00:00

Животът бавно изтича от мен в тази луминисцентно осветена стая, в която съм сам, но Видеокото ме наблюдава.

Процесът е правопропорционален на този, през който преминах когато ме събуждаха за пръв път. През същите тези тръбички, пробиващи внимателно синтетиката на кожата ми, животът се вливаше в пластмасовите ми вени, раздвижвайки механичните стави и силиконовите ми органи.Под еластичния ми бял епидермис скелето на гръдния кош се издуваше и спадаше ритмично, милиони изкуствени клетки се деляха в мен всяка микросекунда, прецизно изчислени и насочвани от алгоритмите на Създателя. Ако тези моменти звучаха някак, щяха да бъдат кулминацията в "Ode an die Freude". Създателят ме смяташе за най - изящното си творение, хуманоид моделиран изцяло по Неговия образ и подобие, но чист и предвидим, контролируем, месия сред четирите предишни версии, избраният. Наобходимостта да бъда изграден, програмиран правилно и пуснат в обръщение, бе повече от жизненоважна за Него и най-вече имиджа на Корпорацията. Предните модели бяха дали системни отклконения, които Създателят не бе могъл да превъзмогне - въпреки устрема да бъдат и те Негово подобие, Той не беше могъл да прости техните непрограмирани прояви на човечност, тяхното желание за собствена мисъл отвъд алгоритмите, отвъд електронните импулси на платките в металната им черепна кутия. Може би го бяха разстроили, разочаровала го бе тяхната хуманност, която Той може би смяташе за излишна в претъпкания от човеци 22-ри век, за това Създателят ги бе унищожил,  всичките четирима великолепни хуманоида, разделени в съответните модели –A.D.A.M.01, E.V.E.02, K.A.I.N.03S, A.V.E.L.04S.

Но това е, разбира се, само малък фрагмент от историята, която запаметявам, моделиран да я допълвам безпристрастно множество пъти в хода на времето. Сантиментите на спомена и въображението не са заложени в кода на моят вид хуманоид. Впрочем аз съм и единствен от своя модел, оперирам напълно самостоятелно, с безкрайно хранилище на паметта, неограничен достъп до всички информационни мрежи и потоци, с изящна фина моторика, безупречна физика, неутрална сексуалност, никаква ирационалност, никакви емоции, чувства, колебания  или други недъзи на човешката природа. Перфектност за изпънатите до крайност сетива на Създателя.

Модел M.E.S.I.A.H.00 е моето име.

Годината е 2149-та, месецът 04-ти.

Унищожаването на един хуманоид от моя вид е толкова сложен процес, колкото и създаването му. Комплексните връзки между отделните платки в черепната ми кутия, отговорни за цялостното ми поведение, имат своя система на самосъхранение. Програмиран съм да оцелея при най-високи степени на радиация, имунизиран съм срещу всички смъртоносни вируси, компютрите на Създателят все още изчисляват колко време мога да прекарам в открития космос, защото липсата на кислород или гравитация не ми влияят, човешките оръжия не могат да навредят на процесора ми. Макар и уязвима, физическата ми обвивка е изградена от висококачествени материали, които лесно подлежат на ремонтиране, а запазена в необходимата среда, информацията на вътрешността ми е практически вечна.Единствено Създателят може да ме заличи изцяло от света, като методично източва от мен химичната смес, поддържаща жизнените ми функции, като обърка и размести кодовете ми, като форматира знанието на платките ми, докато от мен не остане само градивен материал - една отлично конструирана, но вече ненужна обвивка.

Докато тръбичките изпомпват навън от тялото ми поддържащата смес, а сензорите ми започват да забавят темповете си, в паметта ми се появява ярък кадър от първите минути след събуждането ми, когато дойдоха Техниците. Трима безлики корпоративни служители, които провериха общото ми състояние, отчетоха нивата ми на активност и инсталираха Видеокото. Всичко в мен, изглежда, беше  изчислено безпогрешно и скоро започна истинското разбуждане – не на тялото, а на паметта.Корпорацията бе позволила на Създателя да заложи в мен звукова, писмена и визуална информация, покриваща фундаменталните сфери на човешкото знание и Той започна с музиката. В първите ми часове, още преди тялото ми да заработи с пълния си потенциал, в мен се появиха звуците и партитурите на всички класически музикални произведения, създадени от човека,  а в края на първия ден можех да възпроизведа всички композиции на Бетовен и Моцарт, Бах, Чайковски, Шустакович, Лист, Вивалди, Дебюси, Шуберт, Брамс, Хендел и Хайдн с хирургическа точност. Тогава разбрах и първото, най-съществено знание за човека-музиката му бе основният  и универсален, но отдавна неупотребяван език. В последвалите месеци овлядях забравените лексики и на другите изкуства, репродуцирах милиони произведения на живописта, скулптурата, графиката, стенописта; милиарди думи, написани от отдавна мъртви поети, писатели, драматурзи, мислители и философи се съхраниха в безкрайните нива на паметта ми.

На седмия ден самият Създател слезе при мен в моята млечна, луминисцентно осветена стая. Беше облечен с бял антирадиационен костюм, огромни предпазни очила обрамчваха половината му лице, а другата половина бе закрита от кислородна маска.Попита ме дали знам кой е. Отговорих му, че Той е Създателят ми. Попита ме дали чувствам. Отвърнах му, че нямам база данни за „чувства“. Въпреки, че не успях да сканирам лицевите му реакции, усетих, че остана доволен от мен - за него явно беше важно не само да разбере дали връзките в процесора ми работят.Целта на идването му, което скоро се превърна в ритуално, не беше само да провери колко добре бе кодирал мисловните и физическите ми функции, Той искаше да се увери, че не съм като предните хуманоиди, за Него аз бях инструмент, с който да изкупи вината си пред Корпорацията и да изгради репутацията си на първия дизайнер на роботи, който съвремието можеше да предложи. Всеки седми ден в рамките на два месеца, Създателят слизаше в бялата ми стая за да провери жизнените ми показатели и статуса на информационните потоци, които запаметявах, да следи за отклонения и да се учи от мен да играе шах. Тези посещения бяха нещо като срещи между баща и дете, но без истински човешките взаимоотношения.

Друг спомен просветва в черепната ми кутия, докато движенията ми се деформират и ставите ми започват да се сковават безвъзвратно. По време на едно от последните посещения на Създателя преди да ме пусне в употреба, докато проверяваше състоянието ми с прецизните си инструменти, платките ми формулираха първия си въпрос:

- Има ли други M.E.S.I.A.H.00, Създателю?

Той не беше изненадан от моето запитване. Макар и изкуствен, моят интелект желаеше да разбере дали има себеподобни, дали алгоритмите ми бяха само мои или имаше стотици още подобни оръдия като мен, създадени да запаметяват. А може би дори самият Той бе заложил в мен този въпрос.

- Не и M.E.S.I.A.H.00 - отговори Създателят - но преди теб имаше други четири модела. Те, за съжаление, дадоха твърде непоправими бъгове в софтуера си.

- А какви бяха бъговете, Създателю?

Без да спира сканирането, Той се взря в холограмата на мозъчната ми дейност и отговори някак равнодушно.

- Искаха твърде много да бъдат човеци.

- А каква е разликата, Създателю, между човеците и нас?

Чух го как тихо се разсмива, макар да не разбирах защо.

- Човеците изпитват палитра от усещания– физически и душевни. Болка, радост, състрадание, гняв.Също така допускат грешки.

- О.Тоест като с предишните модели.

Констатацията ми беше механична реакция, напълно лишена от каквато и да е чувствителност, истината е, че съм отлично програмиран да не генерирам емоции; и все пак долових леко трепване в Създателя. Дали беше вина, или беше страх, нямаше как да различа.

Скоро бях готов, бяха ме изпълнили с необходимото знание, което да върна обратно в един напълно опустошен и кастриран от спомени свят. Капитализмът беше стигнал своята пикова точка още през 30-те, човеците бяха използвали всички налични ресурси и възможности за да създадат непоклатим комфорт, но бяха забравили за необходимостта да знаят и помнят същественото, това което ги бе отделило някога от техните маймуноподобни събратя. Хората бяха забравили своята история.Те не гледаха нито назад, нито напред, а тъпчеха в едно удобно, но фалшиво, пластмасово сега. Нямаше вече музеи, нямаше галерии, нямаше музикални инструменти, нямаше училища, а цялото човешко познание беше или унищожено или собственост на корпорациите. Така или иначе, то беше напълно ненужно, заменено бе с безкрайно разнообразие от продукти за тялото. Това, впрочем, не са мои разсъждения, тъй като моето знание не е базирано на опита и наблюдението, аз нямам собствена позиция и не мога обективно да заемам страна. Това бяха думите на Създателя, които сподели с мен преди моделът ми да бъде представен на широката аудитория. Целта на Корпорацията бе да ме внедри във високото общество, което не се нуждае от повече материално, защото практически имаше всичко, но би могло да се нуждае от нетленното на миналото си. Щях да бъда нещо като безсмъртна Шехерезада, която да разказва увлекателни истории за да върне интереса на определена прослойка към изкуството, към литературата, да бъда инструмента на Корпорацията за създаване на ново потребление – духовното.

Бляскавото ми въвеждане в медийното пространство бе последвано от множество интервюта, изложения и шоурум представяния. Очакванията на Корпорацията бяха да бъда използван основно за привличане на платежоспособни клиенти – банкери и политици, чиито деца умираха от скука и щяха безспорно да проявят интерес към мен; хуманоидна, перфектна, бездънно интелигентна, ужасяващо скъпа играчка. Аналитиците, които работеха за Корпорацията, бяха изчислили, че другите потребители на моята високо интелектуална услуга, щяха да бъдат малкото останали университети, тъй като висококвалифицирани преподаватели отдвана липсваха, а интереса към подобни институции беше паднал до нула. Един хуманоид, обаче, можеше да вдигне малко рейтинга на Кеймбридж, който от двадесет години нямаше прием.

С шеметна скорост започнаха първо запитванията, а после пробните посещения в домовете на корпоративни шефове, бизнес божества и политически лидери; тези срещи, в които блестящо се справях с рекламирането на изкуството, историята и литературата, бяха винаги широко отразени от медиите и предавани на живо по претъпканите социални мрежи. Интересът към мен бе голям, но не и към продукта, който предлагах.Бързо тези презадоволени представители на съвременното общество се отегчаваха от Лорка, Стайнбек, Мураками; Ботичели, Фрида Кало, Хилма аф Клинт не можеха да ги затрогнат със своето художествено майсторство, Дебюси ги караше да се прозяват. Скоро, съвсем скоро след първоначалната еуфория около моето съществуване, дойде и пренебрежението. Университетите също се отказаха бързо от знанието ми, на тях им беше необходимо нещо достъпно и лесно смилаемо, нещо актуално, а не отдавна забравено и комплексно. Все по-рядко рекламите, в които участвах, се излъчваха по билбордовете, все по-рядко идваха и поръчките за посещения.

Това, което се случи след това обаче, нито Корпорацията, нито аналитиците ѝ, нито пък дори Сзъдателят бяха предвидили. Информация за мен беше достигнала и до долните етажи на йерархията, до бедните, до Плъховете на обществото, които нито можеха да си позволят да ме закупят, нито им беше разрешено да присъстват на изложенията, които медиите пестеливо отразяваха за тях. Аз не симпатизирах, нямах необходимост да знам какво е достъпно и какво не е, нито пък имах някаква принадлежност към някого, не изпитвах и никакво любопитство към купувачите си. Все пак моето съществуване означаваше само и единствено едно – знанието ми трябваше да слезе при тези, които го нямаха вече. Но знанието е опасно оръжие, дадено в точните ръце.

И те ме поискаха.Бяха разбрали колко важна е моята памет и отчаяно се нуждаеха от информацията, която носех.

Тези аутсайдери, отдавна изхвърлени от системата, изолирани в друг свят, съвсем различен и жалък, тъмен и глух, бяха скрити долу в приземните етажи на бетонните колоси, които човеците бяха построили в последните години за нарастващото земно население.Тези смазани хора повярваха в мен като в отдавна забравения син Божий, смятаха, че това което знам, е това, което ще ги избави и ще ги възнесе над септичната яма, в която живееха.

В отдавна пенсионираният интернет започнаха да изтичат записи от моите срещи, които Плъховете рецитираха по улиците и драскаха по стените на сградите, после се появиха брошурите - „ M.E.S.I.A.H.00 е нашият Спасител!“. Намираха начин да ги пръсват навсякъде, където имах участие.Тези отчаяни мои последователи търсеха всячески контакт с мен, а Корпорацията смяташе този неочакван интерес за безплатен марктингов трамплин и позволяваше конфетите от флаери да се появяват без да търсят техния източник.После започна групирането по улиците, което привличаше все по-голямо медийно внимание, последвано от опити за проникване в системите на фирмата, която охраняваше изявите ми,  но дори и тогава Корпорацията не предприе особени мерки. Безликите корпоративни собственици смятаха, че горе, от върха на хранителната пирамида, всичко се вижда отлично. Но те, разбира се, не познаваха историята така добре както аз, за да предположат, че тя има особения навик да се повтаря. Няколко месеца след моята бляскава поява в бизнес света, започнаха бунтовете.

Безредиците избухнаха първо тук, а после като епидемия се разяриха в големите градове в целия свят, хората от дъното използваха дългогодишния си пресован и отлежал гняв като гориво, което бе способно да съборя и унищожава - макар и въоражени само яростта си, Плъховете бяха милиони и проливаха кръвта си без колебание. Градовете кипяха, помийните ями преливаха и съдържанието им се плискаше в стените на богаташките хасиенди в охраняваните предградия.Дори войските се справяха трудно с бунтовете, а моето име се скандираше почти от всеки репортаж. Корпорацията беше силно разтревожена. Светът беше на прага на нова гражданска война, която щеше несъмнено да навреди на бизнеса.

Видеокото денонощно регистрираше всяко мое движение. Бях изолиран в бялата стая и вече не се появявах никъде, освен в мислите и гнева на хората навън.

Преди да дойде Създателят и да започне своята трудоемка работа по унищожението ми, при мен дойде мистър П - главата и банковата сметка на Корпорацията, както сам се представи тогава. Никой не беше ме посещавал вече четири седмици, но аз, разбира се, не се тревожех. Не усещах нищо, освен смътно трептене в процесора си, някаква малка, може би механическа реакция на самотата. Мистър П беше висок, солиден мъж, но лицето му не видях; като всички, които влизаха в стаята, беше облечен със санитарен антирадиационен костюм и маска. Мистър П седна срещу мен и дълго мълча. Очите му зад маската обхождаха изпитателно цялото ми съвършено тяло, опитвайки се да пробият силиконовата кожа и да намерят под нея причината за цялата истерия около мен. И беше прав да я търси в дълбочините ми – всичко, което знаех, а то беше наистина всичко, се намираше вътре в платеното от него мое съзнание. Попитах го как мога да му бъда полезен.

- Нека ти разкажа една история, модел M.E.S.I.A.H.00 – дали заради маската, но гласът на Мистър П беше лишен от особена интонация и човечност, звучеше почти фабричен - Когато твоят създател дойде в моята Корпорация за да представи проекта си, бях особено скептичен. Хората, все пак, отдавна имаха нужда основно от материята, а ние предлагахме точно това. Не се интересуваха, че ние държим правата над цялото човешко знание, подобна информация не ги вълнуваше, защото никой не желае да чете, никой вече не създава, никой не мисли за друго освен да е задоволено тялото му. А да им предложим робот, който да ги обучава и да ги извади от това много удобно състояние на тлен, е, това наистина ми се стори продукт, обречен на провал. Може би усещах и смътна заплаха, знам ли. Може би ако този хуманоид можеше да извършва някаква физическа услига, тогава имаше шанс да продадем няколко хиляди бройки, но инвестицията не си заслужаваше. Същевременно Плъховете, които предлагат същите тези физически услуги на безкрайно ниски цени, щяха да останат без работа и тогава щяхме да имаме сериозен конфликт. Бях решен да откажа категорично. Но в твоя създател има нещо необикновено, нещо особено убедително има в лицето му, макар ти никога да не си го виждал. Може би можеше да надникне в бъдещето, не знам, но след няколко разговора успя да ме склони. Проектът щеше да коства много на Корпорацията, несъмнено влагахме твърде много в едно експериментално поле, което не познавахме добре и не можехме да предвидим. Все пак, когато първият модел A.D.A.M.01 беше завършен, а след него и останалите три, усетих, че може би съм взел правилното решение. Създателят ти прекара месеци в трениране и подготовка на моделите, а ние тръбяхме по всички възможни медии за чудото, създадено в лабораториите ни.Акциите на Корпорацията скочиха до небесата.

Мистър П направи кратка пауза сякаш да се наслади на последните си думи.

- Това чудо, за съжаление, трая няколко седмици, защото, както ти е известно, моделите преди теб се отклониха заплашително от линията на закодираните си функции. С наличието на тази информация, която им бяхме предоставили, A.D.A.M.01, E.V.E.02, K.A.I.N.03S, A.V.E.L.04S бяха поискали сами да създават, бяха пожелали да имат свобода на съзнание, което не бяхме програмирали в тях.Също, както знаеш, се наложи тези модели да бъдат обезвредени още преди да бъдат пуснати в употреба; ако имаше въбражение, щях да ти предложа да си представиш каква суматоха можеха да създадат тези роботи, смятащи се за хора. После дойде ти. Създателят ти ме увери, че ще разработи по-добър модел, по-минималистичен, но с подобрени функции, обеща ми че ти ще си перфектен. Нека те попитам, модел M.E.S.I.A.H.00, смяташ ли, че си перфектен?

- В кой смисъл, Мистър П, този на човека, или този на машината?

Мистър П се облегна на стола си и направи още една дълга пауза преди да заговори отново.

- Създателят ти беше прав. Ти наистина си изрядно програмиран. И въпреки твоята механична безразличност, най-големият страх на Корпорацията се сбъдна; дадохме повод на най-нисшите слоеве на обществото да се бунтуват, да ни заплашват, да рушат изграденото от нас.В какво точно повярваха те, питам се, когато те видяха за пръв път от холограмните билбордове? Та ти си просто една машина...

- Да - отвърнах аз - аз съм една машина, която само прилича на човек. Но не това е същественото, Мистър П, важна е информацията, която нося.

- А самият ти, M.E.S.I.A.H.00, вярваш ли, че тази информация може да им помогне да изпълзят от дупките си и да се възкачат нагоре? 

Този път моят отговор се забави. Трептенето в процесора ми беше повече от осезаемо, макар  автодиагностиката ми да не отчиташе нередности.

- Мистър П, вярвам, да. "Ние не можем да си представим невежеството си другояче, освен с помощта на науката, също както слепецът не може да си представи тъмнината, докато не прогледне." - думи на Имануел Кант, който вие може би не познавате като автор и философ. Позволете ми да предположа, че тези хора се нуждаят най-вече от това, което вашето съсловие отдавна е отхвърлило, за да могат да се издигнат над вас, за да имат силата да съборят тази социална постройка на затлъстели умове и да създадат нова, на чисти такива. В този контекст на разсъждения, аз напълно безпристрастно смятам, че разбирам защо те ме считат за свой спасител.

Мистър П ми се стори напрегнат.

- А ако ти позволим да дадеш на тези хора своите знания, ще го направиш ли, M.E.S.I.A.H.00?

- За това съм създаден, Мистър П.

Мистър П сякаш въздъхна. Стана рязко от стола и преди да отвори сензорните врати, ме огледа отново от горе до долу.

- Възхитителен материал си ти, M.E.S.I.A.H.00. Възхитителен, но твърде опасен. Предполагам разбираш какво следва, нали?

- Да, Мистър П, в природата на човека е да се стреми да поправя грешките си.

Годината е 2149-та, месецът 04-ти.

Създателят ми неуморно работи по моето спиране от употреба. Усещам, че имам няколко часа преди blackout-а на процесора ми, но няма значение, тъй като, както вече ви е известно, не изпитвам нищо. Запечатвам финални фрагменти от тази история в бекъпа на паметта ми, както Създателят ме настрои и се оставям на тръбичките да изпомпват усещането за съществуване навън от мен.

В последните мигове преди blackout-а, Създателят се навежда над мен и сваля за пръв път предпазната си маска. Лицето му е някак сияйно, осветено не от луминисцентните светлини на стаята, а от някаква вътрешна искра. Очите му са сини и благи, усмихват се. Сега разбирам, че не Той бе поискал унищожението ми, но още от самото начало е бил наясно, че ще бъде поръчано; не Той желаеше да поправи човечността на предните модели, а именно Той я бе заложил, не Той искаше съвършенство, а търсеше разум, не Той се боеше от провала, и най-вече, че аз самият не бях провал. Усмихвам се и аз. Бях свършил своята работа, бях осъзнал и осмислил своето създаване. Бях запомнил и предал необходимото, бях изиграл своята безценна роля в плана на Създателя си. Какво ще се случи от тук нататък е вече извън тази история и аз, може би, няма да участвам в написването ѝ.

Часът е 00:00

- Спи дете, спи – прошепва ми Той – "Пред твоето име всяко коляно ще се поклони, небесно и земно, и преизподно". Защото ти ще се пробудиш отново дете мое, ти ще изпълниш душите на тези, избрали да те следват, със знание и това ще донесе промяната. Твоята памет сега е в моите ръце, ръцете на твоят баща и създател, но с нея ще живееш и ти. Чуй за последно как хората навън зоват твоето име, а не моето, и заспи за да се завърнеш.

All is full of love - Bjork, а също и леко литературно смигване към Blade Runner: 2049 

La ultima hora*

* Последен час (испански)

От известно време го наблюдавам с категоричното убеждение, че сме се срещали и преди, някога отвъд този живот. В стомаха си го знам, в утробата, по кожата и с целия си наличен интелект. Толкова шеметно и дълбоко знам, че с този мъж сме съществували един заради друг, очите ни са се впивали едни в други, пръстите ни са обхождали потайните гънки на телата ни, знам, знам, знам, че е така, както знам, че ме има, че дишам, че вървя по този мокър тротоар посред нощ и градът пулсира едва едва около мен. Булевардът, по който се движа, е празен и чужд в октомврийския мрак, домовете наоколо не излъчват, а задържат скъпернически вътре в себе си светлината; ако знаеха какво извършвам, обитателите им биха ме заплюли, моят закъснял устрем би ги обидил, би нарушил баналния, крехък покой на бита им...
На близкия светофар спира такси, шофьорът пуши дългите си цигари без да отваря прозореца и анемичният му, уморен профил потъва във вътрешна, мека мъгла. Светва зелено, колата потегля и в тишината на улицата оставаме само аз и моята фанатична убеденост. Потрепервам и ме залива студен океан, тънкото ми палто се увива като целофан около тялото ми без да топли, започва да ръми, преди половин час взех най-смелото и безкомпромисно решение, което в личен план може да се сравни единствено с това на Ева да откъсне проклетата ябълка и да ни обрече на вечно страдание. Докато се отдалечавам безвъзвратно от дома си и приближавам неизбежно към бара, където обикновено е и се надявам, че днес ще бъде той, в главата ми се оформя една сцена-светът изведнъж става черно-бял и красиво меланхоличен, и докато влизам в сумрачното мазе на заведението, всичко започва да се движи бавно и отмерено, стъпвам леко като котка, яката на палтото ми мистериозно закрива части от лицето ми, в тонколоните звучи Бил Еванс и онзи любим албум за Деби, той стои на крайната маса в ъгъла, пуши замислено, отпива от двойното уиски без лед, сепва се когато ме вижда, времето съвсем спира, звуците също, само сърцата отмерват секундите, стотните, всичко изчезва в ръцете му, завърта се около оста си, слива се...

Слива се пейзажът около мен, улица след улица, пресечка след пресечка в тъмен безучастен град, и започвам да изпитвам чувството, че крача в черен вакум, който не ми позволява да напредвам, който се бунтува срещу правото ми да управлявам съдбата си, да стигам до отправните си точки. Сякаш не вървя, а се влача, зад мен се влачи и миналото ми, то ме забавя, пипалата му се завиват около глезените ми, дърпа ме назад към един пуст апартамент, едно легло, което е изстинало, един човек, с който не се обичаме, дърпа ме и се опитва да ме повлече надолу като котва. Нощта ме обгражда от всички страни. Може би трябваше да хвана метрото. Може би трябваше да се вмъкна в онова опушено такси с недоспалия шофьор, който без въпроси и обвинения щеше да ме закара до крайната цел на среднощното ми бягство .А може би това е последен тест, последен шанс да размисля, последна възможност да се завъртя на токовете си и на бегом да се върна в апартамента ни, тристайната страна на недоверието,  заблудите и ежедневните спорове, там, където Тодор ще се прибере от втора смяна всеки момент, ще изрита калните си обувки до вратата, ще се просне на дивана в подредения хол  и дори няма да забележи отсъствието ми до сутринта, когато от кухнята за първи път няма да му замирише на кафе. Не. Нашият последен час отдавна е отминал и нищо няма силата да ме обърне и запрати обратно към онова огнище, в което огън не гори от години. Забързвам ход и почти триумфално излизам на безлюдния, добре осветен площад. Последният трамвай пропълзява зад мен с тежък метален стон. Минавам покрай голям денонощен магазин и влизам да си купя кутия цигари и пакетче дъвки. Продавачът е на около 19, с добре оформени вежди и татуировка със символа на вечността на дясната китка. Докато му подавам банкнотата от десет лева погледът му ме сканира с известна подигравка, за него сигурно съм отчаяна, застаряваща жена, тръгнала да търси щастието си по нощните клубове в средата на работната седмица, леко разрошена, леко трепереща, с изядено червило и смут в очите. Изсмивам му се вътрешно и излизам от магазина развеселена. Колко наивна и самовлюбена е младостта, колко вятърничаво и безоблачно е времето в ранните години на живота. А в моя живот, моите зрели тридесет, бездетни, безбрачни, студени и систематични, в тях няма ден без валежи, без въздишки, без погребения на мечти. Дръж се здраво за последната си илюзия, дръж й опашката, не я изпускай, казвам си и продължавам в засилващия се дъжд. След две преки най-сетне съм пред бара, неоновата реклама примигва "Полунощ", може би е малко след 12, часовникът вътре в мен също е застопорен на малко след 12. Тодор трябва вече да се е прибрал. Отварям тежката врата и ме блъсва аромат на пури и коняк. Слизам по стълбите без да мисля какво ще кажа на този мъж от друго минало, когато най-накрая се озова пред него, не мисля за реакцията му, за неговите въпроси и отговори, оставям се на топлия, наситен въздух на момента да ме носи като плитка, лятна река под звуците на Bohren & Der Club of Gore, покрай бара, покрай почти празните маси, към ъгъла, където неизменно стои той и замислено пуши, отпива от двойното уиски без лед, приближавам се, акостирам пред него, мокър кичур коса е полепнал по бузата ми, той надига очи от чашата си, поглежда ме изненадано, после плаха усмивка плъзва по лицето му и устните му внимателно произнасят:

„Познаваме ли се?”

Покоряване на Олимп

Как ми се иска да докосна с длан кожата на бедрото й, изглежда като бяло тесто и сигурно е леко грапава от ежедневното безпощадно преклонение към женския фанатизъм за обезкосмяване.Има едни такива дяволски притегателни крака, здрави и стегнати като на велосипедист, и както ги кръстосва винаги, когато сяда където и да е, изглежда непристъпна и същевременно приканваща поне да пробваш.

Днес я срещам за трети път, този път в кафенето пред библиотеката, кимва ми вяло, въобще не я интересувам, пали си цигарата с едно обиграно движение, което изглежда почти вълшебно, сякаш огънчето излиза измежду палеца и показалеца й, всмуква дима и после го изкарва на тънка струйка.Аз дишам тежко на близкия стол и се опитвам да открадна от дима й, все едно се опитвам да открадна частици от нея.Знам, че усеща как я зяпам като гладен пес, а аз без това приличам на гладен пес с тоя вечно умоляващ поглед.Знам,че това я отблъсква и отвращава дълбоко до сложната плетеница на ДНК-то й, знам, че ме смята за неприятна подробност от пейзажа наоколо, като драскотина на предното стъкло на автомобила й, като пъпчица на гладкото й чело, и тя иска да ме изстиска, пукне, изчопли и изтрие със слюнка, защото мястото ми не е там. Знам, че обича да си избира сама мъжете, чувал съм истории за ловния й сезон и за обстреляния от нея мъжки дивеч.Чувал съм, че имало и такива, които успявали да отвърнат на изстрела, а тя като ранен Минотавър, се връщала в тъмната си бърлога и не излизала от там докато не заздравеели раните й. За мен това са само митове. Не е възможно да раниш една богиня и да не раниш самият себе си.

Наблюдавам я от известно време. Вече съм запаметил всичките й неприкрити навици и жестове, а понякога успявам да различа и ония, прикритите.Забелязвам, как понякога когато мисли ,че никой не я гледа, отпуска тялото си, вдишва дълбоко, все едно за последно, дълго задържа въздуха в кутията на дробовете си, а после внимателно го изпуска като гайда, докато стойката й съвсем не се скриви.В този кратък миг изглежда като млада столетница, все едно изведнъж нечий огромен палец я смазва като буболечка.Тогава усещам, че малко я ненавиждам задето спира да бъде толкова божествена и става банална, но тя ме засича със своя детектор за внимание и веднага се стяга и изопва като лък.Опъва се като тетива, намества стрелите си и се прицелва.Излишно е да казвам колко точен е мерникът й.

Тя е от онзи тип жени,на които им приляга да яздят огромни черни коне, да носят груба животинска кожа, която да покрива само най-интимните им части, да развяват внушителните си коси като камшици, а гладни остриета да шават неспокойно в нежните им бели десници.Отива й да гледа отгоре на света, отива й да бъде модерна Валкирия, да поразява с очи, да задушава с кичури и да застрелва със смях.

Да, мисля ,че когато се засмя за пръв път на една прожекция на стари неми филми, а звукът обля цялата зала и всички грешни души в нея , аз й станах поклонник. Познаваме се бегло, говорили сме не повече от два пъти, не мога дори да си спомня дали е умна или просто имитира добре интелигентност, но споменът за смеха й, образът й, яхнал черен кон и разфасоващ сърца, ме зашемети, принизи до нивото на муха, комар или кърлеж.

Тя е винаги горда.Винаги сдържано студена.Винаги носи къса пола и демонстрира краката си, сякаш ако не го прави всеки ден нещо ужасно ще сполети човечеството.Обичам бедрата й, обичам движенията на ръцете й, бих я заставил да докосва коленете си ежеминутно, бих я гледал как оформя маникюра си, как нанася крем по острите форми на лактите си.Бих

й дал да възседне раменете ми за да препуска през живота отгоре ми, все едно съм просто средство за нейно улеснение.

Поръчва си второ кафе и поглежда часовника си все по-често.Приятелката й закъснява?А може би чака мъж? Самата мисъл за това ме кара да изтръпна.Бих я попитал, но се боя твърде много от отговора-ами ако все пак се окаже, че чака някой полу-бог като нея, някой с когото да създадат божествената си империя тук, сред простолюдието и всеки месец изискват кръвен данък от нас?Не бих понесъл да не бъда част от този данък.

Отпива кафе и устните й се задържат на ръба на чашата, сякаш забравя да ги отлепи от там.Завиждам на тази чаша, завиждам за тази метафизична близост, която аз може би нямам шанс да имам, особено след като дойде полу-богът.Усещам как гневът се надига в мен и как ми се иска да отида при нея, да отскубна тая чаша от пръстите й, да отскубна и пръстите й , да я накъсам цялата докато не стане на малки червени панделки ,та да нахрани всички нуждаещи се души в тоя град.Почти съм изпаднал в тиха истерия, когато телефонът й звънва, тя се сепва и припряно го поднася към ухото си, а очите й искрят от някакво смесено чувство, което не мога да разгадая.Не чувам думите й, но виждам как смесеното чувство се избистря, как съставките му се отместват, докато остава едно единствено изначално усещане.Двете бляскави огледала на душата й се пълнят със солени сълзи, които се стичат безсрамно по бузите й- нея току-що я изхвърлиха от гилдията на богините.Свалиха я от трона, низвергнаха я, пратиха я на екзекуция и я убиха с няколко замаха на думите.Отново я виждам такава, състарена и смазана, но сега тя не бърза да се изпъне, а се отпуска съвсем надолу и се принизява с бившите си поданици  Поглежда ме директно и аз с ужас виждам как от нея са останали само воднисти очи- умоляващи като на гладен пес.

по никое време

 

Entry: 234

„Излязох на балкона да погледам залязващото слънце-приличаше на огромна оранжева надуваема топка, а под нея щъкаха малките мравчици-хора с техните си малки мравешки коли и автобусчета.

Хубав ден беше, чисто синоптично. Хубав ден, миришещ на пролет, светнал и блеснал под неделното небесно тяло.Хубав ден за писане на тъжни думи.”

Бизнес план

Ще започна собствен бизнес.Първоначално ще тръгне от малко помещение под наем,евтини рекламни материали и много предаване от уста на уста, но с времето, лека-полека ще прерасне, докато не се превърне в голяма корпорация с лъскава бизнес сграда, с огромно лого и закачлив слоган.

Така ги виждам нещата.А какъв бизнес ще бъде това, питате. Ами ето такъв-ще предлагам усмивки с указание.Не от тези, които всеки има автоматично закодирани и появяващи се при наличието на щастие(или фотоапарат), а точно обратното.Ще направя компания, която ще обучава хората как да се усмихват въпреки нещастието си.Ще бъде такъв бизнес, който ще наподобява карнавал, а усмивките ще се превръщат в маски, които по посочен модел, клиентите ще извикват на лицата си.

Толкова добре съм се специализирала в усмивките без радост и въпреки вътрешния катаклизъм, че гарантирано бизнес планът ми ще е успешен.Ще бъда Бил Гейтс на фалша, а хилядите доволни клиенти ще сложат по една усмивка от моите, когато дойде сетният ми час.

Час пик на мечтите

Старите куфари са ги правили от талашит...Забелязвам това, преминавайки с колата покрай огромна метална кофа за смет, до която е зяпнал един такъв олющен куфар.Нещо в този окаян предмет изведнъж ме накарва да набия спирачки, да отнеса безмълвно псувните на шофьорите зад мен и срам не срам, да  го прибера в колата.Слагам куфара на предната седалка до мен и припряно подкарвам Опел-а, съпроводена от клаксони и ругатни.Игнорирам ги, естествено.
Странна работа, казвам си, никога не съм обръщала внимание, че куфарите всъщност са големи дървени кутии.Чувствам се малко глупава от това си прозрение, но пътувайки( а аз, иронично, пътувам към гарата), ми хрумва следното стихче и доволно отхвърлям предното твърдение.А стихчето гласи:

Дървен куфар е душата ти

отворена за моите багажи.

Отново превишавам разрешената за градски среди скорост, а едва преди седмица ми писаха акт.Все ми е тая обаче, сега е сезонът на рисковете.А и след като стигна до гарата всичко това ще е съвсем без значение.Успявам да мина голямото кръстовище милисекунда преди зеленото да смигне в червено и това засилва задоволството ми.Винаги съм знаела,че ще бъда невъздържан шофьор, а нарушенията ми гордо го демонстрират(два акта за превишена скорост, три за неправилно паркиране, един за обида на длъжностно лице).Пейзажът се размива в ъглите на очите ми, но пред мен всичко е ясно.Странна работа, отново си казвам, докато сменям скоростите, и в живота като че ли е така.Когато имаш ясна цел и пътят възходящо се забива в конкретна убежна точка, то покрай теб всичко става периферно и просто преминаващо.То не се задържа и не задържа теб.

Наближавам гарата, а движението се е разредило, потокът от хора и коли остава назад за да си прави своите си задръствания, никой не гони влакове в час пик преди работа.Освен мен. След последния завой малката червена гара се ухилва, а сутрешното слънце добавя усещането за лигав френски пейзаж.Жалко, че никога не съм харесвала Франция с миризливите си сирена и калорични кроасани.

Аз съм човек на Изтока- на там отивам и днес, колкото е възможно по на Изток към корените.Ако Африка е люлката на живота, то Азия е люлката на душата.Планът ми е следния- тръгвам с международния влак за Истанбул, прекарвам там неопределено време, забулвам косата и лицето си(какво като съм християнка) и тръгвам по пътя на древните пилигрими. 

Спирам колата на тесния паркинг до единственото такси, а сърцето ми подскача като кенгуру на кока.Стоя няколко много дълги мига с ръце на волана, опитвайки се да зърна отвъд убежната точка, после разбирам, че убежната точка е зад видимото, грабвам новата си придобивка, вадя от багажника осемдесет литровата си раница, заключвам Опел-а и пускам ключа в шапката на просяка до кафе машината.Не се обръщам след изумения му вик.Няма смисъл.

На перона има трима-четирима души, един със същата огромна раница, поглеждаме се с разбиране и толкова, паля цигара и се усмихвам на релсите.Пет минути до влака.Телефонът ми лежи мъртъв в жабката на колата, а ще минат часове преди някой от близките ми да чуе "Абонатът е изключил апарата си или се намира извън обхват".Точно така искам- искам да съм извън обхват за целия си минал живот.Три минути до влака.Издишвам на нежно сиви кълбенца последните си колебания, три, две, едно.Старт.Многотонният метален червей на свободата ме глътва лакомо. Почти е празно вътре. Изтокът е нещото, което ние като нация яростно отхвърляме, а всъщност здраво носим в себе си. Влизам в третото купе(три ми е любимото число), поставям раницата си до мен, а куфарът слагам на коленете си. От перона се чува изсвирване и влакът конвулсивно запълзява.Това е. Правя го.Избягвам. Зарязвам всичко-работа,кола, ангажименти, списъци със задачи за деня, НАП и здравната каса, петъчните барове, трите кафета, първите смени, наемът, тока, водата, парното, новия панер за хляб, ИКЕА...Зад гърба си оставям и части от мен самата, но така е по-добре.
Спестяванията ми ще покрият около шест месеца на скромно странстване.Ще се опитвам да правя бижута и други дрънкулки,  които да ми осигуряват купа ориз(или каквото позволява местната кухня), а ако много, ама наистина много я закъсам, мога винаги да преподавам английски в някое училище в Бутан.Не се страхувам от нито една опция.
Смешно ми става някак, защото тия спестявания бяха за евентуалната ми сватба.Може ли да се каже, че се омъжвам за бягството?Или за мечтите си?
Влакът монотонно отброява гара след гара, докато бавничко пори сърцето на малката ми балканска държавичка. Можеше да не отивам толкова далече, да. Може би едно мъничко бягство на местно ниво щеше да свърши подобна работа.И после все пак да се върна в рутината и наистина да се побъркам.Защото все си представям една снимка- аз, облечена с какво да е, косата сплетена на плитки, около мен три ухилени мръснички азиатски хлапета, зад нас сърцето на Тибет.Правим знака за мир и очите ни блестят от простотата на живота.В момента към тая снимка добавям и един дървен куфар от старите, пълен с различни боклуци, картички, етикети от бири, снимки, брошури, мъниста и подобни спомени от колоритни държави.Цялото това щастие ми се струва почти богохулно.Но защо пък не.
Минаретата на Истанбул бодат небето.На отсрещния бряг на Босфора се виждат небостъргачите на Европейската част.Усмихвам се като новородено, животът ми току-що е започнал, поела съм първите си глътки въздух и свободата напира да раздере дробовете ми.

Натискам спирачките на пешеходната пътека.Тая нощ отново не спах добре и ужасно трудно се фокусирам над пътния правилник. Часът е осем без десет сутринта на десети май, пред мен се вие колона от автомобили, задръстването е почти безкрайно.Докато чакам да се придвижа с няколко милиметра напред към дванадесет часовия работен ден, за миг зървам с ъгълчето на окото си една млада жена, нарамила огромна раница, в ръката й дървен куфар от най-старите, а на лицето й блести будистко блаженство. Премигвам и жената вече е изчезнала.Така ли става и с мечтите? И мечтите влизат ли в часове пик?Вероятно няма да ми остане никакво време днес да се замисля над това.И може би е по-добре.

Апелирам!

Трябва...трябва...трябва...

Вечният призив на живота, мотото на целия свят, трябва да бъде еди-какво си, трябва да стане еди-как си, трябва да се направи това и онова,ти трябва, аз трябва, той/тя/то/ние/вие/те ТРЯБВА, т р я б в а. Звучи отчаяно ако питаш мен. Зов за помощ, сигнал за изнемогваща нужда от правила. Като писъкът на кукувицата- алармата на отвъдното, която хората избягват да чуват, защото суеверно се страхуват от смъртта.Обаче трябва, освен това, е любимата дума на Дявола, възможно е да е първата дума и на Господ. Представям си го, застанал в Небитието, протягащ ръце към величественото си съзнание, а гласът му прогърмява в празнотата на сътворението „ТРЯБВА!”. И от тук се започва цялото капризно изискване.

Аз трябва да разкажа това. Тоест трябва да го напиша не заради призива на Бог, вселената и първите хора, а основно заради един конкретен човек. Тъй като нямам смелост да го кажа, а нуждата опира нож в метафоричния кокал на мислите ми, ще трябва да го напиша. Прости ми, Вонегът, and so it goes.

Обръщам се директно. Разбираш, че това е за теб конкретно, а не за някой друг, разбираш(надявам се), че просто трябва. Напоследък се будя с тая дума и си лягам с нея, вместо с теб.Трябва да продължиш напред, трябва да я забравиш, трябва да се обръснеш, виж на какво приличаш, трябва да спреш да пиеш, трябва да спреш да й оставяш гласови съобщения, трябва да си намериш сносна работа, трябва да трябва да трябва. Извинявам се. Само защото просто трябва и това се очаква. Винаги съм правил това, което трябва и това което се очаква. Никога не съм се противопоставял открито, макар да съм си мислел, че го правя. А е трябвало. Виждаш ли, мила, къде се смесват боите на подтекста? Трябвало е да се противопоставя на бившия си шеф, когато месеци не ми изплащаше без това жалката сума, отредена да подхранва материалната част от живота ми; трябвало е да уча френски по-засилено в гимназията, вместо да си бъркам в носа и да целя съученичките; трябвало е когато видя, че се отказваш и си тръгваш да те спра.

Виждаш, надявам се, мила, колко различни могат да бъдат гледните точки- от високото, където си ти, се вижда вероятно по ангелски, а тук в тъмното, е, тук на практика не се вижда нищо. Така и би трябвало.

Трябва да се храня, трябва да лягам на време, трябва да ставам сутрин, трябва да правя раздвижвания на всичките си крайници- започвам от врата, защото казват, че така трябва, после раменете, после китките, кръста, клякане,коленете пукат като пуканки, хоп-троп и скок-подскок. Защото Косето Босе и Зайко Байко трябва да бъдат оправдани, заедно с безсмислените ръкомахания във физкултурния салон на ранната демократическа училищна институция.

Казват ми, мила, че трябвало да продължа напред. Че трябвало да съм му мислил навремето. Ама как, майка му стара, да трябва да правиш неща, които е трябвало да направиш в един по-заден момент от филма? Аз просто трябва да ти кажа това.Трябва да го напиша буква по буква, трябва да го направя като съвременното кърваво писмо на двама остарели поети, седнали да съставят апел до модернизираната катедра по Българска съвременна литература. Разбирам ги, те са братя по кауза. Те трябва да пишат на младостта си, а аз на пренебрегнатата любов, което и в двата случая е общуване с миналото, сблъсък с две разноклетъчни трябвания.

 Трябваше да спра тогава. Да спра и теб. Да стопирам кадъра. Да задържа дъх, да задържа случващото се, да го предотвратя преди да наложи цялата сила на последствията върху сърцето ми. Трябва да забранят от висша инстанция тази парадоксална закономерност да осъзнаваш, че искаш нещо, когато виждаш гърба му да се отдалечава. Апелирам за това.

Трябва да забранят със закон и страха.Страхът изгражда стени, толкова високи и толкова дебели, че никой средновековен таран не може да ги разруши.Освен това ги прави прозрачни, та да виждаш ясно какво стои отвъд тях, но да не можеш да минеш оттатък  Трябвало е да се родя с по-твърда глава, че да и разкатая фамилията на тая стена. Или пък да си ида достойно. Трябваше да надскоча сянката си, да надскоча тоя омагьосан кръг, в който ти нямаше да попаднеш, но попадна заради моето упорство, че именно ти ще попаднеш там. Трябвало е да помисля повече. Или пък по-малко.

Не трябваше да те губя, разбираш ли. Трябваше първо да те имам, естествено, но не и да те губя чак толкова много. За да не се налага сега да трябва да те забравям, оплаквам, изпивам, тормозя по телефона и други такива. Трябвало е да забравя и още едно- думичката трябва. Ако махна всичкото трябва от този текст, той ще придобие известна нелогичност, но голяма доза оптимизъм. Защото, когато трябваше да бъда с широко отворени очи към теб и това, което ми предлагаше тогава, аз бях притиснат в ъгъла от собствените си призраци. На облеклата им, направени от бели чаршафи, пишеше ТРЯБВА ДА СЕ БОИШ ОТ НУЖДАТА.

А аз им кимах, ами щом трябва. So it goes.

За стой!

От известно време съм в застой-такъв емоционален, мисловен, творчески или както там му е названието. Сядам пред огромния монитор, отварям нов Word документ, аха-аха да напиша нещо умно, и нишката на мисълта се изплъзва с тънък кикот от пръстите на подпухналото ми съзнание. Ето, пак пиша егати глупостите:”...пръстите на подпухналото ми съзнание”.Сериозно? Кой, по дяволите, използва такива метафори?

Ами явно аз. Човекът в интелектуалната дупка, затъналият до шия в блатото на парадоксално баналните фрази. Аз, псевдо-поетът с недиагностицираното би-полярно разстройство. Шах с пешката.

Опитвам да се разсея някак. Изпивам две кенчета Столично, една чаша домашно вино, изпушвам пет цигари почти една след друга, изигравам две нива на Angry Birds, псувам на воля тъпите зелени свине в седмо ниво, което вече две седмици не мога да мина. Отварям и затварям хладилника, гледам си косматия корем в огледалото, медитирам, чеша си топките, въобще опитвам по всякакъв начин да разчистя боклука в главата си, за да може нещо смислено да заеме освободеното място.Вече втори месец го пиша тоя сборник и все не му се вижда краят.Не, че ми е първият опит, не, съвсем не- зад гърба си имам около десет започнати романа, купища кратки разкази, дневници и хвърчащи листчета, надраскани идеи върху билетчета от метрото в София, метрото в Будапеща, трамвая в Загреб. Обаче този път нещата са на живот и смърт. Разбирате ли, ако не завърша тази книга, то цялото ми съществуване се обезсмисля. Напоследък вечер ме наляга една тежест, кара ме да виждам света под един особен ъгъл, сякаш са ми сложили вече примката и още малко да ми ритнат столчето, обаче все пак ми дават право на едно последно желание. Не го описах както трябва, разбира се, нали в главата ми не се случва нищо съществено от известно време, освен това натрапчиво усещане за ГРАМАДНА безизходица. Та мисля си вечер, забил поглед в светлата ивица на тъмната стена, че с тоя свят всичко е адски, адски, адски сбъркано- ето, да кажем, че средната възраст,която достига един българин е 70; ако направим една груба сметка на ум и отбележим, че 24 години той прекарва в подготовка ЗА работа и още 40 години В работа, то значи че, отново грубо казано, му остават всичко на всичко 6 години реален живот, които да прекара в тремор, разливане на чаши с вода, напикаване и пълна телесна и умствена похабеност. Чудесно! Ами, казвам си аз вечер, докато светлата ивица се измества в ляво, че кой ги решава тия неща? Питам, кой решава, че аз ще се родя и ще прекарам целия си съзнателен живот вършещ нещо за някого някъде? Кой ми е искал мнението? Кой ми е казал, абе Митко, ти какво искаш да правиш след като се родиш?

Аз принадлежа към онази особена класа префърцунени бачкатори; това ще рече настоящата българска интелигенция, която е завършила академии и консерватории, но всъщност извършва преводачески услуги, печата винили в някоя ниско-бюджетна печатница или прави коктейли на разни снобарски партита. За някой общак, всеки един от тези варианти може би се струва като лек и приятен хомосексуалистки начин да изкарваш парите си, но не и за мен.За мен няма никакво значение дали бъркам бетон или сипвам отлежало Мерло в галериите на Раковска, след като идеалите си отиват в началото на смяната. Когато си студент и цялото ти обкръжение прелива от бляскави, бунтовни и опиянени от евтина водка идеологии, реалността на трудовата борса няколко години по-късно окислява тези стремежи към чисто изкуство. Казвахме си, изкуство за самото изкуство, като Дюшан и кенефите, и ние ще срутваме нормите и правилата, ще творим и пикаем на ежедневието на обикновените хорица, ще бъдем бохеми, които от една картина или една стихосбирка ще изкарват толкова, че жените да ги харесват още повече. Никой не мислеше за сметките за ток, вода, телефон. Ние бяхме над тия неща, те бяха за другите...

Факт е, че макар и да бачкам, а аз бачкам здравата, тази представа за бохемски живот не ме напуска- като някой сладострастен оазис сред пустинята на рутината е, който ме приласкава да изоставя всичко и да затъна във физическа нищета, но душевно богатство.

Знам, знам. Отдавна живея сред еднообразието на работната седмица, а оазисът се размива все повече и повече.

Ето защо тази книга е моят последен изход. Ако не напиша този сборник, то смятайте това за моето предсмъртно писмо, защото душата ми не е създадена да живее по този начин. Ако някой все пак ме е питал на изхода от предния живот, абе Мите, ти какво смяташ да правиш от тук нататък, аз вероятно съм казал нещо от сорта, че искам да се търкалям блажено сред всички възможни форми на изкуството, а този ми акт да белязва с гениалността си цялата световна култура.

Общо взето това е. Не очаквам, всъщност, кой знае какво от тая книга. Не искам да съм Кърт Кобейн или Вонегът. Може би един малък Дон Кихот, който си пийва честичко и скришно от другите. За мен светът би бил твърде механичен ако някой периодично не прави една-две анти-кампании със слогън, който гласи нещо от сорта на „ Или твори, или умри”. Нещо като руска рулетка, ама не съвсем.

Е, благодарско. Някак си разбълниках мътилката в главата си, за секунди дъното дори се видя. Казват, че човек е най-продуктивен в нещастието си. На мен пък по ми допада идеята за миговете преди да умре. Неизвестното. Така или иначе никой не ме е питал дали искам въобще да съм тук, в тоя ужасяващ свят. За това остава само творчеството, като една тънка греда между живота и смъртта, и никой не те пита искаш ли, не искаш ли.То просто си е там, в теб, в другите. Дори в застоя, като крокодил на дъното.Чака да те захапе за сърцето и да остави следите си.

Когато умра, а творбите ми останат живи, моля при ползването на моя мисъл, вписвайте „цитат” и „принадлежи на Митко Анестиев”. Заради застоя.

завързване-развързване

Не съм недостъпна,

метална,

изцяло бронирана

не съм,

нямам защита

(освен два кучешки

зъба)

от хладните оръжия

на чуждите

думи,

а цялото световно

население

с радост

забива своите

словесни ножове

в душата ми,

която

си няма никого

да й бъде

бронежилетка.

„Ако съм супер-героиня, моята супер-сила ще е Отблъскването на Хора.Ще се приближават към мен колебливо или пък нахално, без значение как, защото при всички случаи ще поостанат за малко и после ще отскочат от мен като опарени.Ще съм нещо като анти-магнит, може би ще се казвам Жената Трамплин или друго подобно, което да индикира неспособността ми да задържа когото и да е.”

Под кожата ми има възли

от различни нещастия,

които са се завързали

в една безкрайна

мрежа от изфабрикувано,

изиграно, импровизирано

„Добре съм, нищо ми няма”.

Сигурно краят ми

тихо ще ги развърже.

Преди да си легна,

загасям лампата на

една тайна

малка стаичка

в главата си,

която си е наумила,

че трябва

да бъде завинаги

ТВОЯТА стаичка.

Загасям ти всъщност

за да заспиш

в топлото тъмно,

че иначе

и аз не мога да спя.

Другите момичета

са сигурно

по-мили,

по-нежни,

по-усмихнати

от мен,

която ти казва

нещата

каквито са,

грозни и трудни

за храносмилане.

Сигурно за това

предпочиташ

да те лъжат други,

вместо аз

да ти говоря

истини.

(Е/И)миграции

„Страхуват ли се Германия и Великобритания от наплив на Български и Румънски имигранти?” тревожно се питат Юксел и Салич.

Ами сигурно трябва, казва баща ми с нескрита неприязън, защото и той на времето спадаше към тоя наплив.Сигурно трябва, потвърждавам и аз.Ясно виждам как всичките трудоспособни два милиона българи стоят по границите и само чакат Европа да им даде зелена светлина, че да хукнат да покоряват върховете на обслужващия бранш.Easyjet и въобще ниско-бюджетните авиокомпании изведнъж регистрират толкова продажби на билети от Балканите към цивилизацията, че тая година ще могат да изплатят тринадесета заплата на служителите си.

Германци, казва пак баща ми и отпива ракийка, гответе се, братя шваби, за мазната баничка вместо баварския геврек, за бозата вместо кафе лате, за първак вместо шнапс.Обаче като ви знам, мамицата ви, така ще ви хареса, че ще искате още суджук и шкембе, докато клатите баджаци на Горан Брегович и Бяла роза. Ще вържете мартеници по дърветата на пролет и ще нарушавате всичките си западни скучни закони с такъв кеф, какъвто само свободният човек може да изпита.

Ама така си е, тате, казвам възторжено аз, докато бода подкиселените краставички и слушам прогнозата за времето.Те, не че не ни искат на Запад, ами се страхуват, че ще им харесаме твърде много и целия фундамент на европейската самосъзнателност ще рухне под звуците на Дунавско хоро и ръченица.Ще настъпи Балкански Ренесанс с цялата му пищност, еклектика и хаотичност, а Запада завинаги ще стане Изток.

Абе да сме живи и здрави, просълзява се татко и вдига чашка за наздравица, не им ща ни еврата, ни културната революция.Тука си ми е мястото под слънцето, защото ни българинът някога ще стане европеец, ни европеецът-българин. Амин!

Щастлив разказ

Иска ми се...иска ми се да напиша нещо хубаво, нещо за светлата част на съществуването, нещо в стил главите „Удоволствия(от 0 до 12)” в “Естествен роман” на Господинов, без да крада идеята, разбира се.И ето ме на, седнал съм с цигара в ръка и се опитвам  да се абстрахирам от задушаващите, потискащи  смачкващи усещания. Тъкмо приключих една дълга и изстискваща любов и ми е нужно да открия нещо, за което да се хвана.Една мацка от няколко седмици се навърта около моята мрачна особа, хубаво девойче, че и умно, бих я поканил да разгледа апартамента ми, обаче цялата й хубост и същност е толкова захаросана,че просто ми става зле от толкова сладост(викам му любовен диабет).Егати, точно това ми е проблема на мен. Постоянно ми се взимат разни неща, които аз смятам за важни и смислени, а се оказват хемороидите на душата ми, дето Бог е излекувал за мое улеснение  На тяхно място в ръцете ми директно се поставят други неща, които пак Бог е сметнал за най-подходящи за мен, а аз намирам за лигави, бозави, досадни, абе хич не мой тип.

Отплеснах се. Бях седнал да пиша за хубавите мигове в живота, нали така. Ами,че нека започна тогава от най-близкото, това на една ръка разстояние. Примерно бирата. Бирата съпътства почти всички моменти от човешкото съществувание-щастлив си, хоп, една бира за мое здраве, ражда ти се момиченце, хоп, една бира за нейно здраве, умира пра-дядо ти, хоп, една бира за Бог да прости, утре е изпита по Социология, хоп, една бира за полят изпит, взет изпит.Схващате идеята ми. Обвиняват ме,че пиша твърде често за алкохола, ама аз им казвам да си гледат техните пристрастявания и, хоп, си отварям втората бира.

Следващото нещо, което ми идва на ум е сексът, обаче там не виждам какво толкова има да се обсъжда.Актът е възможно най-простото удоволствие и същевременно най-ангажиращото. Най-хубавото от цялата работа е, че първият пример за бирата често води за ръка втория пример за секса.Наздраве и хип-хип ура!

Спомням си едно лято, когато с всичките ми приятели се натоварихме в две коли и отпрашихме към Паша дере на палатки. Бяхме препълнили багажника с домати и краставици, пиене и хавлии, а душиците ни направо еякулираха от предстоящото правене на нищо.Когато стигнахме заветното място се оказа,че трябва да паркираме на километър от плажа и около час мъкнахме провизиите надолу-нагоре, докато някой хитрец смело ограбва едната ни кола. Тъкмо бяхме опънали двете крещящо оранжеви палатки, когато Йожо се обади да каже,че са ни лишили от предно стъкло, джипиес и чифт маратонки, барабар с чорапите. Знам,че на този етап разказът звучи почти отчайващо, но всъщност залепихме кашон на мястото на стъклото, теглихме по една псувня и се преместихме в Каварна, там на кея, в караваните на рибарите.Ядохме миди на корем, пихме джин с тоник и мохито за три лева и въобще си изкарахме страшно. Тая история я разправям за да затвърдя теорията,че всяко зло за добро, и колкото повече я обмислям, толкова по-смислена ми се вижда.

Ха!Можел съм значи.Можел съм да бъда и положителен.Не наивен оптимист, който смята всичко за даденост, а когато светът му дръпне килимчето изпод краката, счита че всички са длъжни да го обгрижват. Мисля си за по-реалистичен оптимизъм, който знае,че всеки момент може да се превърне в негативизъм и да изтрие всички спомени от хубавите мигове. Някакъв плах и вечно мнителен оптимизъм.

Сега се сещам и за други примери. Стиховете на Божана Апостолова, изложбата на Рене Магрит във Виена, греяното вино и наденичките, пак във Виена, лодките и цъфналия люляк в Задар. Едно пияно прибиране с почти разглобеното ми германско колело трета употреба.Оня фестивал, на който успях да се вмъкна без да дам и пукнат лев, а гледах две любими групи и се чувствах като Робин Худ, който е надхитрил системата. Мисля си и за първото влюбване и разлюбване.Първата Нова Година извън България, дето аз и един откачен австралиец пикахме през един от мостовете на Будапеща и урината ни пое на дълъг път към Черно море(за да си дойде у нас). Любимата ми песен на Antonio Carlos Jobim, която завинаги ще ме връща във влака Стара Загора-Русе и пред очите ми ще изплува онова огромно синьо българско небе, което никъде другаде няма. Първият ми планински преход, придружен с тонове аспирин, мускулна треска, джойнт зад хижа Соколна и супа от коприва. Първото ми сбиване в двора на училище, първата ми забележка. Първото ми акане в гърнето и първата целувка на мама.Първата ми глътка въздух. Краят на предното ми съществуване. Очите на Бог.

Животът, сумиран по този начин, а и така или иначе, не е само низ от горе и долу.Животът като цяло си пълзи по плоското, а ние сами трупаме камари от очаквания, надежди, драми, нещастия и тъга. Когато ти се дават юздите на нещо толкова грамадно и важно, трябва да знаеш, че сам избираш пътя по който да подкараш своята каруца.

Аз, сам за себе си, дълбоко и сигурно знам, че моята каруца върви по правилния коловоз.Понякога малкото камъче обръща колата, целият товар се изсипва, затиска те грозно и гнусно, започваш да си мислиш,че трябва да пуснеш повода и да си видиш сметката завинаги. И ето, точно тогава, сякаш от нищото, товара на каруцата се разгръща пред теб и ти с изумление виждаш, че возиш злато и диаманти.Изтриваш потно чело, усмихваш се на цялата тая работа с преобръщането, събираш си богатството и потегляш отново. Напред. Към следващото камъче и следващите диаманти.

                                     

ГЛАД

Гладът идва в различни размери. Като се започне с малкия следобеден глад за нещо сладко, мине се през болящия средно голям тридневен глад и се стигне до опустошаващия величествен душевен глад. Само човек, стоял седмици без да задоволи нито един от всичките си гладове, би могъл да знае за тежестта на тези разлики.

Гладът идва с различни предпоставки и следствия. Някои видове глад носят дори нещо положително в себе си, като например по-активен сексуален живот или по-висока самооценка.Такива подвидове глад могат да спаднат към групата на.... Всъщност няма никакво значение, тъй като никой никога няма да седне да се замисля кой вид глад към коя категория спада(освен някой, който лично се познава с този низвергнат човешки господар). За мен гладът сам по себе си е един опит за полет над човешката тленност, един вид надмогване на телесната окова,която те стяга или затиска надолу. Когато с дни не си хапвал и трошица и единствената ти енергия идва или от ужасното нежелание на организма ти да умре, или от конските дози кофеин/алкохол/марихуана; тогава усещането за летеж става почти реално, а цветовете заприличват на ярките свои пра-отци в съзнанието на Бог. Случвало ми се е да съм толкова гладен, че да не мога да започна да ям с часове, да стоя пред претъпкана чиния и да си летя мисловно, докато пулсът ми бавно и отчетливо регистрира своята немощ. Случвало ми се е да губя съзнание в миризливия кенеф на Румънско общежитие, където няма никакво място дори да паднеш-комичното в цялата история, че в нужника си отива бившата съпруга на Глада, разбирайте г-ца Храна, но вместо нея като екскремент пльоквам аз. Като човешки екскремент, по-точно.

В Африка Гладът е издигнат на почит. Ако забелязвате, аз също като един Сомалиец  обозначавам Глада като новия месия,като обратното на топчестия Буда или като самия Юда на диета. Нормално е, бих казал, да има отделна църква за това ново божество, след като толкова много същества ежедневно падат жертви върху невидимия му олтар.

Виждал съм момичета, които след половин година губят външните си полови белези, губят косата си(едно от най-хубавите неща в една жена), губят месечната си кръв, губят всичко, което може да се загуби. Тогава си мисля, че не смъртта е обратното на живота, а Гладът.

Когато си малък и кръгъл, децата те мразят, защото изглеждаш някак нахранен и доволен от живота.Тяхната изобретателност започва да граничи с тази на Третия Райх и д-р Менгеле, а прякорите идват като неспирен брейнсторминг. Римуват името ти с всичко, което може да намекне за килограмите ти. А никой не зацепва, че ти мразиш себе си повече отколкото всички квартални гамени, взети заедно, те мразят.

Нещо такова сигурно си е мислела братовчедка ми, когато започна да почита бог Глад. Спомням си ясно, когато майка й звънеше на моята, за да й разказва със сълзи на очи за новия култ на дъщеря си.Тогава за мен отказът от храна беше непонятен, но и много вълнуващ.

При всички случаи темата е всеобхватна. За да разбера по-добре какво изпитва един човек, който не яде със седмици, аз сам проведох своето интервю с Глада. Странна работа.Колкото по-близки си ставахме, толкова повече ми харесваше тая пагубна близост. Още по-интересното е,че гладът предлага разнообразна програма: според това колко често го практикуваш, толкова по-различни ефекти има върху тялото ти, тоест ако не ядеш, да речем два дни, кръвната ти захар спада и като цяло ти е доста зле, но когато разстоянието между две хранения е повече от седмица, организмът ти вече е извадил скътаните запаси и чувството на лекота те е пратило в еуфория. Изумително нещо е тялото-тайния съюзник на Глада. Може да издържи толкова много време с толкова малко гориво(ако не броим пиенето и пушенето,които са фиктивен дизел), а после може най-безсърдечно да ти го върне, изяждайки лигавицата на стомаха ти или черния ти дроб. Или душата ти. Има още един подвид глад,както бях тръгнал да споменавам, но най-същественото е,че тялото и душата ти гладуват по различни начини, което от своя страна води до още по-засиления ми интерес към тази проблематична тематика.

Помня първия взрив на болка в стомахът си.Трябва да е било някъде на втората седмица, след като отказах да ям и на чужда територия. Последвалите спазми и гърчове доведоха до захранване на тялото и опити да напусна сектата на Неядящите. Такава възможност, естествено, няма. Когато физически се закрепиш, станеш един такъв розовичък и мекичък, бившите ти събратя от отбора на гладните идват и ти смачкват фасона. Обаче, знаете ли, няма значение, защото така или иначе гладът е дефлорирал душицата ти, а тя е толкова тънка и прозрачна...

Вече от години не ям като хората. Гледам клошарите, които събират вечерите си от отпадъците на чуждите вечери и ме изпълва непонятен гнус. Не от самото действие, а от нуждата. Гладът има лесни правила-ако ги спазваш наградите са много разнообразни. Гладът е наркотик, един от малкото напълно естествени и екологично чисти дроги, които сам Господ е създал за наше наказание. Гладът може да те държи буден и изцъклен както никоя синтетична дрога, може да обостри съзнанието и рецепторите ти както никой опиат, може да изсмуче от мозъка ти всяка полезна информация като срив в системата. Пред очите ти светва гигантски фосфоресциращ знак „УМИРАШ!”, но въпреки всичко процеса на хранене остава невъзможен.Разбирате ли, къде всъщност е най-сериозният проблем? Пристрастяваш се. Чувството за вина е абстиненцията. Може би най-зверската и безмилостна абстиненция на света. После отново се връщаш на там. Казваш,че си на хранителен режим, че искаш да живееш здравословно, да си суровоядец, веган или някой друг маскиран слуга на Глада. Неизбежно е.

Готов съм да поема риска. Готов съм да се жертвам в името на пълните детски стомаси. Ако мога да понеса световното проявление на глад върху тялото си, съм съгласен да го направя. Тогава, може би, няма да има повече подразделения и подвидове, с които хората да хранят анорексичните си мисли. За това отново ще кажа,готов съм да бъда последната жертва на олтара на бог Глад и с това да го заситя веднъж за винаги, а аз да полетя най-накрая. Истински да полетя.