Планински хора

Убиха другите животни от неговия вид –

да повишат цената

на самотността му.

 

Марин Бодаков

 

Така и не станах майка. 

В по-добри времена можеше да имам лукса да съжалявам, но в това време съм благодарна. Рано или късно щяха да заловят мен и детето ми и щяха да го накарат да гледа как увисвам на въжето, докато тялото ми се мята конвулсивно с последните вдишвания на живота му, докато лицето ми става мораво, а после виолетово, докато очите ми се уголемяват като пачи яйца; детето ми щеше да плаче, да пищи и да се опитва да обърне главата си, но те щяха да го държат здраво и безмилостно, да го насилват да запомни завинаги тази гледка като предупреждение, този триумф на тяхната извратена справедливост - цялото представление от стягането на примката около врата ми до момента, в който краката ми спират да ритат. После щяха да тикнат детето ми в някой от лагерите си за превъзпитаване и ако въобще оцелееше, щяха да го пречупят и превърнат в един от тях. 

Да, извади късмет, че така и не се роди, детето ми.

Докато си проправям път през лилавото на върбовките и златното на сухите треви, и малко изоставам от Пет и Осем, усещам тежестта на металното тяло на пушката върху рамото си, приклада, който ме удря леко в бедрото с всяко повдигане на краката ми, мириса на барут в гърлото на оръжието, което дреме глухо до бузата ми. В мен е неотлъчно и вечния, неуморен страх, че ще ни хванат, който нито един изстрелян куршум не може да излекува. 

През сноповете лъчи на августовско слънце наблюдавам гърба на Пет, тениската му е избеляла и шарките по нея вече не си личат. Дългата му коса е вързана ниско на врата, върху главата си е нахлупил посивяла шапка с козирка на Чикаго Булс, нямам представа от къде я е намерил, спомням си, че някога, много отдавна, когато животът беше безгрижен и ние не знаехме това, почти всяко хлапе имаше такава шапка. Някак си незабелязано са минали повече от 25 години от тогава – времето е особено състояние, на което обръщаме внимание единствено, когато ни остава съвсем малко от него. 

Кучето на Осем се спира малко по-нагоре по хълма и вдига муцуна да подуши въздуха. Следобедът е красив, небето е дълбоко синьо без нито един облак, който да наруши целостта на цвета му, от южната страна на възвишението, по което се движим, са се ширнали сенчести букови гори, които се спускат чак долу до равното. Далече в платото се вижда изпънатата лента на магистралата, по която днес не се движат коли, защото е неделя, а неделя е Санитарен ден и излизането от населените места е забранено. За нас неделя е най-удобния ден да се снабдим и да се промъкнем сравнително безопасно от едно укритие до друго, защото Милицията е твърде заета да проверява домовете на хората в селата и градовете. Но всъщност ако не беше тази планина, щяхме отдавна да сме мъртви. 

Макар да не съм сигурна до каква степен това, което наричам живеене, е съвсем такова.

Историята има ужасния навик да се повтаря. 

Помня как първо им се присмивахме. Партия на Просветените. Каква непредвидима баналност, каква бомба със закъснител. Бяха поредните поклонници на крайния национализъм, който развяваха агресивно редом с безумните си конспиративни теории; по това време светът беше препълнен с какво ли не, а ние бяхме станали прекалено уверени, че настоящето ни е непоклатимо. Може би вярвахме, че сме видели всичко и че нищо лошо няма да продължи дълго, а може би бяхме твърде погълнати от себе си или от своето наивно спокойствие, че този път човечеството си е научило урока, че сме глътнали горчивия хап на миналото и никога няма да позволим то да се повтори.

Партия на Просветените. 

Точно като името си и те самите бяха такива – банални, безинтересни, малки, обидени на живота зли същества, които копнееха да бъдат големи, силни, да налагат своята истина, да мачкат с юмруците си всеки, който някога ги е карал да се чувстват такива, каквито бяха в действителност. Самотни неудачници, хора, които не можеха да се интегрират, да бъдат гъвкави, мозъци без особен потенциал, без емпатия, тесногръди нещастни души, изпълнени до пръсване с гола и безпочвена омраза. Просветените. Бяха запомнили само най-грозното от човешката история и силно копнееха да я пренапишат със свои думи. Виждахме ги на техните майски и септемврийски паради, облечени в черни дрехи и развяващи своите знамена, слушахме интервюта с техния лидер, който щеше да се яви на следващите избори за президент, попадахме на техните агитационни масички из градовете ни, с насмешка четяхме техните манифести и призиви за референдум, подминавахме техните подписки, упорито и дори надменно ги игнорирахме. Полицията също ги игнорираше, когато създаваха безредици, медиите ги игнорираха, когато водачите им заплашваха със саморазправа всички свои опоненти, а правителството спеше дълбок, угоен, демократичен сън. С огромно толерантно безразличие бяхме дали на Просветените толкова много пространство да съществуват, че когато две години след създаването си взеха властта дори не разбрахме как. Превратът беше светкавичен и категоричен. Промените настъпваха с всяка секунда. 

Историята има ужасяващия навик да се повтаря.

Те, разбира се, знаеха много добре какво да направят след преврата – имаха добре утъпкания път на червеното ни минало, в което, по съвсем същия начин и точно преди осемдесет години, полуграмотните им дядовци бяха развели кървавото знаме на тоталитаризма. Помнех ясно от часовете по история Народния съд, в който никой никога не беше съден справедливо и който бе създаден като легитимен инструмент за масово избиване на противниците на новия строй. Помня и цялата погнуса от унищожението на политическия и интелектуален елит - хора, извличани от кафенета, прибирани от улиците в камионетки без регистрации и после смазвани от бой в черните мазета на смъртта; художници, поети, писатели, музиканти, разстрелвани в тила по прашните крайградски пътища, домове, отнети от притежателите им, книги, изгаряни на купища по площадите и червени флагове, развяващи се навсякъде като предупреждение. 

Историята има ужасния навик да се повтаря.

Боях се, но не исках да чакам да ми се случи същото. Границите бяха затворени и никой не можеше да избяга извън страната, но някаква съпротива беше успяла да се сформира през първите седмици на държавен хаос и знаех, че друг избор просто нямаше да ми бъде даден. 

Избор да умра днес на бесилката, или да умра утре с достойнство. 

Ние сме планинските хора. Бивши учители, лекари, сценаристи, творци, журналисти, IT специалисти, актьори, бивши полицаи, дори политици - някои от лицата, които срещам в убежищата, са опасно разпознаваеми, други съвсем обикновени и незапомнящи се, но всички белязани дълбоко от страха. Никой от нас не знае кой стои зад организацията ни, нито колко сме, каква е веригата, по която получаваме оръжията и провизиите си, не знаем възрастта си – сред нас има такива, които още помнят ботушите на предния режим, не знаем какво ни очаква на следващия ден, познаваме само тази огромна планина, която обхождаме и ще отбраняваме като крепост ако се наложи. 

Пет ме поглежда през рамо, слънцето осветява за миг очите му и те светват в невъзможно жълто, и макар тревогата да е легнала завинаги в бръчката между тях, в този кратък момент мога да видя и нещо друго, нещо, предназначено само за мен. После Пет забавя крачка, за да се изравним, движим се един до друг без да говорим, винаги без да говорим, сред пукота на сухата трева сетивата ни са диви зайци. Пет е човекът, на когото вярвам най-много, въпреки че не знам името му. Никой не знае името на никого в нашата група, наричаме се с цифри и числа, които всяка седмица си разменяме. Днес Пет е Пет, а аз съм Три, следващата неделя Пет ще бъда аз, а той би могъл да бъде Осем, Десет, Четири. Имената са условност, която не можем да си позволим. Числата са мярка за сигурност, в която вече се припознаваме всички - ако някой от нас бъде заловен, тази математическа анонимност няма да позволи на Милицията да стигне до истинската самоличност на останалите, а това печели време за прегрупиране и бягство. 

Понякога Пет има име на дърво. Понякога на цвете. Понякога на любим художник. Понякога е шекспиров герой. Всяко име му подхожда, стига то да не ми позволява да забравя, че освен смъртта, в света има и друго – има милост, има растеж, има лято, има любов. 

Днес трябва да стигнем до ново убежище, комплекс от труднодостъпни пещери, които до преди половин година знаеха само спелеолозите и чиито координати ни бяха предадени на лист хартия, пъхнат в хралупата на една маркирана леска. Използваме почти първобитни методи на комуникация – надраскани знаци по корите на дърветата, пирамиди от камъни по речните корита, подсвирквания из гората, сякаш сме диви зверове; две леки изсвирвания ако е безопасно да продължим, едно остро изсвирване ако трябва да останем на терен и да потърсим скривалище, три бързи ако трябва да се отбраняваме. Научих се да не се страхувам от звуците на природата, но да се боя от тези, които означават хора. 

Хълбоците на планината, които преди смътно различавах от прозореца на офиса, в който работех, плавно се изтягат пред нас докато изкачваме последните метри на това възвишение. Знам, че някъде зад нас, в края на гората е притихнала малка група от уплашени хора, които стискат неопитно пушки в ръцете си и очакват нашия сигнал, за да ни последват. Преходът от едно укритие до друго е винаги дълъг и бавен, винаги двама или трима от нас трябва да вървят първи, за да подсигурят безопасното преминаване на останалите – често, почти всеки път, избираме да сме ние с Пет. Сякаш и двамата знаем много добре, че дните ни са преброени, че съвсем скоро Милицията ще намери следите ни, ще изпрати своите глутници от мъже в черни униформи и студени, кръвожадни очи, които ще ни погнат по баирите на планината, ще ни разпръснат като пилци, ще ни изловят или застрелят в челата. Може би това осъзнато отлагане на умирането ни сближава най-много и въпреки, че не говорим за живота си от преди това или за бъдещето, ние двамата споделяме краткото усещане за близост в това опасно разузнаване, което доброволно избираме всеки път. 

Пет уби човек заради мен. Тогава аз все още не носех номер, а той беше Свръзката. Бяха го изпратили да транспортира една малка група от бегълци, в която бях попаднала и аз, до нещо като разпределително убежище в една отдавна забравена високопланинска махала. Притиснати едни до други в задушния мрак на микробуса,  ние не знаехме дали на края на пътя ни очаква спасение или смърт – предателството е цвете, което вирее най-добре в среда на насилие. Въпреки опасенията ни бяхме успешно превозени до укритието, където Свръзката ни раздаде опакована храна, внимателно ни напомни да се разделим с всички сантиментални вещи, които бяхме взели със себе си и които можеха да ни издадат или по-лошо, да ни подлудят, и докато гледахме как остатъците от нас изгарят на малка купчинка, осъзнавахме, че ние вече сме мъртъвци. В тази нощ, в която изгоряха личните ни карти, паспортите ни, съдържанието на портмонетата и джобовете ни, снимките на близките ни, брачните халки и обещания, аз станах просто едно число, което трябваше да се научи да стреля с пушка, да спи с отворени очи, да слуша с цялото си тяло и никога повече да не се надява на нищо.  

Човекът, когото Пет намушка в стомаха един ден по-късно, след като вече бяхме напуснали убежището в старата кирпичена къща и се бяхме разделили на две по-малки и компактни групички, всяка потегляща в различна посока на планината, беше приблизително на моите години. Той носеше със себе си включен смарт телефон, въпреки че всички бяхме унищожили своите и знаехме, че устройствата се следят от Милицията непрестанно. 

Нищо не те подготвя за убийство, никога.В смъртта на този мъж аз бях по-скоро причина, отколкото съучастник, защото самата аз го бях осъдила, а Пет просто беше палача. Дори не му бяхме дали възможност да се защити. Ножът на Пет проблесна секунди след като думите ми се бяха оформили и пръста ми вече сочеше към човека. Може би за това с Пет бързо се почувствахме свързани и също, защото навярно и двамата усещахме призрака на този безимен мъж по стъпките си, толкова много пъти избирахме да разузнаваме, сякаш това можеше да изкупи до някъде вината ни. 

От височината на билото можем да видим цялата равнина, която се простира на юг и се плисва в полите на далечни високи планини. Чудя се дали и те са убежище на други хора като нас, дали в селата им е останал някой, дали превратът въобще е стигнал до тях по вълните на радиата им или още живеят необезпокоявани от новото настояще. Слънцето бавно описва дъга към съседните върхове и лъчите му издължават сенките ни като подострени моливи. Осем подава сигнала за безопасност и след малко от прохладата на гората долу се появява другата част от групата. Приличат на малки насекоми, които тромаво се изкачват по обраслия корем на планината. Пет застава плътно до мен и започва да ги брои – ето Девет, Едно, Четиринадесет, Две, зад тях подтичва Десет, който е още хлапе, но винаги държи пушката си отлично почистена, смазана и заредена, ето ги и Четири, Шест, Седем, Единадесет, Дванадесет, а най-отзад се появява и Тринадесет, сивата ѝ сплетена коса отразява косите лъчи над хълма. Осем вади вода от раницата си, налива в шепa и дава на кучето си да пие, а ние с Пет оглеждаме билото по цялата му дължина. Ако се движим с добро темпо може би ние двамата ще стигнем до убежището преди залез, а останала част от групата ще ни настигне по мръкнало. Кимваме на Осем, който остава да изчака останалите и тръгваме по неутъпканото туловище на билото. 

Преди преврата обичах да ходя на джаз концерти, да гледам филми в старото кино, да ям сладолед и да карам колело, облечена в най-хубавите си летни рокли. Не понасях работата си, но нямах смелостта да я напусна, защото плащаше наем в добър квартал и ми позволяваше да пътувам из Европа поне два пъти годишно. Мечтаех да бъда творец, а не графичен дизайнер, но сега искам само да имам още един следобед в безопасност с този човек, който също бе мечтал за нещо друго в живота си, но беше получил това. 

Една част от обществото ни беше решило дали и как да живее друга част от обществото и това е най-голямото зверство, което човекът просто не може да спре да извършва, защото е закодирано в костите му и е неговата запазена марка, коронния номер на една неправилно еволюирала маймуна. 

С Пет не можем да споделяме спомените се, за това споделяме само настоящето – тази величествена гледка, която ни заобикаля от всички страни, дълбокото синьо на августовското небе над уморените ни тела, шапката, която Пет смъква от главата си и слага на моята, слънчевите зайчета, които весело проблясват в погледите ни, срамежливите ъгълчета на сдържаните ни усмивки, пръсти, които едва се докосват докато вървим. За малко бихме могли да си представим, че това е просто разходка, че дрехите, които носим, не са смъкнати от телата на мъртви хора, че пушките, които натискат раменете ни няма да убиват, но ще пазят, че в този пищен следобед няма какво да ни нарани и не бягаме от никой. Обраслите с клек и диви боровинки била оставят тънки драскулки по краката ни, Пет тихо пуши свитата си цигара, а пред нас за кратко прелита сянката на птица. В небето ни вече няма самолети, защото никоя авиокомпания не поема риска да лети над държавата ни. Градовете ни са като затвори, селата като обори и кланици. Свободата е толкова малка, че се побира в шепите на няколко човека, дръзнали да избягат в планината. Планинските хора. 

Когато стигаме до по-висока част на билото се обръщаме назад, за да проверим дали останалите се виждат. Пет и аз имаме здрави и стегнати крака, с които сме извървели безброй километри през последните шест месеца и макар да имаме голяма преднина пред групата, която е тромава и бавна, можем да видим кучето и Осем, а след тях и другите – малки, но ясни точици по отсрещните хълмове. Пет размахва бързо ръка, а от съседния баир му помахва Осем. Значи всичко е наред и можем да продължим. 

Слънцето е обагрило небето на запад в ярко оранжево и въздухът трепти в топлата светлина когато стигаме първите дървета. Според координатите пещерите се намират на северозападния склон, скътани в масивна букова гора. Оставяме зад нас блесналото туловище на планината, където имам видимост и където се чувствам до някъде в безопасност, и внимателно навлизаме в прохладата на гората. Дърветата са израсли високи и на гъсто, пътека няма и стъпваме предпазливо по миналогодишната шума. Ушите и очите ни бързо се адаптират към сумрака и тишината, всяка съчка, която изпуква под тежките ни обувки, изстрелва стрелички в стомаха ми. Оглеждаме се за знаци по стволовете, които тези преди нас са оставили, опипваме гладките кори на буковете и се ослушваме. Тук папратта е почти до кръста и може да скрие в себе си какво ли не. Напредваме бавно, наклонът е голям и шумата е хлъзгава, Пет е на няколко крачки пред мен когато от лявата ни страна се чува шумолене. Изтръпвам и стисвам приклада на пушката си. Пет вече е насочил цев по посока на звука и двамата стоим в напрегнато мълчание. Чувам отчетливо барабана на сърцето си, който бумти от ушите ми до дънерите на всяко едно дърво в гората. Пет ми показва с ръка да не мърдам и се приближава до близката туфа папрат. С цевта разлиства зелените листа на растението, които с въздишка се отместват пред тялото му и после се затварят след него, а Пет изглежда сякаш е погълнат от някакво странно море. Напрежението ми се е смъкнало в ходилата ми и ако се наложи да бягам, не вярвам, че ще успея да направя и крачка. Пет продължава да се придвижва сред орловата папрат и за миг мога да видя как първите хора назад във времето са проправяли път на човечеството сред големия, негостоприемен и неопитомен свят, въоръжени само с тънките си копия и порасналите си мозъци. Решавам да го последвам и принуждавам краката си да се движат, въпреки страха. Почти съм нагазила в морето от папрат, когато виждам как Пет се закотвя на едно място и смъква пушката си. Нещо в стойката му ми подсказва, че е изненадан, но не и изплашен и бързо взимам делящото ни разстояние. Спирам се до него и очите ми комично се разширяват като в анимационните филми от детството – пред нас сред сумрака на гората стои детенце, не повече от тригодишно, облечено само с една мръсна тениска, босо, безмълвно и уплашено като малко животинче. По прашните му бузите дни наред са се стичали сълзи, които сега личат като мрежа от ивици чиста кожа. Кой беше довел тук това дете? Представям си ужасено семейство, бягащо от адските сирени на Милицията, криещо се със седмици в мазета и изоставени къщи, представям си глад, болка, представям си отчаянието на баща, който изостава, за да даде шанс на жена си и детето си, майка, която със сетни сили достига подножието на безразличен планински великан, дете, което дълго спи до мъртвото тяло на майка си, нощни звуци, които припомнят на детето най-първичните ни страхове, кръвта по крачетата, папратта като последно убежище преди дългия сън. 

Човекът е човек по някакво почти необяснимо стечение на обстоятелствата, което го е надарило не само с по-голяма черепна кутия, но и с огромната отговорност да избира. Да избере дали да се изправи на два крака и да върви срещу течението или да се плъзга по него, дали да запали огън или да го изгаси, дали да провисне на кръста или да се отрече от вярата си, дали да вярва или да живее ден за ден, дали да прости или да мрази, дали да вдигне оръжие или да го остави в краката на врага. Тежестта на тази отговорност може да ме смаже, но може да придаде истински смисъл на съществуването ми. В по-добри времена можеше да не се колебая. В по-добри времена нямаше да ми се налага да взимам такива решения. Всичко би могло да бъде заплаха, всичко би могло да доведе до бързата ми смърт и смъртта на още хора. 

А аз все пак съм просто един уплашен човек, клекнал сред зелената папрат в една необятна гора. 

Детето се е сгушило в пазвата ми и спи, когато в спускащата се вечер най-накрая намираме пещерите. Две огромни кухини зеят в скалата над главите ни, предпазвани от всички страни от тънките, но здрави стволове на буковете. Като с една странна и изкривена машина на времето виждам как двама пра-човеци, въоръжени само с желанието си да оцелеят и по едно тънко копие, преместват избуялата растителност, оглеждат се през рамо и потъват в мрака на историята. 

Art by Cornelia Konrads