Сироп от къпини

Къщата на баба ми се намира в най-дълбоката сгъвка на полата на една старопланинска махала, носеща името на нечия друга баба.Когато бях малък, моята, която се казваше Рада, обичаше да пържи мекици и да разказва как се преселили тук от полето, как дядо дигнал дома им с двете си ръце, как баща ми се срамувал да пасе овцете и козите, как мечката живеела малко по-нагоре по хълма в един изоставен обор, как старият орех на пътя паднал една зима в двора ни и почти съборил плевнята. Всичко това вече няма никакво значение, защото нито баба ми Рада, нито дядо ми Петко, нито баща ми, нито орехът, нито мечката са сред живите. Остана само малката кирпичена къща с крива ограда и подивяла градина. А, да, останах и аз, или по-точно: завърнах се.

Махалата деля с три съсухрени бабички, един ловджия, който идва да понагледа вилата си от дъжд на вятър, един малък семеен хотел и един местен чешит, на който викат  Владо Топчето. Последният (и той като мен - блуден махленски син) беше изчезнал за дълги години и един ден, точно когато тръгнал слух, че е умрял, се завърнал при корените. Нарича ме Ванчик и всяка вечер идва да пием крушова ракия и да слушаме радио „Хоризонт” под натежалата асма. Освен срещите ми с Владо и редките ми слизания до магазина на долното село, социалните ми контакти са сведени до отрицателно число, което напълно удовлетворява първоначалната ми концепция за бягство. Защото, хайде да не се самозалъгваме, връщането ми тук, в това забравено от целия свят място, беше абсолютно, безсрамно бягство от миналия ми живот, но пък същевременно и завръщане към един още по-минал мой живот. Баба и дядо, които сигурно ме наблюдават от отвъдното, още не могат да повярват, че техния самонадеян и разглезен градски внук тъй бързо се научи да коси двора с коса, да гради дувари, да поправя покриви, да боядисва огради, да цапа изнежените си пръсти с кал, да пере на ръка, да спи сам, да си бъде самодостатъчен. И Лия нямаше да повярва, че това съм аз, ако можеше или пък искаше да ме види сега, както съм седнал на прага на входната врата, бос и със запретнати крачоли на окъсания кафяв панталон на баща ми, бъркам казана с къпини и спокойно ги чакам да пуснат рубинения си сок. Блаженството на простичките дейности, които от половин година извършвам тук, в тази махала на спомените, така е променило лицето ми, че никой от старите ми познати не би могъл да разпознае агресивните, остри черти на Иван - Иван Надутият Пуяк, арогантният брокер, злобният, безсърдечен изнудвач, кастрираният от всякакви чувства егоцентрик, който никога не прави компромиси, никога не прощава, никога не закъснява, никога не дава пет пари за никой, освен за себе си. Иван Тъпакът, който дълги години мачкаше всичко и всички по пътя си, и който за шест кратки месеца се разрони като стара мазилка,  сгромоляса се, потъна в пепелта на това място, а едно забравено зрънце от детето Иван покълна, поникна и израстна, и оттам се появи Ванчик. Същият този Ванчик, който разбърква сиропа от къпини с дълга дървена лъжица и се усмихва доволно на залязващото слънце. Преди да изчезне напълно, Иван Себичното лайно проумя най - вече два много важни неща: камъкът наистина си тежи на мястото, и неволята наистина учи.

Лятото е в най-зрялата си фаза, като натежала румена праскова, която ей сега ще се откъсне от дървото и ще се търкулне надолу по склона. Дните стават все по-кратки, нощите все по-дълги и хладни, докато сърбаме ракия с Владо и бодем от огромните резени алено биволско сърце, вечерникът надига краищата на покривката, свисти в комина и ми напомня, че ще трябва да се приготвя за идващата зима. Нямам никакво намерение да се връщам в далечния град, да се разкайвам за всичко, което съм причинил волно или неволно на малкото останали хора покрай мен, въобще нямам никакво намерение да възкресявам онзи, гореспоменатия Иван. Знам, че Лия се справя чудесно без мен, сигурно вече си е намерила някой по-млад и по-арогантен кретен, без това въобще никога не сме се разбирали.За агенцията за недвижими имоти се тревожа малко повече, защото вероятно ще им бъде трудно да намерят по-голям изнудвач и безскрупулен лъжец от мен, или по-скоро от онзи Иван, който изчезна в пръстта на двора. Така или иначе съм твърдо решен да остана тук до края на дните си, да изплатя дълга си към този дом, към баща си, към баба и дядо, които неуморно, ежедневно и ежеминутно подпираха гредореда на моя жалък живот. Искам веднъж поне да изградя сам, с двете си ръце нещо смислено, нещо истинско, нещо общочовешко, както те направиха за мен. За това сега, докато слагам захарта в сиропа от къпини, пресмятам на ум колко кубика дърва ще ми трябват за зимата, колко домати ще са ми нужна за лютеницата, която ще приготвя през септември, колко литра вино мога да направя от малините в двора, колко батерии ще ми трябват за радиото ако падне голям сняг и не мога да стигам пеша до селото долу.

Някой може да ме нарече безотговорен страхливец и вероятно ще бъде прав. Не твърдя обратното и знам, че можеше да приключа с ангажиментите си по-елегантно и с повече достойнство, като един наистина зрял четиридесетгодишен мъж. Само, че Иван не беше от най-зрелите мъже, които познавам, и за това един ден, когато съвсем му писна от театъра, който бе играл в продължение на петнадесет години, събра в един сак неща от първа необходимост, остави всичко друго на Лия, хвърли мобилния си през прозореца, изтегли последната си заплата, хвана метрото до гарата, от там първия удобен автобус за разклона Ловеч - Троян (за първи път от повече от десет години), от там пътува на стоп до селото под махалата (за първи път от двадесет години насам)  и накрая извървя пеш последните километри до къщата на баба и дядо си (за първи път от десет години). За мен актът на изчезване и този на завръщане трябваше да се препокрият, да слеят двата си края и да оформят един път, който да изходя с цената на много усилия, за да стигна до финалната му линия, където щеше да ме чака едно друго аз. Това друго аз може би е Ванчик, а може би е Ванко, както ме наричаше баба ми Рада в дългите, безбрежни златни лета от детството ми. През първите месеци на завръщането ми, в които учих ръцете си да работят отново, често си припомнях епизоди от времето, което прекарвах в тази къща, пълна с живот, пълна с любов, тихите, смирени дни, придружени от звуците на радиоточката на баба ми, аромата на старата Лада на дядо, звънът на раздрънкания велосипед на баща ми. Колкото повече се връщах назад, толкова по-близо стигах до себе си - създадох си своя собствена машина на времето, която ме отведе не в миналото или в бъдещето, но ме застопори в настоящето ми, такова, каквото е трябвало да бъде. Дълго обръщах гръб на себе си, такъв, какъвто заминах да уча в София преди твърде много години,  опитвайки се да бъда някой друг, изграждайки си нова фасада, отдалечавайки се завинаги от единствените хора, които някога са ме обичали. Дълго се залъгвах, че няма значение от къде идва човек, стига да е адаптивен като хамелеон,  да е хлъзгав като змия, да има камък, под който да се плъзне, обаче после разбрах, че човек е камъкът, а не змията. Ние всички сме камъни, които божествената ръка реди един върху друг, за да сътвори най-великия си дом, там където всеки си тежи на мястото. Колкото и усилия да бях положил, за да поддържам фарса на новия си, модерен градски живот, някъде дълбоко вътре в мен кълнеше усещането, че съм предал близките си, че сам съм се запратил далеч от родовия зид, че съм малко, обло речно камъче, а не канара, както се представях пред другите. Това усещане започна да се изостря с всяка изминала година след смъртта на дядо, после на баба, накрая на татко, докато един ден не кипна и преля. Майка ми не пожела и да чуе за старата къща в махалата, дългът остана мой за изплащане. Бях позволил на баба, дядо и баща ми да се преселят в онзи свят без да им се отблагодаря за всичко, което бяха дали и сторили за мен; сега е време наистина да поема върху си отговорността за това семейство, за тая малка крепостна стена, на която принадлежа.

Сиропът от къпини е готов и весело бълбука в казана. Разбърквам го внимателно и с огромния, стар черпак започвам да го разливам по бутилки и бурканчета. Някаква Северняшка народна песен се носи през двора от радиото, достига до хълмовете насреща, те нежно я улавят и я понасят към високите върхове на Стара Планина. В дола сърна вика малкото си, ябълката се е привела от плод и лекичко проскърцва, котката от вилата на ловджията се е покатерила върху покрива на къщата ми и ме наблюдава как бутилирам аромати от детството си. Вечерникът играе с капаците на прозорците, небето прелива от оранжево към тъмно синьо. Последен облак се носи из безкрая като голям, топъл захарен памук; с ъгълчето на окото си виждам как баба, дядо и баща ми са се настанили удобно върху него, усмихват ми се и ми махат с ръка.