вторник, 11 ноември 2014 г.

Ангел, пич.


Днес е важна дата.Днес трябва да пиша.Ставам рано.Правя си кафе.Сядам пред лаптопа. Барабаня с пръсти по клавиатурата.Отпивам от кафето (твърде много захар).Празният файл се блещи насреща ми. Несигурен съм. Стаята е несигурна.Несигурен е въздухът, в което живея. Несигурен съм в себе си и целият апартамент е пълен с тази моя несигурност.Цялата сграда и всичките ми съседи го знаят.Прозорците ме гледат с очакване.Дръпвам пердетата и скривам зад тях деня.Днес трябва да пиша.С по-малко захар.
 „Мисълта му е номад.Пътува по незнайни пътища, спира само за малко и никога не се привързва към никого.За това му е трудно да я задържи и да я увековечи в камъка на паметта си...” Глупости.Изтривам предните три реда.Пускам си Joy Divison.Обхващам главата си с ръце с онзи обигран холивудски маниер и театрално въздъхвам.Празният файл още се блещи насреща ми. ”Love will tear us apart, бейби”.Нищо, нищо, нищо добро няма да излезе от това. Нищо.Затварям лаптопа.Ставам.Изливам кафето в цветята на съседката.Обличам се.Излизам. Не заключвам входната врата.Навън е пищно циганско лято.Безотговорно като първи учебен ден. Двадесети септември.Точно година, откакто излезе последната ми книга. Пълен провал. Тихият, кротък срам на издателството ми. Величественото падение на обещаващия млад писател. Е, нека бъда обективен. Последната ми книга наистина никак не струва. Плоска е. Елементарна. Пълна е с клишета и кратки изречения (животът ми е в кратки изречения). Триста страници духовно издевателство.От първата до последната, диагонално и хоризонтално, редове, редове на несигурност.В едно, обаче, съм сигурен. На хиляди проценти. Знам, че Елеонора се разведе с мен заради последната ми книга. Вероятно съм я разочаровал твърде много. Нейният брилянтен съпруг.Една грозна лъжа. Толкова празни думи.Толкова лош сюжет. Не е могла да го понесе.Нейният срам е шумен и яростен. Срам, който разбива семейства.
 
(От развода минаха почти десет месеца. Би трябвало да съм го преживял?)

 Сутрешното слънцето пече в гърба ми и го затопля приятелски. Не съм в дупка. Трябва ми едно силно кафе. Трябва ми непозната улица. Трябва ми детска ръчичка. Нещо истинско. Нещо, което да взриви мозъка ми, да ми даде опорна точка, да бъде плодородна почва, обетована земя, миниатюрен месия. Вървя по посока на градската градина. В джоба ми подрънкват стотинки. Минавам покрай един просяк и той протяга мръсна длан. „ Бате, дай ми двайсе стинки за хляб”. Почти съм го подминал, когато изведнъж усещам очите му, глада му (този безименен глад), калните му скъсани маратонки, мазната коса, кашонът, на който седи,  усещам ги как се забиват в скъпарското ми яке, думите се заизливат в душата ми като от спукана тръба, изречения, неговите, сложни в простотата си, километрични, комети, въжета,  двуглави змейове, циганско колело, беж, безбожник, Боже,  Боже, полудявам ли.
 Спирам. Сърцето ми бие като боен барабан. Връщам се обратно. Изсипвам съдържанието на джоба си в дланта му. Очите му парят, парят, парят. Мирише на спирт и на козина. Мъж- куче, който се храни с души и погледи.”Благодаря ти, батее”. Не, аз ти благодаря. Просякът се обърква. Мисли ме за пиян (твърде добре облечен съм за луд). Смутено подвиква след мен.  „Господ да та пази, бате”.
 Вървя . Като паднал Бог. Градската градина остава някъде в другия свят. Не се интересувам кога завивам, кога пресичам, къде съм. Опитвам се да догоня думите, този поток невъздържани, еклектични, езически, мръсни, кучешки думи, техните опашки се веят след тях като флагове, препикават съзнанието ми, къци - къци, върни се, минаха само десет месеца, обещавам, че следващата ще е по-добра, Елеонора, ела тук, ще трябва да ти купя намордник, хапеш безмилостно, лошо момиче.
 Спирам. Подпирам се на стената на някаква непозната сграда. Никога не съм бил тук. Никога не съм се отклонявал от познатото ежедневие и неговата карта.Улицата е тясна, постройките са стари и надничат една в друга, обсъждат семейните драми, парите, внуците, прането, манджите. Освен мен няма никой друг на тази уличка. Колите са паркирани в невидимите си гаражи, може би и хората са невидими, може би няма тук и сега, а аз съм герой в своя неуспешен роман. За това ли жена ми ме изостави? Сядам на прага на нечий дом и се облягам на вратата. Камъкът е хладен. Слънчеви петна подскачат в краката ми като врабчета. Небето е нажежено синьо. Дали да не започна да пиша поезия? Затварям очи.Чакам потокът от думи да ме завърти като центрофуга. Нищо.

 „Бате”. Отварям очи. Над мен се е надвесил мъжът- куче. Принцът- просяк. Гледа ме някак съжалително и ми подава пластмасова чаша с кафе. Купил я е с моите стотинки. „Бате. Пич. Никак не изглеждаш добре.” Така ли. Странно. Опитвам се да звуча изненадано. Принцът-просяк ми прави знак да се отместя и сяда до мен на прага.Лицето му е близо до моето и забелязвам, че то не е грозно.Не мирише особено силно (статута ми на писател ме кара да възприемам света малко преувеличен и драматичен). По-млад е от мен. Има прав нос. Моят е леко крив от казармата. „ Казвам се Ангел, пич.” Подава ми ръката си. Стисвам я, а с другата стискам горещото кафе. Пари по дюните на дланта ми. Приятно ми е. Асен. Просякът  ме наблюдава.  „Какво те мъчи, пич?” Животът. Ангел се разсмива. „На мен го кажи, братле. Живея на улицата от петнадесет годишен. Не, не, че се оплаквам.” Поглеждам го, дълбоко навътре в очите. Горещи, огромни ями с лава. Добре. Мъчи ме несигурност. „Пич, Асене, теб съм те виждал по вестниците. Ти си голяма работа.” Мой ред е да се изхиля. Голяма работа съм бил. Голяма празна, куха работа, балон с хелий, вързан за котва, ето това съм аз. Ангел вади смачкана кутия цигари Мелник и ми подава. Взимам си, макар, че не пуша. Драсва клечка, паля, всмуквам, закашлям се (като първокласник), издишам. Последната ми книга беше пълен боклук, Ангеле, но ти едва ли си я чел. Издателството ми прекрати договора. Елеонора ме напусна. Не съм написал и думичка от година. Всмуквам дима. Издишам дима. Какъв простичък процес. „Е, пич, не е толкова страшно. Аз си помислих, че си неизлечимо болен, или нещо такова, и искаш да скочиш под някой тролей.” Така ли. „Да, пич, приличаш на пълен самоубиец.” Усмихвам се. Успокоително е. Днес не ми се умира. „Виж, братле. Животът не е само и единствено в теб и в мен, в жена ти, в книгите ти, в тъпото ти издателство, в марковото ти яке. Виждаш ли небето? Виж лястовичето гнездо. Виж дърветата. Виж Витоша и ранния сняг. Виждаш ли светът около теб, оня, който взимаш за даденост? Братле, там е най-истински животът.Там е всичко, което ти трябва.” Поглеждам към просякът, но той гледа нещо отвъд видимото. „ Ако не можеш да пишеш повече за себе си, напиши нещо друго. Запиши живота, на който не обръщаш внимание. Ако жена ти те е зарязала, защото не можеш да пишеш повече, намери си друга жена, която да те обича дори когато ти паднат зъбите. Светът и утре ще се върти, независимо от теб. Ти трябва да се въртиш с него.Губиш време, пич. Разбираш ли?” Усмихвам се. Разбирам. Ангеле, знаеш ли, Елеонора е една студена снобска кучка. Елеонора има кльощав задник и болни амбиции. Елеонора, чувам се да крещя, ти си малка еснафска кучка и не можеш да готвиш. Ангел ме поглежда с укор. „Тихо, братле, засрамваш ме.” Разсмивам се с глас. Ставам. Смъквам скъпарското си яке и го подавам на Ангел. Благодаря ти, пич. Ангел ми смигва съзаклятнически и прегръща подаръка. „ Пич. Последната ти книга наистина беше пълен боклук.” Знам, Ангеле. Знам. 
Вървя забързан по улиците - отвори ми нова се работа; живот в дълги изречения.С по-малко захар и повече случайни ангели. Всеки ден навестявам принца-просяк, винаги ми купува кафе.  



Няма коментари:

Публикуване на коментар