятен феномен, защото Там винаги се намираха Неща за случване- огромни лавини, бурни експлозии, тихи дъждове, леки полюшвания от единия край в другия, пролети, есени, зими, зими, зими, горе-долу, театър сълза и смях, опакования и разопакования, пустинни суши и такива ми ти работи.И винаги беше претъпкано, като да бе Световният склад на Обединените нации, а когато все пак се отваряше някоя малка ниша, за секунди се запълваше с Нещо Друго.
Сега, апропо, цялото Нещо бе изчезнало.Нямаше дори атомче от него.Това явление до такава степен обърка големите наблюдаващи умове, че стояха със зяпнали усти, а очите им се оцъклиха в опит да открият някакъв остатък от Нещото.Обаче, Нещото съвсем го нямаше и това запичаше мозъците им здравата, създавайки сериозна фундаментална криза.Наболяваха въпроси.Например, как така Нещо, толкова всеобхватно, може да изчезне безследно.Или, как така едно Нещо става на Нищо и е ли Нищото всъщност злия брат близнак на Нещото.Проведоха дебати, започна се едно повсеместно тюхкане и цъкане с език, но Нещото черно на бяло си остана Нищо.
Когато големите наблюдаващи умове разбраха,че няма да променят това новопостигнато състояние, интересът им към Там, където сега не се случваше Нищо, спадна драстично. Нарекоха го с капризно и засукано име, вписаха го в един-два учебника и лека полека започнаха да го забравят.
Когато едно Нещо се пренасели, настъпва гигантски обратен процес. Нещата се катализират помежду си, издишват си всичкия въздух, изчерпват надеждите си и малко по-късно във времето просто потъват във вакума на Прекомерно Често Случващите се Неща.Тогава, за да не е съвсем празно, Нищото заема водещата позиция.Тъй като няма достатъчно информация какво става след това-дали Нищото все пак се запълва отново с Неща, или остава така в пространството, можем само да гадаем.”
Ей такива Неща ми прати една сутрин на и-мейла, а аз десет пъти трябваше да препрочета написаното, докато сънената ми сива тъкан най-накрая асимилира идеята-тя говореше абсолютно и категорично за душата си.     



Няма коментари:

Публикуване на коментар