четвъртък, 25 април 2013 г.

Апелирам!


Трябва...трябва...трябва...
Вечният призив на живота, мотото на целия свят, трябва да бъде еди-какво си, трябва да стане еди-как си, трябва да се направи това и онова,ти трябва, аз трябва, той/тя/то/ние/вие/те ТРЯБВА, т р я б в а. Звучи отчаяно ако питаш мен. Зов за помощ, сигнал за изнемогваща нужда от правила. Като писъкът на кукувицата- алармата на отвъдното, която хората избягват да чуват, защото суеверно се страхуват от смъртта.Обаче трябва, освен това, е любимата дума на Дявола, възможно е да е първата дума и на Господ. Представям си го, застанал в Небитието, протягащ ръце към величественото си съзнание, а гласът му прогърмява в празнотата на сътворението „ТРЯБВА!”. И от тук се започва цялото капризно изискване.
Аз трябва да разкажа това. Тоест трябва да го напиша не заради призива на Бог, вселената и първите хора, а основно заради един конкретен човек. Тъй като нямам смелост да го кажа, а нуждата опира нож в метафоричния кокал на мислите ми, ще трябва да го напиша. Прости ми, Вонегът, and so it goes.
Обръщам се директно. Разбираш, че това е за теб конкретно, а не за някой друг, разбираш(надявам се), че просто трябва. Напоследък се будя с тая дума и си лягам с нея, вместо с теб.Трябва да продължиш напред, трябва да я забравиш, трябва да се обръснеш, виж на какво приличаш, трябва да спреш да пиеш, трябва да спреш да й оставяш гласови съобщения, трябва да си намериш сносна работа, трябва да трябва да трябва. Извинявам се. Само защото просто трябва и това се очаква. Винаги съм правил това, което трябва и това което се очаква. Никога не съм се противопоставял открито, макар да съм си мислел, че го правя. А е трябвало. Виждаш ли, мила, къде се смесват боите на подтекста? Трябвало е да се противопоставя на бившия си шеф, когато месеци не ми изплащаше без това жалката сума, отредена да подхранва материалната част от живота ми; трябвало е да уча френски по-засилено в гимназията, вместо да си бъркам в носа и да целя съученичките; трябвало е когато видя, че се отказваш и си тръгваш да те спра.
Виждаш, надявам се, мила, колко различни могат да бъдат гледните точки- от високото, където си ти, се вижда вероятно по ангелски, а тук в тъмното, е, тук на практика не се вижда нищо. Така и би трябвало.
Трябва да се храня, трябва да лягам на време, трябва да ставам сутрин, трябва да правя раздвижвания на всичките си крайници- започвам от врата, защото казват, че така трябва, после раменете, после китките, кръста, клякане,коленете пукат като пуканки, хоп-троп и скок-подскок. Защото Косето Босе и Зайко Байко трябва да бъдат оправдани, заедно с безсмислените ръкомахания във физкултурния салон на ранната демократическа училищна институция.
Казват ми, мила, че трябвало да продължа напред. Че трябвало да съм му мислил навремето. Ама как, майка му стара, да трябва да правиш неща, които е трябвало да направиш в един по-заден момент от филма? Аз просто трябва да ти кажа това.Трябва да го напиша буква по буква, трябва да го направя като съвременното кърваво писмо на двама остарели поети, седнали да съставят апел до модернизираната катедра по Българска съвременна литература. Разбирам ги, те са братя по кауза. Те трябва да пишат на младостта си, а аз на пренебрегнатата любов, което и в двата случая е общуване с миналото, сблъсък с две разноклетъчни трябвания.
 Трябваше да спра тогава. Да спра и теб. Да стопирам кадъра. Да задържа дъх, да задържа случващото се, да го предотвратя преди да наложи цялата сила на последствията върху сърцето ми. Трябва да забранят от висша инстанция тази парадоксална закономерност да осъзнаваш, че искаш нещо, когато виждаш гърба му да се отдалечава. Апелирам за това.
Трябва да забранят със закон и страха.Страхът изгражда стени, толкова високи и толкова дебели, че никой средновековен таран не може да ги разруши.Освен това ги прави прозрачни, та да виждаш ясно какво стои отвъд тях, но да не можеш да минеш оттатък  Трябвало е да се родя с по-твърда глава, че да и разкатая фамилията на тая стена. Или пък да си ида достойно. Трябваше да надскоча сянката си, да надскоча тоя омагьосан кръг, в който ти нямаше да попаднеш, но попадна заради моето упорство, че именно ти ще попаднеш там. Трябвало е да помисля повече. Или пък по-малко.
Не трябваше да те губя, разбираш ли. Трябваше първо да те имам, естествено, но не и да те губя чак толкова много. За да не се налага сега да трябва да те забравям, оплаквам, изпивам, тормозя по телефона и други такива. Трябвало е да забравя и още едно- думичката трябва. Ако махна всичкото трябва от този текст, той ще придобие известна нелогичност, но голяма доза оптимизъм. Защото, когато трябваше да бъда с широко отворени очи към теб и това, което ми предлагаше тогава, аз бях притиснат в ъгъла от собствените си призраци. На облеклата им, направени от бели чаршафи, пишеше ТРЯБВА ДА СЕ БОИШ ОТ НУЖДАТА.
А аз им кимах, ами щом трябва. So it goes.




Няма коментари:

Публикуване на коментар