ТЕЖЕСТ

Ама как само я цепеше главата тая сутрин.Нищо не помагаше-нито кафето, нито мазната баничка, нито дори Алказалцерът.В една определена точка от дясно на левия й тубер, се случваше безмилостно клане, купон с трошене на чаши или някаква друга вакханалия.Искаше й се да вземе един чук и да отвърне на удара, само че нямаше толкова подходящ размер наоколо.

Направи си второ Нескафе и седна на диванчето в хола, готова да се примири с ужасния махмурлук.Нямаше голяма файда да се опитва да сдържа стомашните си сокове, защото снощи обилно ги бе разредила с вино „София” за два лева, а коремът й искаше отмъщение.

Отпи внимателно от чашата, а вкусът на инстантната напитка без грам захар раздразни небцето й- то още се въргаляше в спомена за виното, а на дъното на устната й кухина се усещаше един лек полъх на ацетон.”Егати ужаса”, помисли си с безсилие и се отпусна назад.Вече трета вечер прекаляваше с пиенето, а сутрините й започваха да стават банално горчиви.Не,че го правеше от някакви особени подбуди-галерията си вървеше добре, приятелите й все бяха наоколо, а напоследък дори сладкишите й се получаваха.Просто, когато се захванеш да бъдеш част от културната среда в един български град(а под „среда” разбирай нещо ужасно заплетено) срещата с пиещи артисти влиза активно в план-графика ти. „Алкохолът води до творчество и творчеството до алкохол.”

Не й беше хич добре.Звънна на една приятелка,която се изживяваше като някакъв циничен писател, но всъщност пишеше само вулгарни безсмислици; та тази й приятелка пиеше много и често.Когато Л. й звъннеше сутрин и чуеше в слушалката гласа й, сякаш можеше да отгатне дали тази й приятелка бе прекалила с бира, джин или текила предната вечер или пък беше пафкала здравата. На Л. това се струваше някак успокоително и служеше за солидна основа на тежкия ден.Приятелката й я бе изпреварила с около едно кафе и в словесните й излияния се усещаше тремор и превъзбуда.

-Как е брат,казва тая приятелка, а Л. се ухилва въпреки усилието,което й коства.

- Ами, пияно и кисело.

- Ха, позната история,братле.(Тая приятелка на Л. постоянно и изнервящо „братосва” целия свят.)Наиш ли, снощи стигнах до странни заключения относно всичко и всички.Някакви такива кардинални...

Л. въздъхна и се подготви психически да изтърпи умопомрачителните философски отпадъци на тая си приятелка.Не че нямаше дар слово, но понякога просто забравяше да замълчи и ирониите й се превръщаха в някакъв безпощаден парад на вулгарното бездарие.Пък и целият й патос на говорене бе един такъв...високопарно-празен.

- Всъщност стигнах до идеята, как хората се изпразват емоционално и как това изпразване е всъщност най-простия и естествен процес в живота.Мислех още,че положителните чувства и тази своеобразна свобода да нямаш нищо отвътре се мразят.Хапят се като бесни кучета и си изсипват всичката храна по пода, правят си мизерии на метафизично ниво и като цяло ти таковат цялостта.Разбираш ли?

Л. разбира много добре. В нея нещата се случваха много конкретно и стабилно, без да оставят поле за съмнение- тоест или си добре или не си, а средата е немислима.

- Казвам си снощи, плещи тая приятелка, а невидимата нишка на думите се плете и заплита, казвам си, мамка му, защо трябва да избирам на кой отбор да се отдам?Защо трябва въобще да се съюзявам с идеята за хорското щастие?Братле, аз искам да няма воюващи лагери и всичко отвътре да e плоско и равномерно.

Л. започна да разбира още по-добре нуждата от евтино вино.Ако цял живот трябваше да мислиш и премисляш, да взимаш решения към кои аспекти на човешкото да се присламчиш, то всичките тези усилия изискваха огромен набор от стимуланти. Л. рязко приключи разговора, сецвайки по средата мислите на тая си приятелка, стана от дивана и извади от хладилника бутилка с джин.Сипа си смело количество и го изпи на един дъх.Стана й някак кристално чисто и ясно, а главоболието спря от раз.” Ето, всъщност не боли глава от пиене, а от много мислене”, каза си Л. и животът стана някак спокоен.

 Наздраве,Л.