* * *

И днес в огледалото срещу касите улавям погледа на  високия мъж, който подрежда един и същи рафт вече втора седмица, или откакто започнах тази глупава игра на криеница. Всеки ден аз съм тук, всеки ден той е тук. Правя се, че не го гледам и той се прави, че не ме гледа.Зад мен на опашката някаква възрастна жена тихо си тананика в синхрон с механичното бип-бип-бип на устройствата за маркиране. Мисля си:

Ако спра да посещавам този супермаркет, дали високият мъж своевременно ще спре да съществува?

Ако спра да обличам всичките си мисли в думи и образи, ще спра ли АЗ да съществувам?

Всичко, което се случва в живота ми е илюзия, която сама съм изградила.  

Може би дори не съществува свят отвъд илюзиите.

Вече не помня от кога се намирам в този странен житейски вакуум, този повтарящ се филм, този лабиринт без изход. Механично изпълнявам всички изисквани от мен функции, механично се движа между рутинното ставане сутрин и лягане вечер.Дните минават бавно през мен, бавно като вечност, ако вечността може да е измерима в дни; нощите са бързи, кратки като един дъх, който ме захвърля в объркани сънища и ме събужда в празната стая.

Днес под прозореца ми пееше някакво момиче, неестествено истински звук сред всичката метална шумотевица на града. Пееше някаква песен за нещастна любов, не разбирах думите, но разбрах усещането, то е непогрешимо. Мисля си:

Колко любов може да понесе човек?

Колко човека могат да понесат една любов?

Ужасявам се от себе си. Ужасявам се, че се намирам в състояние, от което няма връщане назад. Ужасявам се, че всеки ден ходя в един и същи час, в един и същи супермаркет за да се опитам да изтръгна от себе си усещането за нередност, за да насоча вниманието си към нещо, някой, някъде отвъд тоталното ми отрицание към всичко, освен към теб.

И пак:

КОЛКО ЛЮБОВ МОЖЕ ДА ПОНЕСЕ ЕДИН ЧОВЕК?!

Защото това е друг въпрос, защото не питам колко любов можеш да понесеш ти, а колко любов мога да понеса аз. Казвала съм ти, че не смятам любовта за красиво чувство, което окрилява, не, напротив, това е мъчение, изпитание, пълна загуба на почва под краката, на здрав разум.Може би си забелязал колко не обичам да губя контрол, а може би не си. Може би никога не забелязваш нищо, което би могло да те обърка, да те накара да измериш на ум собствените си усещания. Като например да премислиш чувството,  когато пръстите ни се срещат над листите хартия, които ми подаваш, или когато коляното ми дълго докосва твоето под масата и ти не се отдръпваш, или когато очите ти се забият в моите като нажежени до бяло смъртоносни куршумчета, или когато останем само двамата в стаята и аз спирам да мога да дишам нормално, въздухът засяда в гърлото ми и не помръдва нито навън, нито навътре, или когато се случва да вървим заедно и мога да ни видя от страни, да видя абсурда на точно тази ми илюзия, виждам целия й чар и цялата безнадеждна наивност, която изграждат съставните й части. Ти и аз сме единици, които никога няма да се съберат, които завинаги ще бъдат отблъсквани от неблагоприятната среда, в която са се зародили.

За това и ти казах:

По-добре стой на страна от мен, по-добре иди някъде другаде, махни се от този заплетен възел, в който се намирам аз, замини някъде далече, забрави, че въобще ме познаваш, измий ме от себе си, хвърли ме на вятъра от някой висок, студен хълм.

Утре аз ще продължа да играя своята криеница в ярко осветения супермаркет, ще се преструвам, че се интересувам от нещо друго, ще се правя, че не гледам високия мъж, който подрежда един и същи рафт от няколко седмици, а ако той не се появи вдругиден, ако излезе от играта ми, може дори да се влюбя в него и да го кръстя с твоето име.