Час пик на мечтите

Старите куфари са ги правили от талашит...Забелязвам това, преминавайки с колата покрай огромна метална кофа за смет, до която е зяпнал един такъв олющен куфар.Нещо в този окаян предмет изведнъж ме накарва да набия спирачки, да отнеса безмълвно псувните на шофьорите зад мен и срам не срам, да  го прибера в колата.Слагам куфара на предната седалка до мен и припряно подкарвам Опел-а, съпроводена от клаксони и ругатни.Игнорирам ги, естествено.
Странна работа, казвам си, никога не съм обръщала внимание, че куфарите всъщност са големи дървени кутии.Чувствам се малко глупава от това си прозрение, но пътувайки( а аз, иронично, пътувам към гарата), ми хрумва следното стихче и доволно отхвърлям предното твърдение.А стихчето гласи:

Дървен куфар е душата ти

отворена за моите багажи.

Отново превишавам разрешената за градски среди скорост, а едва преди седмица ми писаха акт.Все ми е тая обаче, сега е сезонът на рисковете.А и след като стигна до гарата всичко това ще е съвсем без значение.Успявам да мина голямото кръстовище милисекунда преди зеленото да смигне в червено и това засилва задоволството ми.Винаги съм знаела,че ще бъда невъздържан шофьор, а нарушенията ми гордо го демонстрират(два акта за превишена скорост, три за неправилно паркиране, един за обида на длъжностно лице).Пейзажът се размива в ъглите на очите ми, но пред мен всичко е ясно.Странна работа, отново си казвам, докато сменям скоростите, и в живота като че ли е така.Когато имаш ясна цел и пътят възходящо се забива в конкретна убежна точка, то покрай теб всичко става периферно и просто преминаващо.То не се задържа и не задържа теб.

Наближавам гарата, а движението се е разредило, потокът от хора и коли остава назад за да си прави своите си задръствания, никой не гони влакове в час пик преди работа.Освен мен. След последния завой малката червена гара се ухилва, а сутрешното слънце добавя усещането за лигав френски пейзаж.Жалко, че никога не съм харесвала Франция с миризливите си сирена и калорични кроасани.

Аз съм човек на Изтока- на там отивам и днес, колкото е възможно по на Изток към корените.Ако Африка е люлката на живота, то Азия е люлката на душата.Планът ми е следния- тръгвам с международния влак за Истанбул, прекарвам там неопределено време, забулвам косата и лицето си(какво като съм християнка) и тръгвам по пътя на древните пилигрими. 

Спирам колата на тесния паркинг до единственото такси, а сърцето ми подскача като кенгуру на кока.Стоя няколко много дълги мига с ръце на волана, опитвайки се да зърна отвъд убежната точка, после разбирам, че убежната точка е зад видимото, грабвам новата си придобивка, вадя от багажника осемдесет литровата си раница, заключвам Опел-а и пускам ключа в шапката на просяка до кафе машината.Не се обръщам след изумения му вик.Няма смисъл.

На перона има трима-четирима души, един със същата огромна раница, поглеждаме се с разбиране и толкова, паля цигара и се усмихвам на релсите.Пет минути до влака.Телефонът ми лежи мъртъв в жабката на колата, а ще минат часове преди някой от близките ми да чуе "Абонатът е изключил апарата си или се намира извън обхват".Точно така искам- искам да съм извън обхват за целия си минал живот.Три минути до влака.Издишвам на нежно сиви кълбенца последните си колебания, три, две, едно.Старт.Многотонният метален червей на свободата ме глътва лакомо. Почти е празно вътре. Изтокът е нещото, което ние като нация яростно отхвърляме, а всъщност здраво носим в себе си. Влизам в третото купе(три ми е любимото число), поставям раницата си до мен, а куфарът слагам на коленете си. От перона се чува изсвирване и влакът конвулсивно запълзява.Това е. Правя го.Избягвам. Зарязвам всичко-работа,кола, ангажименти, списъци със задачи за деня, НАП и здравната каса, петъчните барове, трите кафета, първите смени, наемът, тока, водата, парното, новия панер за хляб, ИКЕА...Зад гърба си оставям и части от мен самата, но така е по-добре.
Спестяванията ми ще покрият около шест месеца на скромно странстване.Ще се опитвам да правя бижута и други дрънкулки,  които да ми осигуряват купа ориз(или каквото позволява местната кухня), а ако много, ама наистина много я закъсам, мога винаги да преподавам английски в някое училище в Бутан.Не се страхувам от нито една опция.
Смешно ми става някак, защото тия спестявания бяха за евентуалната ми сватба.Може ли да се каже, че се омъжвам за бягството?Или за мечтите си?
Влакът монотонно отброява гара след гара, докато бавничко пори сърцето на малката ми балканска държавичка. Можеше да не отивам толкова далече, да. Може би едно мъничко бягство на местно ниво щеше да свърши подобна работа.И после все пак да се върна в рутината и наистина да се побъркам.Защото все си представям една снимка- аз, облечена с какво да е, косата сплетена на плитки, около мен три ухилени мръснички азиатски хлапета, зад нас сърцето на Тибет.Правим знака за мир и очите ни блестят от простотата на живота.В момента към тая снимка добавям и един дървен куфар от старите, пълен с различни боклуци, картички, етикети от бири, снимки, брошури, мъниста и подобни спомени от колоритни държави.Цялото това щастие ми се струва почти богохулно.Но защо пък не.
Минаретата на Истанбул бодат небето.На отсрещния бряг на Босфора се виждат небостъргачите на Европейската част.Усмихвам се като новородено, животът ми току-що е започнал, поела съм първите си глътки въздух и свободата напира да раздере дробовете ми.

Натискам спирачките на пешеходната пътека.Тая нощ отново не спах добре и ужасно трудно се фокусирам над пътния правилник. Часът е осем без десет сутринта на десети май, пред мен се вие колона от автомобили, задръстването е почти безкрайно.Докато чакам да се придвижа с няколко милиметра напред към дванадесет часовия работен ден, за миг зървам с ъгълчето на окото си една млада жена, нарамила огромна раница, в ръката й дървен куфар от най-старите, а на лицето й блести будистко блаженство. Премигвам и жената вече е изчезнала.Така ли става и с мечтите? И мечтите влизат ли в часове пик?Вероятно няма да ми остане никакво време днес да се замисля над това.И може би е по-добре.