Живот след Армагедон

Всичко започва едно потно лято през 2009-та с едно порядъчно напиване в един безличен провинциален бар. Ама от тия напивания, уж безобидните, дето не знаеш (и по-добре да не знаеш) в какво ще прераснат. Години по-късно все още се връщам назад с леко недоумение и се чудя как, по дяволите, се стигна до тук.

Та стоя си аз, пия си бирата, а срещу мен се задава една култова личност,която се появява веднъж на пет години в полезрението ми, точно като някоя апокалиптична комета или смъртоносна епидемия.Сяда на отсрещната маса, поздравяваме се, дрън-дрън, празни приказки: „А, как я караш?”,”Кога се завърна?”, „Ама ти къде беше всъщност?” и така нататък, докато мистериозно разговорът ни води на пейките в градската градинка, заедно с един застаряващ шваба, който се занимава с крайно дясно еко-земеделие и прави компост от компоста.Допиването на бирите се превръща в посрещане на изгрева и безсмислен флирт, прерастващ в отчаяно откровеничене и изнасилена фамилиарност.Посрещането на изгрева, от своя страна, се обръща в тежък махмурлук и спане по диваните на местния културен клуб, където съдържателите ни канят съвсем сериозно да изнесем трагикомичен спектакъл.Денят завършва подобаващо с неловки извинения и „Беше ми приятно, прощавай ако има нещо” тип баналности, а историята е съвсем на ръба да приключи някак безинтересно и обикновено.Ако имаше стоп-бутон в лентата на реалността, ей Богу, щях да натисна копчето там и тогава.

На следващия ден, вече с бистра глава и с нарастващото усещане,че съм се оплела като пиле в калчища, се срещам с един пич, който взима назаем пари от мен и без да съзнава силата на новините, ме информира,че моята комета-Армагедон все още се подвизава наоколо.Изтръпвам и като една типична глупачка правя бърза свръзка в една социална мрежа, което води до нова уговорка.Бавно и напълно осъзнато слагам примката около вратлето си, наточвам ножовете и се подготвям за бъдещо душевно самоубийство.

Излишно е да споменавам,че в крайна сметка нещата стигат до физическа близост, дали по естествения път, който мъж,жена и джин с тоник хващат, или под натиска на вселенската свинщина.Ако наистина, ама наистина вярвах в кармата, щях да знам,че съм си го заслужила.Щеше да е поне някакво обяснение.

Дните се търкалят около нас, влизащи и излизащи от коловоза на нормалните взаимоотношения, а аз стискам здраво върха на пръстите му, сякаш ако за секунда се разсея,  той ще се изгуби.Ходим боси през прашния град, а той неизбежно започва да избледнява.После направо си изчезва с грохот, с гръм и трясък, с буря и нападение от скакалци-точно както подобава на един Армагедон, зрелищно и безапелационно стоварва липсата си отгоре ми, сякаш съм шибан Атлас, който може да понесе цялата тая тежест.

След кратки и-мейли и пълни с празнота смс-и, нещата започват привидно да се стабилизират.Аз съм аз, ти си ти, а пък не си ми първият, дето идва и си отива, нито пък съм първата, която като малката русалка Ариел, изстрелва сърцето си в океана на заблудената любов, за да остави кървави стъпки в живота на някакъв си пръдльо.Ето така, всъщност, започва  истинският съспенс в този лошо написан сценарий.

Седмица по-късно се стига до там,че по неведоми пътища Божии, крачим рамо до рамо по тесните пътеки на Балкана, а слънцето подигравателно изгаря носовете ни, все едно не сме достатъчно грозни и двамата.Качваме Ботев по скъсани гуменки, слизаме го почти по гъз, ама ръка за ръка, спим като пребити псета в хълбока на планината, а аз в действителност оставям кървави следи по неговите джапанки.Вървим надолу по пътеката,която ни връща във въртопа на ежедневието, той се обръща от време на време.”К’во, бе”, викам му аз, а той ми се хили и отговаря „Нищо, бе, радвам ти се”, а после мушва един жълъд в ръката ми и един в джоба си. Идилийка.

За няколко милисекунди си въобразявам,че всъщност става въпрос за някакви сериозни чувства.Все пак предните вечери стояхме облегнати и зяпахме напушено Млечния път,а по босите ни крака минаваха малки нощни същества като в някоя нискобюджетна анимация. Няколко милисекунди по-късно обаче, на стопа ни качва най-видният селски пръч, раждан на територията на Източна Европа, който взима Шипка-Габрово за двадесет много, много, много ужасяващи минути, а през цялото време ни засипва с тонове простотия.”Абе, вие гаджета ли сте,бе” тактично пита дистрибутора на кучешки принадлежности.”Не!”, категорично отсича моят Армагедон, а аз стисвам дръжката на вратата, готова за лъвски скок в нищото. ”Абе, вие май сте гаджета...”, пак зачопля раните шофьорът.”Не!”, категорично отсичам аз и сменям темата.

В Габрово ни посреща отчайваща отдалеченост.Сякаш нещо се отчупва по пътя надолу и остава там, като част от маркировката на хижа Рай.”Двама пълни идиоти минаха от тук и белязаха пътеката с преходността на човешките взаимоотношения.Моля, не вървете по ръба на пропастта и не следвайте техния пример.”Вечерта той излиза заедно с негов близък приятел, а аз оставам сама с бича на собствената си мъчителна истина.Боли.Боли ужасно, а тютюнът ми е в него, дявол да го вземе.Всъщност какво ли значение има, нито димът, нито алкохолът биха могли да оправят вкуса на разочарованието, което Армагедон оставя след себе си.В три през нощта се събуждам сама в чуждия апартамент, обзета от неистов ужас, че той няма да легне при мен като си дойде и ставам да се успокоя.Той седи пред телевизора, говори бавно и провлачено, а около него вони на спирт.Ядосано му се тросвам и лягам да спя.След малко ляга и той и заспива почти на секундата, някъде по средата на пиянското си изречение.Аз заревавам тихо,но яростно, а матракът се люлее от конвулсиите ми . Иска ми се да го изритам с крак за да падне, но тъй като прекалено много ми дойде и сърцето ми изнемогва от хипертония, а стомахът ми стърже сам себе си като побеснял звяр, отхвърлям плана и в някакъв момент заспивам.

Без да навлизам в излишни детайли и да търся скрити знаци, аз се прибирам обратно у нас с една смрадлива маршрутка, подготвена да се впусна обратно в живота, но това значи,че Армагедон остава гладен.Неговата любима храна са невинни девически сърца.Само дето моето хич не е невинно, пък да не говорим за девическо.При всички случаи Армагедон се явява само веднъж на няколко години,но винаги довършва започнатата работа, та той цъфва два дни по-късно пред вратата ми, сготвя най-мазните спагети на света, целувам го пред входа, но за кратко за да не става тъжно, и както подобава на статута му - изчезва.Този път няма бури, а лек дъждец, който пълни очите ми с едни досадни малки вадички.”Забрави мен!” му виках през балкона, ама кой ли да ме чуе.

Ето тук вече идва истински драматичната сцена преди първия антракт.Тук дори препоръчвам едно малко уиски с много лед или пък чаша вино, за да не остават устите ви сухи, когато зацъкате с език.Тук музиката става напрегната, а в ъгъла се прокрадва сянката на личното отмъщение.Седмици по-късно,след множество продължителни впиянчени разговори по телефона, Армагедон отрязва едва поникналите ми крилца и ме забива в ниското преди дори да съм опитала да полетя.Раните са дълбоки и обещават да не зараснат скоро,но Фродо все пак успява да занесе пръстена до Мордор,затова и аз някак си ставам.Превръщам се в суров любовен ветеран и като една корава кучка си намирам някой друг пръдльо, на когото аз да съм му комета-Армагедон, а моят личен Джак Изкормвача си събира багажа, хваща самолета и отива да бъде епидемия на друга територия.

Сега следва антракта.Моля,  върнете се след шест месеца, в които действащите лица нямат особено взимане-даване, макар нашата наивна главна героиня да кърши периодично ръце и да взима множество кардинални решения,че повече няма да се занимава с апокалипсиси.  

След огромен брой неуспешни опити да навляза смело в нови топли отношения с обратния пол, просто се отдавам на себе си, на самотата си, на книгите и музиката, като умело избягвам определени банди, а всички спомени от преди антракта поставям под ключ в най-тясното и потайно чекмедже на съзнанието си.Точно, когато мъглата пред очите ми се отдръпва и всичко започва да изглежда някак по-категорично, работата спори, а животът придобива нови очертания, Армагедон развява бляскавата си опашка от дизайнерска дрога и в прогнозата за времето казват,че след две седмици ще има метеоритен дъжд.Грандиозен.Зрелищен.Унищожителен.Пък аз пак излизам без чадър.Обличам си старата кожа, разбивам ключалката на чекмеджето и пускам всичко навън, като една празноглава Пандора. Армагедон удря планетата ми съвсем скоро,заедно с брутални количества Йегермайстер и бира, търкаляне по мръсните дюшеци на нечия квартира, недоизядени пилешки супи и купища фасове.С две думи: старата песен на нов глас.Само,че тоя път за последно я пеем заедно.Когато тръгвам за Столицата с малкото си останали пари и надежди,че видиш ли, нещо се е променило, Армагедон вече е взел решението,че ще ме довършва.Спи цял следобед, докато аз се мотая из Борисовата с кенчета „Ариана” и паля цигара от цигара, а после ме оставя да се придвижвам сама из тъмните булеварди на нощна София.Когато най-сетне, пет часа след пристигането ми, аз и Армагедон се допираме един до друг, експлозията е страшна.Чува се отвъд пределите на тоя свят, отвъд пределите на галактиката и отеква в най-тъмното дълбоко на шибаната Вселена.Тялото ми се разхвърча на километри, а малките парченца от сърцето ми полепват по прозорците на околните сгради.Очевидците казват,че било такава касапница, че настанало едно масово драйфане и после две седмици никой в квартала нямал апетит за любов.

Общо взето Армагедон мина през мен.Общо взето аз, като един месия на несподелената любов, един погрознял и оплешивял феникс, възкръснах.Животът продължава, дори когато чарковете ти се разместят, дори когато приличаш на чудовището на Франкенщайн и плътта се разлага отгоре ти.Иронично погледнато, по-добре не съм изглеждала никога досега,някак цялостна.Но цената, която платих за свободата да не бъда вече жертва на Армагедон, бе способността ми да вярвам в нежните сблъсъци.Не искам да бъда излишно драматична и да подкиселявам вкуса на без това вкиснатия живот,но когато Армагедон се сблъска с твоята същност, става домино ефект и „Предай нататък” се превръща в една кошмарна поредица от малки катастрофи.Тъй като бях дълбоко разкъсана и после нескопосано сглобена, шанса да бъда новата чума на местно ниво е огромен.Простете ми.Животът след Армагедон е възможен единствено ако ти самият станеш безсърдечен Армагедон.