Очите на дядо

Дядо ми почина преди пет години в началото на месец май.

Помня, че по радиото звучеше Dos gardenias на Buena Vista Social Club и докато си тананиках разсеяно, в мен тихомълком се настаняваше усещането, че нещо се е променило завинаги. Също така помня, че не плаках, когато майка ми съобщи новината по телефона – все едно вече знаех, че дядо ми си е отишъл, че душата му се е освободила от тежкия товар на болното му, опустошено тяло. Седях в малката си кухня, слушах треперещия глас на своята майка и не изпитвах абсолютно нищо, освен една разширяваща се липса, която вече нямаше как да бъде запълнена.

От тогава винаги, когато чуя тази жарка кубинска песен, си представям дядо ми, седнал на пейка пред дувара на Рая, над него цъфнали черниците на родното му село, а в ръцете му – две гардении. Не че дядо харесваше кубинската музика или въобще имаше някакво отношение към Латинска Америка, освен може би общата идеология на комунизма. Гардении на село също няма, има само подивяли и уханни балкански рози, плъзнали по стените на къщата. Но умът ми отказва да проектира друга сцена освен тази, в която звучи кубинската песен и дядо е отново млад, както на снимката от своя двадесети рожден ден, в която прилича на киноактьор със своите бели, подредени зъби, хубавия нос и брилянтиновия перчем. Девойките от две села са въздишали много по дядо ми, вероятно девойките в Рая също.

За пръв и единствен път се разплаках на погребението му. Беше плач по-скоро от обида, отколкото от тъга, защото трупът на дядо ми в ковчега приличаше на някаква страшна гримирана кукла, натъпкана със слама обвивка, съшита с червения конец на отминалия социализъм. Бяха сменили крехкия ми дядо с някаква непозната фигура, някакъв бивш сърдит комунистически лидер, заради който дамата от обредния дом лееше фалшиви сълзи и горестни наизустени слова. На гроба на дядо ми обещах на глас пред цялото си семейство, че моят край няма да бъде такъв спектакъл. Ще си ида в земята без грим, без балсам, без високопарните речи на някой непознат, без буците пръст по дървения затвор на ковчега.

Странно е как хората така и не успяват истински да опознаят своите близки докато те са живи и са наоколо, именно защото са наоколо. Отлагаме интимното разучаване на семейния фонд на истории за утре, за идната седмица, за по празниците, за някой друг път, но често този друг път се изминава твърде късно или никога. Разбрах какъв човек е дядо ми след като почина, а не когато още беше жив и това ме изпълни с неразрушимата обич към нещо неизживяно.Образът, който той придоби след смъртта си, изведнъж стана толкова ярък и всепоглъщащ, че понякога имам чуството, че дядо ми се е слял с мен и наблюдава през моите очи, движи се през моето тяло и говори с моята уста. Започнах да гледам на дядо по съвсем друг начин, все едно е непозната земя, която ми се разкрива бавно, педя по педя, нива по нива, река по река. Опознаването е въпрос на разстояние, което изминаваме чрез годините, прекарани заедно или чрез годините, които сме изгубили, вместо да прекараме заедно. За мен дядо се превърна в дълга закъсняла беритба. Понякога берях спомени, понякога – истории, но двете така се смесиха, че дядо се преобрази в митологична фигура, в Прометея на живота ми.

А на мен често ми е нужен пламък.

Бащата на дядо, моят прадядо, беше злощастен човек, дълбоко белязан от своята различност. Ръцете му извършваха най-големите парадокси на света - градяха прекрасни, стройни къщи и нанасяха жестоки удари на своето семейство. Дядо, израснал винаги под черната сянка на тези пестници, се бе превърнал в обратното на своя баща. Често, когато разглеждам стари фотографии, в които дядо и прадядо стоят заедно, например в снимката от деня преди дядо да постъпи на военна служба, те коренно се различават един от друг, сякаш нямат никаква роднинска връзка. Дядо ми, с неговата усмивка на кинозвезда и нова войнишка униформа, е прегърнал здраво майка си през рамото, обещавайки без думи, че ще стане силен и справедлив мъж, който ще я закриля и предпазва от камъните и пожарите на този несправедлив свят.Баща му стои настрани от тях, все едно не е част от същото семейство, лицето му е строго и виновно.Сякаш осъзнал, че вината е наследство, което се предава от родител на дете, дядо ми бе вечно застанал между железния юмрук на татко си и солените сълзи на майка си – да спре единия, за да предпази другия. След смъртта му, майка ми ми бе разказала една история, в която дядо, иначе емоционално сдържан мъж, бе стигнал до такава точка на непоносимост, че по време на семеен обяд в двора на село, бе обърнал масата с все руския порцелан и тънките чашки за ракия върху баща си. От тогава прадядо ми, който умря с бутилката вино в ръка, не смеел вече да посяга открито на жена си, а дядо от своя страна успял да спази до някъде своето обещание пред майка си.

Дядо ми бе честен и взискателен към себе си човек. Спомням си дрехите му в гардероба – винаги прилежно сгънати, костюмите му сред които обичах да си играя - винаги изпънати на закачалки. Дядо беше първият висшист в семейството, издигнал се от обора на селската къща до главен инжинер на най-големия завод в Северна България. Вратовръзките му бяха подредени по цвят, книжата му – по дати. Помня медалите му, връчени от партията за бог знае какви заслуги, които вадех скришом от кутиите и наблюдавах с огромни, блеснали очи все едно дядо ми беше най-големият герой от войните, победител, дядо на дядовците. Спомням си вниманието, с което почистваше ладата си, онази огромна, тромава бяла лада, която винаги миришеше на бензин и в която обожавах да се возя, макар да ми ставаше лошо. Веднъж, в силното си желание да му се харесам, взех ръководството за поддръжка на двигателя и прерисувах цялата досадна схема с всичките частички, клапи, резервоари за масло, кабели и прочее, и му я подарих. Той дълго и внимателно се вглежда в схемата, сякаш бях създала най-точното, най-прецизно и майсторско копие. Дядо обичаше да рисува; дори когато ръцете му вече не можеха да държат молива, той често скицираше дребни къщички и дървета, чиито разтреперани линии им придаваха особеното усещане, че танцуват някакъв смешен фокстрот от 20-те. Болестта на дядо се появила тихичко и неусетно малко преди да се появя аз и това образува в мен едно неизлечимо, болезнено твърдение, че зараждането на нов живот изисква отнемането на друг. С тази моя рожденна вина се стараех да не приемам дядо си за истински болен - той беше просто по-различен от дядовците на другите деца в кооперацията, беше по-чуплив и трябваше да внимавам да не го бутна с непохватните си лакти, да не го настъпя с палавите си крачета, да не строша без да искам някоя крехка костица в тялото му. Същите тези костици, които през нивите с жита и слънчоглед бяха придвижвали двадесетгодишния ми дядо от неговото село до съседното, където го очаквала баба ми, бавно, но категорично отказваха да извършват своите роли. Двадесет години дядо ми се разпадаше, въпреки гимнастиките, въпреки преструвките, че всичко е каквото не е.

Дядо беше отрязал по невнимание последната фаланга на левия си показалец.

Облият пръст и липсващият нокът.

Тридесетгодишният ми дядо с моден тренчкот и перчем, развят от вятъра.

Уважението, с което все още хората произнасят името му.

Пружината, която сутрин разтягаше по потник, за да поддържа тонус.

Кърпата, с която бършеше сълзите си.

Ане, както ми казваше когато бях дете.

Последната ни снимка заедно, на която съм го прегърнала, а той се усмихва, макар да му е трудно да стои изправен за дълго.

Какво всъщност остава от човек след смъртта му – фрагменти от спомени, разпадащи се истории, малко личен багаж, няколко снимки. Ако няма глави, които да запазят това дребно съдържание, то тогава живеем ли наистина?

Пет години след като дядо се изкачи нагоре и седна на пейката пред дувара на Рая, за да чака баба ми, по радиото отново звучи Dos gardenias, навън е нащърбена зима и кубинските ритми не топлят. Гледам се в огледалото в банята и си мисля ще има ли някой, който ще помни и мен, ще ме преоткрива в някоя глупава песен, ще събира изрезките на времето, което сме прекарали заедно, ще ги сглобява и ще се усмихва или пък ще плаче. Очите на дядо ми ме гледат от отражението ми, винаги всички са ми казвали, че имам същия съсредоточен поглед като неговия,

ще има, казват ми, ще има.