Изкореняване на културата (размисли)

Този текст няма да бъде поредното излияние на депресивно- любовна тематика, за това ако въобще някой си е губил времето да ме чете и това, което обикновено пиша му харесва (?!), по-добре да не продължава надолу. Този текст няма да парадира с никаква художествена стойност. Този текст е следствие на отчаянието, което всеки млад творец изпитва, когато му отнемат изконното право да изразява себе си, да реализира идеите си, да бъде различен, иновативен, да избяга от съвременното робство на бюрото по труда, ниските доходи и НАП!Никога не съм била от тези хора, които обвиняват държавата за щяло и нещяло, винаги съм смятала, че "ситуацията в България" е нещо временно и въпрос на лично възприятие.Този текст няма директно да вини родината, партията, административните звена, или каквато и да е институция, но ще отбележи генералната ми погнуса към  хората в тези структури.
Нека си поговорим малко за нивото на културните събития в един малък провинциален град, който се бие в гърдите с многовековната си канализация и едно амортизирано аудио-визуално "шоу", родено от ума на социалистическият гений (великаните Знам и Мога, вижте в Гугъл). Умишлено не споменавам името на съответния град, тъй като това важи с пълна сила за всички населени места в България с под 200 хиляди жители-тотална липса на разнообразие, невежество, културна касапница, социална апатия , чалга в музиката, чалга в киното, чалга в общуването. Представете си досадата, с която младите жители на този град възприемат единственото посещение на Виенската филхармония , и затрогващата екзалтираност на същите, когато на сцената излезе многоуважаваният г-н Криско.
Колкото и да ме плашат тези тенденции, страшното всъщност идва, когато някой се опита да разруши добре отглежданата комфортна зона на безхаберието- прост народ се стопанисва много по-лесно отколкото разни капризни ерудирани лигльовци, които мислят за екология, искат да се хранят с био продукти, ходят по изложби и знаят кой е Деймиън Хърст. Захванеш ли се с почти непосилната задача да правиш културни събития, които излизат от местните стандарти, една огромна вълна на висшестояща нетолерантност и възмущение се надига за да те отнесе, да те заличи, да те удави, преди да си успял да поправиш нечий мироглед. Сакън, опазил Господ!
Пари, пари, пари...
Естествено, културата има нужда от пари; в една идеална обстановка най-много средства биха се отделяли именно за нея, но има ли смисъл да правя паралел между Запада и тук. Още в началото обещах, че няма да виня държавата, не ми го позволявайте. Но виновни има не само за липсата на средства за изкуство, култура и образование, виновни има за масовото опростачване, за УМИШЛЕНОТО поддържане на ниски духовни стандарти и за целенасоченото смачкване на малкото организации, даващи мило и драго горните няколко проблема да бъдат разрешени. Тежка гемия е институцията, особено когато функционира под формата на държава, цял един микрокосмос стои срещу всяка иновативна идея, армии от чиновници и служители се изправят срещу всеки, дръзнал да предложи нещо ново, отбори от сърдити лелки-счетоводителки обстрелват всеки културен деец с гранати от бюджети, договори, отчети.Иди, че оцелявай!

Пиша всичко това, защото ми е тъжно, защото съм обидена, защото вътре в мен кипи.Защото културата в България е избягала от малкия град и се е преместила някъде отвъд София. Защото висшите инстанции са я изселили от натуралния й хабитат, изкоренили са я от полето за изява и са засадили на нейно място отровни, дълголетни плевели, които залъгват хората, че имат същите морални и духовни качества.Когато започнах този текст, мислех да бъда ясна, конкретна и изчерпателна, но някъде в средата ми стана толкова трудно да не бъда емоционална, че отново го превърнах в депресивно-любовно излияние. Балада, писмо, поема или все тая, за мъката по една загубена кауза, за болката от разгрома и изкореняването на културата.Или пък за нейното самоубийство, знам ли.


адр.