сряда, 10 април 2013 г.

Щастлив разказ




Иска ми се...иска ми се да напиша нещо хубаво, нещо за светлата част на съществуването, нещо в стил главите „Удоволствия(от 0 до 12)” в Естествен роман на Господинов, без да крада идеята, разбира се.И ето ме на, седнал съм с цигара в ръка и се опитвам  да се абстрахирам от задушаващите, потискащи  смачкващи усещания. Тъкмо приключих една дълга и изстискваща любов и ми е нужно да открия нещо, за което да се хвана.Една мацка от няколко седмици се навърта около моята мрачна особа, хубаво девойче, че и умно, бих я поканил да разгледа апартамента ми, обаче цялата й хубост и същност е толкова захаросана,че просто ми става зле от толкова сладост(викам му любовен диабет).Егати, точно това ми е проблема на мен. Постоянно ми се взимат разни неща, които аз смятам за важни и смислени, а се оказват хемороидите на душата ми, дето Бог е излекувал за мое улеснение  На тяхно място в ръцете ми директно се поставят други неща, които пак Бог е сметнал за най-подходящи за мен, а аз намирам за лигави, бозави, досадни, абе хич не мой тип.
Отплеснах се. Бях седнал да пиша за хубавите мигове в живота, нали така. Ами,че нека започна тогава от най-близкото, това на една ръка разстояние. Примерно бирата. Бирата съпътства почти всички моменти от човешкото съществувание-щастлив си, хоп, една бира за мое здраве, ражда ти се момиченце, хоп, една бира за нейно здраве, умира пра-дядо ти, хоп, една бира за Бог да прости, утре е изпита по Социология, хоп, една бира за полят изпит, взет изпит.Схващате идеята ми. Обвиняват ме,че пиша твърде често за алкохола, ама аз им казвам да си гледат техните пристрастявания и, хоп, си отварям втората бира.
Следващото нещо, което ми идва на ум е сексът, обаче там не виждам какво толкова има да се обсъжда.Актът е възможно най-простото удоволствие и същевременно най-ангажиращото. Най-хубавото от цялата работа е, че първият пример за бирата често води за ръка втория пример за секса.Наздраве и хип-хип ура!
Спомням си едно лято, когато с всичките ми приятели се натоварихме в две коли и отпрашихме към Паша дере на палатки. Бяхме препълнили багажника с домати и краставици, пиене и хавлии, а душиците ни направо еякулираха от предстоящото правене на нищо.Когато стигнахме заветното място се оказа,че трябва да паркираме на километър от плажа и около час мъкнахме провизиите надолу-нагоре, докато някой хитрец смело ограбва едната ни кола. Тъкмо бяхме опънали двете крещящо оранжеви палатки, когато Йожо се обади да каже,че са ни лишили от предно стъкло, джипиес и чифт маратонки, барабар с чорапите. Знам,че на този етап разказът звучи почти отчайващо, но всъщност залепихме кашон на мястото на стъклото, теглихме по една псувня и се преместихме в Каварна, там на кея, в караваните на рибарите.Ядохме миди на корем, пихме джин с тоник и мохито за три лева и въобще си изкарахме страшно. Тая история я разправям за да затвърдя теорията,че всяко зло за добро, и колкото повече я обмислям, толкова по-смислена ми се вижда.
Ха!Можел съм значи.Можел съм да бъда и положителен.Не наивен оптимист, който смята всичко за даденост, а когато светът му дръпне килимчето изпод краката, счита че всички са длъжни да го обгрижват. Мисля си за по-реалистичен оптимизъм, който знае,че всеки момент може да се превърне в негативизъм и да изтрие всички спомени от хубавите мигове. Някакъв плах и вечно мнителен оптимизъм.
Сега се сещам и за други примери. Стиховете на Божана Апостолова, изложбата на Рене Магрит във Виена, греяното вино и наденичките, пак във Виена, лодките и цъфналия люляк в Задар. Едно пияно прибиране с почти разглобеното ми германско колело трета употреба.Оня фестивал, на който успях да се вмъкна без да дам и пукнат лев, а гледах две любими групи и се чувствах като Робин Худ, който е надхитрил системата. Мисля си и за първото влюбване и разлюбване.Първата Нова Година извън България, дето аз и един откачен австралиец пикахме през един от мостовете на Будапеща и урината ни пое на дълъг път към Черно море(за да си дойде у нас). Любимата ми песен на Antonio Carlos Jobim, която завинаги ще ме връща във влака Стара Загора-Русе и пред очите ми ще изплува онова огромно синьо българско небе, което никъде другаде няма. Първият ми планински преход, придружен с тонове аспирин, мускулна треска, джойнт зад хижа Соколна и супа от коприва. Първото ми сбиване в двора на училище, първата ми забележка. Първото ми акане в гърнето и първата целувка на мама.Първата ми глътка въздух. Краят на предното ми съществуване. Очите на Бог.
Животът, сумиран по този начин, а и така или иначе, не е само низ от горе и долу.Животът като цяло си пълзи по плоското, а ние сами трупаме камари от очаквания, надежди, драми, нещастия и тъга. Когато ти се дават юздите на нещо толкова грамадно и важно, трябва да знаеш, че сам избираш пътя по който да подкараш своята каруца.
Аз, сам за себе си, дълбоко и сигурно знам, че моята каруца върви по правилния коловоз.Понякога малкото камъче обръща колата, целият товар се изсипва, затиска те грозно и гнусно, започваш да си мислиш,че трябва да пуснеш повода и да си видиш сметката завинаги. И ето, точно тогава, сякаш от нищото, товара на каруцата се разгръща пред теб и ти с изумление виждаш, че возиш злато и диаманти.Изтриваш потно чело, усмихваш се на цялата тая работа с преобръщането, събираш си богатството и потегляш отново. Напред. Към следващото камъче и следващите диаманти.

                                     

Няма коментари:

Публикуване на коментар