Островът

Част  II : Изучаване

Няколко дни успешно се избягвахме един друг.От ранна сутрин до късно вечер работех в плантацията, ловувах, помагах за прокарването на новия телеграфен стълб, почиствах пътеките от избуялата растителност, мълчах, взирах се в гнева си и се мъчех да разбера от де се е появил. Серафин започна да поправя къщата си сама, с което вероятно искаше да докаже своето превъзходство над мен и способността да се справя с несправедливостите на живота; дълго до среднощ газените лампи светеха, хвърляйки странно сияние по околните дървета, чуваше се тракане, скърцане, рязане, коване - остри звуци, които допълнително разпалваха яда ми.
Скоро започнаха дъждовете и нямах друг избор, освен да лежа в колибата си и да се отдам напълно на данданията, която Серафин вдигаше със своя неопитен, изнервен ремонт. На втория ден не издържах. Тракането заглушаваше приятния глас на дъжда, не ми даваше мира и се забиваше в главата ми болезнено.С едри крачки прекосих пороя и се качих на верандата на колониалната къща. Всички прозорци бяха широко отворени, вратата зееше и от вътрешността на сградата долиташе невероятната ударна симфония на Серафин. Почудих се как самата тя успява да изтърпи невъобразимия шум, но после си представих гордия й, вирнат профил, ожулените от твърдия под колене, мазолите по пръстите й и изведнъж ми стана смешно. Влязох в сумрачния вестибюл, а босите ми крака оставиха големи, кални следи след себе си. Заварих я в предната стая, която докторът бе използвал за кабинет, а Серафин възнамеряваше да превърне в ателие; изглеждаше точно така както я бях видял във въображението си- изпотена, разрошена, прашна, със зачервени и разранени от тежката работа ръце, обидена и целеустремена.Когато ме забеляза, така се изплаши, че изпусна чукът, с който ядно блъскаше дъсчения под вече няколко дни. Не й се извиних. Досмеша ме съвсем. Сигурно по лицето ми се е разляла издайническа усмивка, която бързо окопити Серафин и тя зае позиция, готова за отбрана.
„ Виждам, че нещастието ми те забавлява. Ако си дошъл да се посмееш, по-добре си тръгни, защото имам оръжие и не се боя да го използвам.”
Прихнах. Каква глупава кокошка беше тази жена. Приближих се, издърпах чука от ръцете й с лекота и напълно развеселен го завтъкнах в колана на панталоните си.
„ Ще направя ремонта,” рекох й.
Изглеждаше смутена. Очевидно беше твърде горделива за да приеме, но същевременно напълно осъзнаваше колко безпомощна е в тая ситуация и здравият разум напираше да надделее. Съгласи се с голяма неохота. Споразумяхме се да започна веднага и първо от същата стая, с която Серафин не бе постигнала особен успех. Подът беше подут от водите на острова, дъските се бяха извили нагоре като кораби, стените трябваше да се измажат с вар, прозорците скърцаха при всяко движение на въздуха.  Казах й, че ще й струва скъпо и ще отнеме повече време, отколкото очаква, но тя вече беше приела поражението си и отговори, че ще плати колкото е нужно, стига ателието да стане готово най-бързо. Кимнах мълчаливо и запретнах ръкави. Преди да излезе от стаята за да направи следобедния чай, Серафин ме погледна изпитателно.
„Защо?” попита ме косо.
„Защото вдигаше прекалено много шум,” отговорих й съвсем искрено и се залових за работа.
През ударите на чука я чувах как дълго се смее в кухнята.

Ремонтът вървеше мъчно. Къщата беше прогнила, скърцаща старица, отдавна лишена от човешко внимание и грижи. Започвах рано сутрин, когато дъждът беше най-силен, а въздухът вън така натежаваше от влага, че беше непосилно да се диша, работех без почивка чак до следобед, когато пороят намаляваше за малко, излизах на верандата и хапвах на крак храната, която готвачката на Серафин приготвяше. Маноко беше млада тъмнокожа, пълна около ханша, весела и любознателна като дете, по цял ден ме наблюдаваше с големите си, мокри, хитри очи, навърташе се около мен, гледаше ме в устата, докато се храня. Беше ме виждала в селото много пъти, но никога не беше се доближавала до мен толкова близо от суеверие и може би от страх. Наричаше ме бял дявол, току хващаше дланите ми и се дивеше колко едри са ръцете ми, неуморно разпитваше  за краткия ми живот в Англия, за войниците, за песните им, за игрите на карти. Караше ме да се чувствам глупаво, ровейки в не дотам добре запечатаната ми памет, така, че се опитвах всячески да я избягвам. Никога не оставах в присъствието на Маноко повече от необходимото, почти не отговарях на въпросите й, а работата ми в къщата се превърна в игра на криеница. Тези малки, глупави маневри отбягваха на Серафин, която смяташе всички местни за добродушни невежи, лишени от всякакъв интерес към западния свят отвъд първоначалното си наивно любопитство. За мое щастие обаче, Серафин бе донякъде права и Маноко се отказа от мен така неочаквано, както се бе и заинтригувала.

Междувременно Серафин отново започна да се държи приятелски. Първоначално беше сдържана и високомерна, появяваше се само да провери напредъка ми и да подхвърли някоя друга дума. С изминаващите дни започваше все повече и повече да омеква, което въобще не ми харесваше, исках само да приключа най-сетне и да се върна към своето добре отработено ежедневие. Бях свършил много повече, отколкото бе очаквала, бях мълчалив, педантичен, неуморен и това допълнително оправдаваше решението й да ми прости и да възобнови опитите си за сприятеляване. Никак не желаех да общувам с нея, но не бях готов за повече игри на гоненица, които съвсем щяха да забавят работата ми, така, че поддържах хладна, но миролюбива дистанция. За Серафин това се оказа още по-превъзходна възможност - бях се превърнал в идеален слушател. Часове наред Серафин не спираше да говори, чудех се дали говори и когато спи или когато наоколо няма никого; европейците явно обичаха да разказват за своя подреден, интелигентен свят, от който също така обичаха да бягат. Когато Серафин идваше да ми помага с по-леката работа, това бяха часовете, в които се изморявах най-много, главата ми се пълнеше и набъбваше от разказите й за Лондон, Париж, Брюксел и другите оживени мравуняци на Европа, в които бе яла, тичала боса рано сутрин, пила абсент, спала с непознати и рисувала голи тела. Тези истории, чиито думи често не разбирах,полепваха по мен и се впиваха в кожата ми като паразити, караха ме да се чувствам чужд навсякъде, недодялан, необразован, макар, че можех да чета и пиша що-годе прилично на английски и не дотам добре на френски. Малкото, което знаех за света идваше от бледите ми, мътни спомени за Лондон и от географската карта, която войниците бяха оставили след себе си в черквата. Всички картини, които разказите на Серафин рисуваха, в главата ми губеха своята пъстрота и живец, защото не познавах палитрата на този модерен живот, който тя приемаше за даденост. Започнах да се измъчвам, тревогата се ширеше на воля вътре в мен, нощем сънувах високи катедрали, железни кули, задимени кафенета, едри, бели мъже и непрестанно бърборещи светли жени. Събуждах се плувнал в пот и уплашен от звуците на джунглата, от равномерното трополене на дъжда и цялата всеобхватна праисторическа тишина на острова.

Ателието беше готово, спалнята щеше да ми отнеме не повече от два дни, кухнята се нуждаеше от половин седмица работа, а дъждът не спираше да се излива, така че се съгласих да свърша още някоя дреболия. Серафин сякаш бе усетила огромното объркване, което бе събудила в мен със своите разкази и другоземни пейзажи, и се бе оттеглила да рисува. Първо вратата на ателието стоеше отворена и можех да надникна вътре, минавайки през вестибюла. Беше преобразила напълно помещението, беше изпразнила съдържанието му, оставяйки само статива си, малката масичка до прозореца и червения, бароков фотьойл, на който моделите й щяха да сядат. Рисуваше по цял ден без почти да излиза от стаята; скицираше основно готвачката си, която нетърпеливо стоеше на креслото, застинала в дяволито, самовлюбено и доволно изражение. В къщата цареше несвойствен покой, нарушаван само от шума на ремонта, който по нищо не можеше да се сравни с адските звуци, които Серафин бе създавала преди две седмици. Унесът и лепкавото спокойствие приспиваха всички ни, големите чаши горчиво кафе, които Маноко ми носеше, въобще не ме изтръгваха от това полубудно състояние, в което сякаш плувах. Отново не разговарях с никого. Серафин се дистанцира, затвори вратата на ателието, излизаше съвсем рядко за да даде някое нареждане, да поседи за кратко на подгизналата веранда, да погледа вечния, застинал пейзаж на острова.
Времето въобще не възнамеряваше да се променя, което започваше да се отразява на Серафин. Един следобед , когато почти приключвах с ремонта и ми оставаше само пода на кухнята, Серафин ме извика в ателието си. Не ми се искаше да прекъсвам работата си, но се подчиних, тласкан от някакъв детински интерес. Серафин бе застанала права  до прозореца, изглеждаше унила и подтисната, косата й се плъзгаше по раменете й без блясък, ръцете й приличаха на оглозгани кокалчета, които невротично стискаха свита цигара. Не бяхме се виждали от няколко дни, всеки бе погълнат напълно и необезпокоявано от задълженията си. Ателието беше окичено с ескизи на Маноко, някои напълно завършени,заоблени и нежни, други бързи, ядни и рязки.
„ Кит,” заговори Серафин без да отлепя поглед от прозореца. „Всичко това е ужасно досадно, Кит. Избягах от прогизналата Европа, изпълнена с надежди за слънце, ярки и пищни цветове, а прогизнах още повече. Каква ирония, само!”
Не разбирах напълно къде се намирам в този кратък монолог, за това не отговорих нищо. С времето, прекарано около мен, Серафин бе свикнала да водим разговори много рядко. Говореше основно тя, а аз работех, понякога слушах и съвсем понякога отговарях.
„Седни,” рязко ми нареди тя и посочи един стол, който беше добавила към интериора на ателието си. Започнах да обяснявам как не съм изморен, как имам още за вършене, но Серафин ме прекъсна. „Ще ти платя двойно. Само седни.”
Подчиних се със сумтене и седнах на края на стола, готов всеки миг да стана и да се върна към работата си.
„Седни като хората, за Бога. Застанал си сякаш очакваш някой да те нападне в гръб всеки момент. Защо си винаги толкова нащрек, Кит?”
Всичко това ми каза, вадейки нов лист хартия и нагласяйки статива си така, че да има добра видимост към мен. Веднага се изправих.
„Не искам да ме рисуваш,” казах й, а в гласът ми се прокрадна нота на уплаха. Не исках да ме запечатва в картините си и да ме показва на приятелите си в Европа, които на чаша коняк щяха да обсъждат ръбестите ми черти, широките ми, варварски рамене и цялостното ми излъчване на подивял корабокрушенец.
Серафин разчете опасенията ми мигновено и безпогрешно. Приближи се към мен и някак майчински ме хвана за китката. Ръката й беше студена, докосването неприятно, но не се отдръпнах.
„Слушай,” започна тя с типичната си снизходителност, „искам да ми позираш. Искам да те нарисувам, защото в теб има нещо специално. Ти си мостът между моя свят и този свят тук, а това си струва да се запечата.”
Не знам как успя да ме убеди. Може би в мен също имаше зрънце суета, което гените на баща ми бяха посели; може би и защото всичко в живота ми съвсем се беше разместило откакто тая жена беше пристигнала на острова. Първите часове стоях на стола, сякаш бе нажежено желязо, бях неспокоен и мисълта някой да ме завари, застинал в подобна глупава и непривична гримаса, ме изпълваше с вледеняващ ужас и отвращение. Серафин, на свой ред, се развесели и изпълни с присъщата си увереност и отново заприлича на наперено петле. Обеща ми, че ще нарисува портрета ми за два следобеда и никога няма да го изложи или покаже на никого, и колкото и наивно да беше, се бях вкопчил в това обещание като удавник. За да ме успокои, Серафин започна да ми разказва фрагменти от живота си. Бе на 35, макар, че изглеждаше с десет години по-млада, което тя смяташе, че се дължи на допира с изкуството, което разкрасявало душата и тялото. Майка й бе френскоговоряща белгийка от заможно семейство, която се влюбила до полуда в един млад и безскрупулен шотландски адвокат- баща й. През смях Серафин твърдеше, че в нея се е смесила половината кръв на Европа, с което може би опитваше да накара двете вселени в мен да сключат  поне временен мир. Бе изживяла скучните си детски години в Лондон и след войната бе заминала за Париж, където завършила престижна художествена академия. Казваше, че времената били диви и шизофренични, изкуството се променяло, израствало, счупвало оковите на класицизма, а авангардът бил ярката искра,от  която интелектуалните среди се нуждаели за да се възпламенят във всеобщ бунт срещу нормите на закостенялото общество. Въобще не разбирах какво говори, но странните й, сложни думи ме разсейваха и приспиваха усещането ми за неудобство. Рисуваше бързо и уверено и до края на първата вечер бе прехвърлила ескиза с лицето ми върху свежо, чисто платно. Преди да ме освободи, предложи да погледна портрета, но аз отказах. Страхувах се твърде, че образът ми, запечатан върху листите и канавацата ще ме отблъсне. Тръгнах си набързо, бях капнал. Стоенето на едно място въобще не ми бе присъщо и ме изстискваше съвсем. Спах дълго и непробудно, сънувах ателиета и разпръснати по пода рисунки, от които ме гледаха стотици криви версии на моето грубо лице.
На втория ден Серафин ме посрещна на верандата,  запасала голяма памучна риза в мъжки панталон, захванат с тиранти върху раменете й, боса, разчорлена, пушеща комично лула. Беше си нарисувала черен, карикатурен мустак, който се завиваше на спирали в краищата си. Като видя недоумението в очите ми, Серафин направи няколко театрални поклона, хвана ме под ръка като стар другар от детството и ме завлече към ателието. Беше навила грамофона си и из цялата къща бучеше някаква странна музика, която носеше в себе си нещо езическо и тайнствено, нещо много набожно и същевременно силно и сексуално.
„ Това е джаз, Кит, музиката на негрите от Ню Орлиънс в Северна Америка,” припряно ми обясни Серафин и ме застави да седна. Беше ужасно превъзбудена и изглеждаше толкова абсурдно, че не бях сигурен дали не я е лепнала блатната треска. Гледах я със смесица от тревога, че съвсем е полудяла и възхищение, за това, че дръзваше да се държи както си иска и както моментното усещане повеляваше. Беше наредила палитрата си и нямаше търпение да започне да нанася цветовете за подложката. Четките й кръстосваха канавацата като опитни ловци, смело, необременено от академичното образование, първично, стихийно. Въздухът в стаята сякаш трепереше от напрежението на този процес, минаваше през мен, завърташе сетивата ми, смесваше се с мириса на терпентин и ме замайваше по-мощно от тръстиковата ракия. Докато рисуваше, Серафин изглеждаше съвсем като мъж, сериозна, силна, устремена към нещо отвъд видимото, лицето й ставаше друго, неразпознаваемо, безвременно, безполово. Почувствах се замаян от енергията, която струеше около нея, от всичката тази свобода, която изкуството й даваше, от тежката, сладникава миризма на боите и разредителя.Стаята започна да се препълва с усещания, стесни се, въздухът се изпари. Стана ми зле. Поисках да спрем за днес, осъзнавайки напълно вътре в себе си, че рисуването на портрета нямаше да продължи. Серафин се съгласи без въпроси. Тръгнах си и не се върнах повече този ден. Не знам какво ме бе прихванало, че се бях съгласил на тази прищявка на Серафин, изпитвах остра, болезнена нужда да се скрия на тъмно в удобната си дългогодишна самота и да не позволявам на никой да нарушава този установен ред. Вечерта вече бях решил да не се връщам в дома на Серафин отново, макар, че недовършената работа тормозеше съвестта ми и заспах, потънал в угризения.

Пол Гоген

Островът

Част I: Пристигане

Пристигна на острова в първия ден на петия месец. Беше се изправила на носа на голямата лодка, която шест едри островитяни предвижваха с немалко усилие, облечена с другоземните си ленени дрехи, сламена шапка, китайски копринени шалове и  гледаше устремено към брега, като кралицата, която тези земи никога не бяха имали.  Още две лодки бяха нужни на тази бяла откривателка на нови светове да пренесе най-важното от живота си на нашия малък, бързо забравен от цивилизования човек бряг. Местните се трупаха на тълпи по плажа, гледаха с огромни черни очи,  езиците им щракаха и мляскаха като тропически птици, обсъждайки възбудено напредването на този несвойствен керван. От много години никой не беше идвал по тези места, където времето течеше необезпокоявано от нищо и никого, без суета, без шум, плавно и естествено като прилива и отлива, като раждането и смъртта.
Живея на острова от три годишен. Майка ми - местна лекомислена девойка, забременяла от някакъв пиян британски моряк и избягала с него в Англия. След дълги дни и нощи в миризливия търбух на кораба, майка ми получила неизбежното прозрение, че е допуснала огромна, непоправима грешка. Когато най-сетне акостирали на пристанището в Лондон, майка ми била толкова изнемощяла, изплашена и преливаща от носталгия,  че едва изчакала да се родя, да проходя и да започна да разбирам  чуждия, мек, гъвкав език, та да изостави баща ми и да се прибере обратно на нейния си остров. Изумително е колко бързо и неосезаемо местният шарен пейзаж се е излял в мен, приобщил ме е, превърнал ме е в дребен незначителен детайл от себе си, независимо, че баща ми е бял, че очите ми са сини, че кожата ми е по-светла, че сънувам думи и изречения, които никой друг около мен не знае и разбира, освен майка ми, която не иска да си спомня. Една действителност лесно измества друга, когато си малък и дори не осъзнаваш напълно, че те има. Когато бях на шест избухна първата голяма война и тук често доплаваха лодки с войници, чиито големи военни кораби почиваха на съседния остров, носещи своите грамофони, своите книги, своите танци, своите дрехи, своите богове, своите болести.  Вярна на своето лекомислие, майка ми умря от другоземната треска, която плъзна из селото едно късно лято.
Този следобед, докато наблюдавах как чуждоземната жена стои на върха на лодката, като някакъв бял флаг, ме обземаше смътно безпокойство. Нещо започваше да дълбае в мен, нещо сондираше паметта ми, сърцето ми, нещо се преобръщаше и търсеше тайното място от детството ми, което да запълни със себе си. Бях живял като дивак двадесет и пет години, целият ми гръб бе изрисуван със знаците на острова, брадата ми беше твърда и дълга, обрасла по цялото ми лице, ризата ми беше от прост и груб плат, въобще приличах на някакъв човекоподобен звяр с големите си, мазолести крайници и масивния си, остриган и татуиран череп. Извисявах се с една глава над тълпата и бях сигурен, че жената от лодката ме виждаше добре от далече и будех в нея някакво неудържимо, първично любопитство. Когато съвсем приближиха брега, множеството наблюдаващи се спусна да помага на гребците, да разтоварва кутии и сандъци, да докосва тайно краищата на дрехите на чужденката с тъмните си, сръчни пръсти и да вдига врява на развален френски. Бялата жена се смееше на този приятелски цирк, оглеждаше лицата на местните със симпатия и снизхождение, сякаш са едри, но безобидни маймуни. Вроденото колонизаторско високомерие на бялата жена ме раздразни моментално и тръгнах обратно към селото, усещайки през целия път чифт очи, бодящи моят безкомпромисно отдалечаващ се дивашки гръб.
Знаехме, че Серафин, бялата жена,  ще акостира в началото на май на съседния остров, където след войната беше останало сравнително голямо пристанище. Преди месец от там бе прелетяла телеграма, която насечено и механично съобщаваше за пристигането на някаква европейска млада дама, която искала да наеме малка къща, в която да твори и живее поне шест месеца. Телеграмата обясняваше, че жената знаела френски и английски, плащала добре и търсела мъже и жени за модели на картините си. Вълнението се разплиска сред местните като преляла река- дори и те бяха чували за художници, които посещаваха малки острови, досущ като нашия, обичаха страстно местните обичаи, вярвания и опияти, обезсмъртяваха върху платната си голям брой красиви, тъмнокожи момичета, забременяваха най-хубавата и не особено умната и я отвеждаха надалеч в Европа,  облечена за последно в носията на своя народ.Фактът, че идваше жена, а не мъж, въобще не обезсърчаваше островитяните.  Всичката тази истерия ме изпълваше с дълбока, мрачна досада и гледах да стоя по-далеч от нея, в случай, че се окажеше заразна.
Как са пренесли през безмилостните пипала на океана всички тези пакети, стативи, лека мебел, картини и порцеланови чаши, мога само да гадая. На следващата сутрин след пристигането на бялата жена по плажа още се търкаляха кутии и дървени сандъци с багаж. Серафин стоеше сред вещите си със запретнати ръкави и се опитваше да въдвори някакъв ред сред носачите, които я гледаха объркано и безпомощно. Въобще нямах намерение да помагам с пренасянето, имах толкова работа за вършене в плантацията, но когато минах покрай плажа бялата жена ме засече безпогрешно и започна да ръкомаха. Опитах да се престоря, че не я виждам, но цялата група носачи вече също гледаше към мен и викаше името ми, все едно съм някакъв дългоочакван спасител.
 „ Кит, Кит!”
По дяволите, помислих си и се отправих неохотно към тях. Носачите бяха от племето при захарната плантация, всички до един ме познаваха от хлапета и изпитваха божествен (и донякъде заслужен) страх от войнствената ми осанка на мелез. Две чужди една на друга вселени се бяха сблъскали в мен и често воюваха помежду си. Казах им на местен език, че бързам и че не разбирам как четирима здрави мъже не успяват да пренесат няколко кутийки без да се оплетат в краката си. Серафин слушаше напрегнато непознатите звуци на хлъзгавия местен диалект, опитваше се да отгатне смисъла на думите, следейки спусканията и изкачванията на интонацията ми.  Носачите моментално съжалиха, че съм там и започнаха да се споглеждат с блеснали от умора очи. Жената прочете посланието на погледите им и се обърна към мен директно на английски. Чистотата на акцентът й едва не ме повали на земята.
 „ Предупредиха ме, че разбирате английски, за разлика от тези господа, с които не успявам да комуникирам нито на френски, нито на местен, нито на езика на жестовете. Това, което се опитвам да обясня, е че половината от този багаж не е моят и, че трябва да бъде върнат обратно на другия остров, където някой вероятно си го търси отчаяно. Няма нужда да го внасят целия в църквата при останалата част от вещите ми, а да го натоварят в една лодка и да го отнесат.Аз ще им платя.”
Няколко момента минаха преди да се пусна по вълните на този език-океан, който отдавна не бях чувал и съвсем отдавна говорил.
 „ Кой багаж е вашият,” попитах просто и кратко, а английският ми прозвуча като някакво стържене по ръждив метал. Грозно и необработено.
Серафин се усмихна и посочи няколко семпли кутии, разпръснати между  нея и носачите.
 „Всичко останало не ми принадлежи,” добави с приятния си, възпитан британски глас.
Преведох посланието на носачите, които се развикаха от облекчение и радост, и за миг наистина заприличаха на едри, дружелюбни примати с тъмните си тела и големите си, розови длани. Преди да ме подхлъзне да говоря още с нея, кимнах на чужденката и се отдалечих с едри, убедени в правото си на уединение крачки, чувайки я как вика след мен. Целият ден, докато режех твърдите стебла на тръстиката под яркото островитянско слънце,  в главата ми кънтяха нейните подредени английски срички и моят груб, ръмжащ, почти първобитен говор. Чувствах как онова изначално безпокойство се движи вътре в стомаха ми като къртица, дълбае тунели и търси място да се множи и превръща в чувства и спомени, които не исках да култивирам. Вечерта се отбих в малката кръчма, която европейските войници оставиха след себе си и където островитяните се събираха да играят на зарове и да пият захаросана тръстикова ракия. Бях изпотен, изморен и яден в себе си, исках да се напия и да изкореня нарастващото усещане, че нещо е на път да се промени. Изпих няколко чашки пареща, горчиво-сладка течност, играеше ми се на зарове, но главата ми вече се беше размътила от алкохола, слънцето и работата в плантацията, за това просто стоях и слушах местните клюки. Почти всички разговори се въртяха около Серафин- едни твърдяха, че е дошла да купува земя,  други смятаха, че няма да издържи и седмица преди да я повали блатната болест, трети обсъждаха облеклото й, косата й, мъжката й увереност. Замислих се, че не бях обръщал никакво внимание на лицето й, не знаех светла или тъмна е косата й, не помнех чертите й, не ме и интересуваха. Цялото вманиачаване по чужденката ме дразнеше ужасно и скоро ме принуди да си тръгна от кръчмата. Колибата ми бе в края на селото, отдалечена от шумовете на ежедневието и близо до естествените шумове на острова. Джунглата почваше веднага зад ниската, традиционна дървена постройка, а в непосредствена близост имаше само още една къща, в която някога бе живял френски военен лекар, заедно с бледата си, капризна, болнава жена, а сега не стопанисваше никой. Къщата на доктора бе в колониален стил и островитяните никак не я харесваха. С клатушкане стигнах до колибата си, ракията беше отпуснала напълно краката ми, едва се добрах до хамака си и се проснах в него като труп. В просъница ми се стори, че на верандата на съседната къща се е изправила тънка жена, чиято фуста се вее като самотен, бял флаг на носа на лодка.
Събудих се малко след изгрева. Червените лъчи на слънцето шареха огромното, рошаво, диво, първично лице на джунглата и хвърляха причудливи сенки по дървените греди на колибата ми. Болеше ме глава. Въобще не харесвах пиенето на ракия, или по-точно последиците от пиенето на ракия, защото ме правеше безполезен, губех времето си в лежане, в болка, в повръщане, в потене като някоя огромна дива свиня. Изръмжах и се претърколих от хамака, който беше подгизнал от водите на тялото ми. Изправях се бавно, нащрек, знаех, че всеки един момент може да върна обратно в света всичко, което снощи бях изпил, главата ми се въртеше ужасно. С мъка и оплитайки краката си влязох в колибата си, която още бе тъмна и прохладна, съблякох всичките си мокри и вмирисани дрехи, преминах през задната врата и навлязох в джунглата гол, като животното, което модерният човек неумело се опитва да опитоми. Знаех, че влагата по листата на високите храсти ще отмие мириса на алкохол от тялото ми, че рохкавата почва ще попие срама ми от безпомощното състояние, в което умишлено се поставях, че ще се изкъпя в ледения водопад в сърцето на гората и ще се завърна олекнал и чист.
Слънцето вече напичаше, когато излязох от джунглата и се върнах в колибата си. От далече чувах ужасяващия френски на пастора, който упорито обясняваше на някого, как къщата е пълна руина, как мястото е твърде отдалечено и пусто, как горите бъкат от всевъзможни зверове и отровни змии, които само чакат да забравиш прозореца открехнат и веднага се намъкваха вътре. Излязох на верандата си и видях пастора и Серафин, които оглеждаха дома на френския доктор. Чужденката въобще не слушаше какво й говори оглупелият, суеверен божи наместник, а надничаше през прозорците, прокарваше ръка по олющената фасада на сградата и се усмихваше. Изведнъж се обърна и просто рече:
„ Тази е. Наемам я. Искам да вляза вътре още днес.”
„ Mon Dieu, madam Louis, “ успя да изрече пасторът и се втурна по петите на чужденката, която с едри, самоуверени стъпки се отдалечаваше по обраслата пътека.
 Денят беше задушен, тежък, лепкав, предвещаваше дъждове. Цял следобед цепих дърва с безумно ожесточение, опитвайки се да унищожа усещането за поголовен катаклизъм, което ме преследваше от сутринта. Носачите се движиха по пътя като мравки, превели гърбове под тежестта на багажите на Серафин, която влизаше и излизаше от новата си резиденция, даваше наставления и от време на време ме зашлевяваше с приятелска усмивка. Представях си как спокойно стисвам с две ръце врата на тази жена и затягам ли затягам,  докато не се прекърши като на пиле. До тогава бях живял в приятна, необходима самота, нямах приятели, само клиенти и наемници, нямах съседи и най-вече нужда от който и да е било. Никога не съм принадлежал физически към никое племе, разговарях рядко и пестеливо, макар и излязъл от утробата на островитянка, закърмен и извезан с традициите и вярванията на тукашните, никога не се чувствах напълно местен, кореняк,  а и те не ме усещаха съвсем като техен брат.С жените им лягах тайно, бързо и само от първична необходимост, без да оставя и миг за привързване. Не се чувствах равен и на белите, които в детството ми идваха да се напиват на острова, да задяват майките на освободените и повърхностни кехлибарени дъщери, с които после щях да лягам аз, да играят на канадска борба с мъжете и да избягат от месомелачката  на войната. За тях аз бях едно помиярче, дребно белокожо зверче, което учеха на мръсните си думи и песни, една очевидна грешка, която им напомняше да внимават къде разпръскват европеидното си семе.
 Рязката намеса на тази дръзка, досадна жена в спокойствието и уюта на самодостатъчността ми ме събори и разтърси из основи. Привечер, когато всички багажи бяха изнесени от черквата в селото и внесени в къщата на Серафин, тя разпрати с неизменната си снизходителна усмивка зяпачите и хлапетата, насъбрали се около дома й, изглади намачканите си дрехи с ръце и се насочи към колибата ми. Започваше да се стъмнява и вече виждах слабо, но продължавах да цепя дърва, които едва ли щях да мога да изгоря идните месеци и които успешно можеха да захранят пещите на половината село. Ядът вибрираше през тялото ми. Бях трезвен и езикът ми бе готов да съсича. Серафин застана на почтителна дистанция и през ударите на секирата чувах гласът й. Продължавах да замахвам и стоварвам острието на брадвата в жилите на дървото, докато гласът на жената не прерасна във викане. Забих за последно секирата в дръвника и се облегнах на дръжката й с жест, който трябваше да изрази непреодолима незаинтересованост. Мълчах. Серафин скръсти ръцете си в престорено скромен жест и се прокашля.
„ Исках да Ви благодаря за вчера.”
Не отговорих. Серафин се прокашля още веднъж - нейният начин да изгони смущението си, както разбрах по-късно.
 „ Местните твърдят, че сте сръчен и разбирате от градеж. Както виждате къщата е хубава, но стара, нуждае се от ремонт, пълна е с гнезда на птици, подът трябва да се стегне, коминът  е запушен, нужникът също, а нямам и дърва, и...”
„ Нямам време, потърси някой друг,” рязко я прекъснах, а думите ми се забиха в нея с жлъч.
За пръв път се загледах в Серафин- в мрака лицето й изглеждаше порцеланово, скръбно, крехко, но гордо, беше средна на ръст, здрава, жилава; на слабата светлина косата й изглеждаше тъмна, но всъщност бе светла, не беше красива, по-скоро обаятелна с бялата си, луничава кожа и плътни устни. Стойката й беше наперена, мъжка, дори някак арогантна, излъчваше самоувереност, което само подчертаваше особената й женственост. Тя веднага понечи да възрази, но брадвата ми рязко засвистя, разпръска стърготини наоколо и безапелационно сложи край на разговора; с ъгълчето на окото си видях как  Серафин се завърта на пети и с изправени рамене се отправя към къщата си.