неделя, 7 октомври 2018 г.

Мъртвите на моето село



Вървим през ясното октомврийско утро – аз, моята майка, моята баба, три поколения жени, три издънки на едно дърво с корени, заплетени в дълбокото на времето. Днес не е Задушница, но ние крачим през полето към селските гробища на свиждане на други, вече изсъхнали издънки и клони на същото общо родословно дърво. Слънцето приятелски топли гърбовете ни докато газим из позлатените коси на поляната, а аз се завирам из храстите да снимам дребния, пернат животец. Трите си говорим за малки, несъществени неща, кратки, леки думички хвърчат като мухи ту от едната, ту от другата, а очите ни попиват огромната сигурност на есенното небе.  Невзрачното, неподдържано гробище изведнъж изниква измежду изгорелите августовски треви и дивите орехи, половината му ограда се е наклонила навътре към себе си, а другата половина е цялата облепена с декупажа на некролозите. Като приближаваме, баба ми заразглежда тази своеобразна преса на отвъдното за (още) някое познато име и лице, за някой близък и обичан преселник в другия свят. Сверява си смъртомера, ако мога да кажа така. Вижда един пресен, нов некролог на наш далечен роднина и заявява, че по него ще се ориентираме. За първи път влизам в гробището на моето село, което ми се струва по – гъсто населено от запустелите къщи и дворове. Вървим между обраслите с бурени и бръшлян коридори, между кривите, изгърбени надгробни плочи и търсим името на нашия род. Сред тишината на деня, фамилията ни насочва като компас към гроба на прабаба и прадядо, който е общ за двама им, обричащ ги на търпение един към друг и във вечността.Трите започваме да дърпаме усилено избуялите треви и плевели (този упорит нов живот), почистваме вечното легло под строгите погледи на прародителите ни. Две млади фиданки са си пробили път отвъд твърдите плоскости на ковчезите, отвъд буренака, остави ги, казвам на баба, нека да хвърлят сянка когато пораснат. Баба е най – усърдна в работата си, в своята малка вселена от спомени тя е още млада, неопитна булка, с тънки бели пръсти и тънка, гъвкава талия. Нейните свекъри мълчаливо и каменно наблюдават как дълго се борим с вечно надделяващата природа, която напук на смъртта и дори отгоре й, живее. Моите непохватни градски ръце са се вкопчили в безкрайно продължаващия навътре корен, тая върволица от имена и хора, на която принадлежа, дърпам го здравата, но той е по-силен от всичко, което съм и не съм. Виж лицето на прабаба си, казва ми коренът, виж колко е същото като твоето, то е бъдещето ти, а ти си миналото му, всичко, което имаш и смяташ за свое принадлежи на някоя първа жена, в зората на дните. Всичко започва и свършва с жена – жената изтласква живота извън себе си, жената почиства след смъртта. Ето ни и нас, три поколения жени, почти като една малка света троица, наведени над дълбините на едно безкрайно семейство. Пръст при пръстта, род при рода.
Слънцето напича обедно и докато майка ми и баба ми отдъхват, решавам да открадна някой кадър из този монумент на семействата. Прокарвам длан по грапавото на плочите, чета имената по тях, повтарям ги на ум, събуждам мъртвите на селото ми, запознавам ги със себе си, опитвам да завържа разговор. Някъде камъните са целите в мъх и плесен, буквите са изтъркани или избелели, някои имат добре оформени кръстове, други се пъчат с червени петолъчки като генерали на парад. И толкова много деца които, ако бяха живяли, щяха да извършват същите тези ритуали по поддръжка и хроникиране на фамилната смърт. Ослушвам се. Мъртвите на моето село са готови да ми разкажат всички неразказани истории; колко много имат всъщност да изговорят, колко малко време им е било дадено за да ги има, а сега имат всичката безкрайност за да ги няма. Питат ме дали още някой ги помни, защото те всичко си спомнят, но вече нищо не усещат. Прошепвам им, че понякога и живи, хората нищо не усещат, а те се усмихват някак си тъжно. Под животворното есенно небе, върху топлата, рохкава пръст под краката ми двата свята – този тук и онзи долу се сливат и оплитат. Вадя фотоапарата за да запечатам това сливане, събирам мъртвите на моето село, ето ги прабаба и прадядо, братята, сестрите, техните баби и дядовци, невръстните деца, които са загубили, младите мъже и жени, чиито лица са избелели от портретите, войните са взели младостта им, болести са ги разделяли без време, вражди са ги разяждали, боляло ги е, били са щастливи; извиквам всичките призраци за един последен фамилен портрет. Хроникирам ги, за да има кой да ги помни, а после се връщам при живите. Измивам очите на прабаба ми, палим по една свещ в утихналото пладне, посаждаме хризантеми, баба поплаква кротичко. Събираме по джобове кой колкото спомени има и тръгваме. Нашите мъртъвци с тъжно килнати паметници ни изпращат с въздишки до ръждясалата порта, помахват ни с изсъхнали длани, а после се връщат в земните си легла, смаляват се и изчезват.


Josef Sudek


Няма коментари:

Публикуване на коментар