Небесното сиропиталище

 Познавам този град по-добре, отколкото познавам себе си. В съзнанието си имам картографирани всички негови улици, всяко стълбище, всяка събаряща се сграда. Руините му всъщност познавам най-добре, защото те са моя дом.

Януари тук е зловещ, почти като библейско наказание. Студът е надвиснал над улея, в който дреме градът (и ще го притиска ревниво в обятията си до късна пролет), просмуква се в калдъръма, пращи под стъпките на минувачите, вие под тежестта на автобусите. Усещам го дълбоко в себе си всеки ден. Скъсаната ми шуба не представлява никаква закрила, никаква пречка за този безмилостен студ, който търси да хапе до кръв. Нощем, когато последните жалки пламъци на огъня, който поддържаме с пластмасови бутилки и мокри кашони изгаснат, студът напада. Той е кръвожадно животно, което се храни с душите и телата ни. Макар да съм от късметлиите, които имат все още здрави обувки, пръстите на крайниците ми изтръпват, до късно през деня болят и нищо не може да ги стопли за дълго освен шишето със спирт, което си разменяме.

Живея по улиците от петнадесетгодишен. Не знам на колко години съм сега, защото времето за тия като мен се движи напосоки. Не познавам родителите си, така и не разбрах кой ме беше оставил в сиропиталището в този посивял град, никой не знаеше моята история. Може би просто нямах история, нямах минало, нямаше нищо за мен отвъд или освен блудкавата оскъдна храна в столовата, самотата и миризмите на газ, маз и оцет, които никога не се отмиваха напълно от късо остриганите ни глави. Животът ми в дома е като клише, взаимствано от „Клетниците“, която между другото бе първата книга, която откраднах. Може да бъде побран в точно три думи – мизерия, срам и озлобление. Деца, които са жестоки с други деца, защото никой не бе сметнал за необходимо да им обясни защо са там, защо не са като останалите, онези нормалните, които виждахме да излизат от училището на съседната улица, онези, чиито ключове висяха на ластици по вратовете им като орден за храброст, като символ на върховното родителско доверие. Ние всички в сиропиталището люто завиждахме на тези богопомазани, както завиждахме и на онези сред нас, които бяха чакащи в списъка за осиновяване. За мен това не беше реалистична възможност – бях твърде слаб, твърде крехък, твърде мълчалив. Никой не искаше да ме вземе. Редките случаи, в които идваха семейства да ни огледат, бяха повод за истинска война между децата в дома, в която такива като мен не оцеляваха, не стигаха до първите редици, защото бързо биваха смазавани и избутвани от силните на деня. Дори не си мечтаех за семейство. Не си мечтаех за нищо.

Може би съм бил на тринадесет когато започнах да крада, не помня. Не виждах какво друго мога да правя със себе си, а и не крадях особено важни предмети – по-точно отмъквах само книги. Научих се да чета за разлика от повечето деца в сиропиталището, но не това ме караше да взимам тези книги. По-скоро беше нуждата да притежавам нещо наистина свое, нещо, което да ме различава от другите и същевременно да ми дава онази силно жадувана власт, която нямах над нищо в живота си. Оказа се, че имам редкия талант на сръчен и хладнокръвен крадец, който не приложих никъде другаде и никога на улицата за пари. От едно-две стари томчета, измъкнати от библиотеката в читалището, преминах на цели поредици, на нови, лъскави издания, откраднати от малки и големи книжарници, от реповете с вестници, от градската библиотека. Изградих си своя система, като никога не посещавах една и съща книжарница в рамките на два поредни месеца. В библиотеките влизах тихомълком, на пръсти. Може би бихте попитали, ако това всъщност имаше значение за вас, защо не се записах като читател, вместо да рискувам със своите кражби, но аз не се вълнувах толкова от самото четене. Увличаше ме актът на отнемане на нещо чуждо, което бях решил, че ми принадлежи по право. Кой наистина се интересуваше от книгите? Бяха много гладни години, хлябът беше по-важен от думите. Те бяха мои, само на мен, на кльощавото малко копеле без родители, което за две години натрупа завидна колекция от произведения, скрити в едно изоставено мазе до сиропиталището. Действително бях открил своето единствено призвание и наистина така добре успявах да замаскирам своите кражби, че ме хванаха чак на втората година. Бях пъхнал тънко томче на Маркес под развлачения си пуловер, което издайнически прозираше през плетката на дрехата ми. Толкова пъти бях изпълнявал това действие, че бях станал прекалено самоуверен и доста немарлив. Момичето в книжарницата беше ново, което допълнително засили моето невнимание. Току на изхода усетих две здрави ръце да се вкопчват в кокалестото ми тяло и да ме задържат с невъзможна за преодоляване сила. Един случаен, но наблюдателен мъж ме бе видял как мушвам книгата в търбуха на пуловера си, как тихичко и без да се оглеждам се бях запътил към вратата и бе осуетил поредния ми успешен улов.От там последва телефонен разговор с кварталния полицай, после с Детска педагогическа стая и накрая с директорката на дома. Не ме биха, дори не ми се скараха, защото бях толкова невзрачен, че не заслужавах дори едно хубаво напердасване, но ме държаха под око и това вкорени в мен тревожността, че моята тайна колекция ще бъде открита и върната на притежателите си. Прекарах няколко потни, безсънни нощи, в които най-ужасните сценарии се проиграваха в главата ми и в крайна сметка реших да избягам, за да спася своето безценно притежание. Не знаех как се бяга от сиропиталище, нито знаех къде да ида, но нямаше да позволя на никой да ми отнеме единствения смисъл, в който се бях вкопчил отчаяно. Моите книги. Моето хартиено семейство. Моята сила.

Някои от по-големите момчета в сиропиталището бяха открили друга, смъртоносна сила – виждах ги често на бента над реката, лицата им бяха провиснали сякаш всичките им мускули бяха отказали да работят едновеременно - стачка на меките тъкани. Една част от тях дишаше лепило от мръсни найлонови торбички, друга инжектираше хероин във  всяка своя оцеляла вена, трета крадеше каквото им попаднеше от аптеките – Паркизан, Кодеин, сироп за кашлица. Очите им, влажни и винаги зачервени, се спираха за миг върху мен когато минавах покрай бента, а после бързо се прехвърляха на нещо друго, непонятно за никой, освен за тях.

Моите кражби бяха почти свещенни. Нямаха нищо общо с плячкосването на аптеки и обирането на дребни монети от разни сополиви хлапета. За това никой не можеше да ми отнеме тази изкривена, но единствена проява на свобода, за това нямаше друг вариант, освен да избягам. Оказа се, че да напуснеш едно сиропиталище е толкова лесно, колкото и да влезеш в него – за хората ти си просто един призрак, една лошо изиграна игра на карти със съдбата. Друго гладно гърло бързо ще замести твоето, друга глава ще въшлясва на твоята възглавница.

Озовах се на улицата през късната пролет. Книгите си скрих в едно изоставено училище в старата част на града, където също оставах да нощувам. Шляех се по разцъфналите майски улици по цели дни, наблюдавах угрижените лица на минувачите, слушах воя на линейките. Всичко минаваше покрай мен без да ме забелязва, без да бъда част от него и в това усещане на пълна безтегловност аз бях победител. Никой така и не ме потърси. Продължих да крада книги, но не и храна. Понякога просех. Бях винаги гладен, отслабнах още повече, избледнях, станах сянка на сянката, но през лятото все още усещах задоволството на своята независимост. 

После дойде есента, а след това и зимата. На улицата зимата е убиец, озъбено дяволско куче. Помня, че през тези първи зимни месеци едва оцелях. Изоставеното училище се превърна в ледена килия за мен, гладът ме измъчваше непрестанно. Научих се да ям от кофите, да деля трохи с птиците и мръзнещите песове,  тялото ми посиня, дрехите ми увиснаха съвсем. Започнах да съжалявам, че бях избягал от сиропиталището заради някакви си книги, но знаех, че няма да ме приемат обратно, най-вече защото не приличах на себе си – бях се превърнал в някакво човекоподобно, с огормни, гладни очи, хлътнали дълбоко в очните дъна.

Нямаше къде да отида освен в книгите си.

Нямаше кой да ме приюти и нахрани освен думите им.

 Следващите зими не бяха по-лесни.

Присламчих се към група бездомници - като въшките, които вече дори не ме ядяха, търсех някаква човешка близост, макар и груба,макар и пропита от нещастие. Спяхме в различни порутени сгради, за да не ни погне полицията. Носех колекцията си навсякъде със себе си, появи ми се прякор. Спрях да крада, защото вече не ме пускаха нито в книжарниците, нито в библиотеката. Нищо вече нямаше особено значение, защото, както казах преди, за такива като мен времето и животът като цяло се движат във всички посоки. Или не се движат въобще.

Този Януари е най-студеният откакто съм на улицата. Тялото помни различно от паметта. Моето тяло е потъващ кораб в ледени води, в това не се и съмнявам. Спим в красивият скелет на бивша административна сграда, която скоро ще съборят и ще превърнат в някакъв стъклен търговски център. Жал ми е за великолепния витраж, който някога е посрещал работещите тук, жал ми е за дъсчения под и дървените парапети на стълбите, които първо изгорихме, след като се нанесохме през счупения прозорец на приземния етаж. Сред мръсотията, петната от урина и изронената мазилка, нощем тук разговарят призраци на живи и умрели. Вие сте само временно живите, шепнат ни, докато шишето със спирт обикаля премръзналите ни усти, вие ще заемете местата ни в небесното сиропиталище.

Прочел съм колекцията си от книги вече толкова много пъти, че мастилото от страниците на повечето се е размазало от пръстите ми, които търсеха спасение в тях години наред.

Тази нощ луната е особено ярка, а слабият огън съска и пука под набезите на ледения вятър, влизащ през зейналите рамки на прозорците. Кашоните не могат да ме стоплят. Шубата, която намерих в един контейнер, е само една тънка хартийка. Цялото ми същество е студ.

Първата книга, която хвърлям в огъня, е „Клетниците“. Пламъците лакомо я облизват, протягам ръце и младата ѝ топлина се разлива по вкочанените крайчета на пръстите ми. Сянката на окаяното ми тяло трепти и се издължава по стените, другите бездомници се приближават до мен и с тъжни, учудени погледи наблюдават как запращам следващата книга от колекцията си в огъня.

До сутринта съм изгорил всичко.

Нищо от мен вече не е останало, освен купчина пепел.

Това е моята последна зима.

Човекът често забравя, че е животно, което в края на пътя си търси тихо място, на което да умре; смъртта е занимание самотно, както бе казал някога един писател. Изпълзявам незабелязано от руините на сградата и затътрям измръзналите си крака към градската градина. Снегът е затрупал всички алеи, дърветата приличат на огромни захарни памуци, няма жива душа. Лягам сред стволовете, разпервам ръцете си сякаш съм дете, което прави снежни ангели в сутринта на Коледа, небето е бяло, светът е бял. Снежинките се сипят по лицето ми като трохици от божествения обяд, лежа кротко и чакам птиците на смъртта да дойдат и да ме изкълват.

Над мен се надвесва някой. Не виждам кой е, защото свети като зимно слънце, но усещам как силните му ръце повдигат с лекота тялото ми от заледената земя. В тази прегръдка аз съм младенец. Нищо лошо не може повече да ми се случи. Не знам къде ме носят тези ръце, но се надявам да е нагоре към небесното сиропиталище, където може би ще се намери място за мен.

 

Снимка: Атанас Шиников

Снимка: Атанас Шиников