Островът

Част  II : Изучаване

Няколко дни успешно се избягвахме един друг.От ранна сутрин до късно вечер работех в плантацията, ловувах, помагах за прокарването на новия телеграфен стълб, почиствах пътеките от избуялата растителност, мълчах, взирах се в гнева си и се мъчех да разбера от де се е появил. Серафин започна да поправя къщата си сама, с което вероятно искаше да докаже своето превъзходство над мен и способността да се справя с несправедливостите на живота; дълго до среднощ газените лампи светеха, хвърляйки странно сияние по околните дървета, чуваше се тракане, скърцане, рязане, коване - остри звуци, които допълнително разпалваха яда ми.
Скоро започнаха дъждовете и нямах друг избор, освен да лежа в колибата си и да се отдам напълно на данданията, която Серафин вдигаше със своя неопитен, изнервен ремонт. На втория ден не издържах. Тракането заглушаваше приятния глас на дъжда, не ми даваше мира и се забиваше в главата ми болезнено.С едри крачки прекосих пороя и се качих на верандата на колониалната къща. Всички прозорци бяха широко отворени, вратата зееше и от вътрешността на сградата долиташе невероятната ударна симфония на Серафин. Почудих се как самата тя успява да изтърпи невъобразимия шум, но после си представих гордия й, вирнат профил, ожулените от твърдия под колене, мазолите по пръстите й и изведнъж ми стана смешно. Влязох в сумрачния вестибюл, а босите ми крака оставиха големи, кални следи след себе си. Заварих я в предната стая, която докторът бе използвал за кабинет, а Серафин възнамеряваше да превърне в ателие; изглеждаше точно така както я бях видял във въображението си- изпотена, разрошена, прашна, със зачервени и разранени от тежката работа ръце, обидена и целеустремена.Когато ме забеляза, така се изплаши, че изпусна чукът, с който ядно блъскаше дъсчения под вече няколко дни. Не й се извиних. Досмеша ме съвсем. Сигурно по лицето ми се е разляла издайническа усмивка, която бързо окопити Серафин и тя зае позиция, готова за отбрана.
„ Виждам, че нещастието ми те забавлява. Ако си дошъл да се посмееш, по-добре си тръгни, защото имам оръжие и не се боя да го използвам.”
Прихнах. Каква глупава кокошка беше тази жена. Приближих се, издърпах чука от ръцете й с лекота и напълно развеселен го завтъкнах в колана на панталоните си.
„ Ще направя ремонта,” рекох й.
Изглеждаше смутена. Очевидно беше твърде горделива за да приеме, но същевременно напълно осъзнаваше колко безпомощна е в тая ситуация и здравият разум напираше да надделее. Съгласи се с голяма неохота. Споразумяхме се да започна веднага и първо от същата стая, с която Серафин не бе постигнала особен успех. Подът беше подут от водите на острова, дъските се бяха извили нагоре като кораби, стените трябваше да се измажат с вар, прозорците скърцаха при всяко движение на въздуха.  Казах й, че ще й струва скъпо и ще отнеме повече време, отколкото очаква, но тя вече беше приела поражението си и отговори, че ще плати колкото е нужно, стига ателието да стане готово най-бързо. Кимнах мълчаливо и запретнах ръкави. Преди да излезе от стаята за да направи следобедния чай, Серафин ме погледна изпитателно.
„Защо?” попита ме косо.
„Защото вдигаше прекалено много шум,” отговорих й съвсем искрено и се залових за работа.
През ударите на чука я чувах как дълго се смее в кухнята.

Ремонтът вървеше мъчно. Къщата беше прогнила, скърцаща старица, отдавна лишена от човешко внимание и грижи. Започвах рано сутрин, когато дъждът беше най-силен, а въздухът вън така натежаваше от влага, че беше непосилно да се диша, работех без почивка чак до следобед, когато пороят намаляваше за малко, излизах на верандата и хапвах на крак храната, която готвачката на Серафин приготвяше. Маноко беше млада тъмнокожа, пълна около ханша, весела и любознателна като дете, по цял ден ме наблюдаваше с големите си, мокри, хитри очи, навърташе се около мен, гледаше ме в устата, докато се храня. Беше ме виждала в селото много пъти, но никога не беше се доближавала до мен толкова близо от суеверие и може би от страх. Наричаше ме бял дявол, току хващаше дланите ми и се дивеше колко едри са ръцете ми, неуморно разпитваше  за краткия ми живот в Англия, за войниците, за песните им, за игрите на карти. Караше ме да се чувствам глупаво, ровейки в не дотам добре запечатаната ми памет, така, че се опитвах всячески да я избягвам. Никога не оставах в присъствието на Маноко повече от необходимото, почти не отговарях на въпросите й, а работата ми в къщата се превърна в игра на криеница. Тези малки, глупави маневри отбягваха на Серафин, която смяташе всички местни за добродушни невежи, лишени от всякакъв интерес към западния свят отвъд първоначалното си наивно любопитство. За мое щастие обаче, Серафин бе донякъде права и Маноко се отказа от мен така неочаквано, както се бе и заинтригувала.

Междувременно Серафин отново започна да се държи приятелски. Първоначално беше сдържана и високомерна, появяваше се само да провери напредъка ми и да подхвърли някоя друга дума. С изминаващите дни започваше все повече и повече да омеква, което въобще не ми харесваше, исках само да приключа най-сетне и да се върна към своето добре отработено ежедневие. Бях свършил много повече, отколкото бе очаквала, бях мълчалив, педантичен, неуморен и това допълнително оправдаваше решението й да ми прости и да възобнови опитите си за сприятеляване. Никак не желаех да общувам с нея, но не бях готов за повече игри на гоненица, които съвсем щяха да забавят работата ми, така, че поддържах хладна, но миролюбива дистанция. За Серафин това се оказа още по-превъзходна възможност - бях се превърнал в идеален слушател. Часове наред Серафин не спираше да говори, чудех се дали говори и когато спи или когато наоколо няма никого; европейците явно обичаха да разказват за своя подреден, интелигентен свят, от който също така обичаха да бягат. Когато Серафин идваше да ми помага с по-леката работа, това бяха часовете, в които се изморявах най-много, главата ми се пълнеше и набъбваше от разказите й за Лондон, Париж, Брюксел и другите оживени мравуняци на Европа, в които бе яла, тичала боса рано сутрин, пила абсент, спала с непознати и рисувала голи тела. Тези истории, чиито думи често не разбирах,полепваха по мен и се впиваха в кожата ми като паразити, караха ме да се чувствам чужд навсякъде, недодялан, необразован, макар, че можех да чета и пиша що-годе прилично на английски и не дотам добре на френски. Малкото, което знаех за света идваше от бледите ми, мътни спомени за Лондон и от географската карта, която войниците бяха оставили след себе си в черквата. Всички картини, които разказите на Серафин рисуваха, в главата ми губеха своята пъстрота и живец, защото не познавах палитрата на този модерен живот, който тя приемаше за даденост. Започнах да се измъчвам, тревогата се ширеше на воля вътре в мен, нощем сънувах високи катедрали, железни кули, задимени кафенета, едри, бели мъже и непрестанно бърборещи светли жени. Събуждах се плувнал в пот и уплашен от звуците на джунглата, от равномерното трополене на дъжда и цялата всеобхватна праисторическа тишина на острова.

Ателието беше готово, спалнята щеше да ми отнеме не повече от два дни, кухнята се нуждаеше от половин седмица работа, а дъждът не спираше да се излива, така че се съгласих да свърша още някоя дреболия. Серафин сякаш бе усетила огромното объркване, което бе събудила в мен със своите разкази и другоземни пейзажи, и се бе оттеглила да рисува. Първо вратата на ателието стоеше отворена и можех да надникна вътре, минавайки през вестибюла. Беше преобразила напълно помещението, беше изпразнила съдържанието му, оставяйки само статива си, малката масичка до прозореца и червения, бароков фотьойл, на който моделите й щяха да сядат. Рисуваше по цял ден без почти да излиза от стаята; скицираше основно готвачката си, която нетърпеливо стоеше на креслото, застинала в дяволито, самовлюбено и доволно изражение. В къщата цареше несвойствен покой, нарушаван само от шума на ремонта, който по нищо не можеше да се сравни с адските звуци, които Серафин бе създавала преди две седмици. Унесът и лепкавото спокойствие приспиваха всички ни, големите чаши горчиво кафе, които Маноко ми носеше, въобще не ме изтръгваха от това полубудно състояние, в което сякаш плувах. Отново не разговарях с никого. Серафин се дистанцира, затвори вратата на ателието, излизаше съвсем рядко за да даде някое нареждане, да поседи за кратко на подгизналата веранда, да погледа вечния, застинал пейзаж на острова.
Времето въобще не възнамеряваше да се променя, което започваше да се отразява на Серафин. Един следобед , когато почти приключвах с ремонта и ми оставаше само пода на кухнята, Серафин ме извика в ателието си. Не ми се искаше да прекъсвам работата си, но се подчиних, тласкан от някакъв детински интерес. Серафин бе застанала права  до прозореца, изглеждаше унила и подтисната, косата й се плъзгаше по раменете й без блясък, ръцете й приличаха на оглозгани кокалчета, които невротично стискаха свита цигара. Не бяхме се виждали от няколко дни, всеки бе погълнат напълно и необезпокоявано от задълженията си. Ателието беше окичено с ескизи на Маноко, някои напълно завършени,заоблени и нежни, други бързи, ядни и рязки.
„ Кит,” заговори Серафин без да отлепя поглед от прозореца. „Всичко това е ужасно досадно, Кит. Избягах от прогизналата Европа, изпълнена с надежди за слънце, ярки и пищни цветове, а прогизнах още повече. Каква ирония, само!”
Не разбирах напълно къде се намирам в този кратък монолог, за това не отговорих нищо. С времето, прекарано около мен, Серафин бе свикнала да водим разговори много рядко. Говореше основно тя, а аз работех, понякога слушах и съвсем понякога отговарях.
„Седни,” рязко ми нареди тя и посочи един стол, който беше добавила към интериора на ателието си. Започнах да обяснявам как не съм изморен, как имам още за вършене, но Серафин ме прекъсна. „Ще ти платя двойно. Само седни.”
Подчиних се със сумтене и седнах на края на стола, готов всеки миг да стана и да се върна към работата си.
„Седни като хората, за Бога. Застанал си сякаш очакваш някой да те нападне в гръб всеки момент. Защо си винаги толкова нащрек, Кит?”
Всичко това ми каза, вадейки нов лист хартия и нагласяйки статива си така, че да има добра видимост към мен. Веднага се изправих.
„Не искам да ме рисуваш,” казах й, а в гласът ми се прокрадна нота на уплаха. Не исках да ме запечатва в картините си и да ме показва на приятелите си в Европа, които на чаша коняк щяха да обсъждат ръбестите ми черти, широките ми, варварски рамене и цялостното ми излъчване на подивял корабокрушенец.
Серафин разчете опасенията ми мигновено и безпогрешно. Приближи се към мен и някак майчински ме хвана за китката. Ръката й беше студена, докосването неприятно, но не се отдръпнах.
„Слушай,” започна тя с типичната си снизходителност, „искам да ми позираш. Искам да те нарисувам, защото в теб има нещо специално. Ти си мостът между моя свят и този свят тук, а това си струва да се запечата.”
Не знам как успя да ме убеди. Може би в мен също имаше зрънце суета, което гените на баща ми бяха посели; може би и защото всичко в живота ми съвсем се беше разместило откакто тая жена беше пристигнала на острова. Първите часове стоях на стола, сякаш бе нажежено желязо, бях неспокоен и мисълта някой да ме завари, застинал в подобна глупава и непривична гримаса, ме изпълваше с вледеняващ ужас и отвращение. Серафин, на свой ред, се развесели и изпълни с присъщата си увереност и отново заприлича на наперено петле. Обеща ми, че ще нарисува портрета ми за два следобеда и никога няма да го изложи или покаже на никого, и колкото и наивно да беше, се бях вкопчил в това обещание като удавник. За да ме успокои, Серафин започна да ми разказва фрагменти от живота си. Бе на 35, макар, че изглеждаше с десет години по-млада, което тя смяташе, че се дължи на допира с изкуството, което разкрасявало душата и тялото. Майка й бе френскоговоряща белгийка от заможно семейство, която се влюбила до полуда в един млад и безскрупулен шотландски адвокат- баща й. През смях Серафин твърдеше, че в нея се е смесила половината кръв на Европа, с което може би опитваше да накара двете вселени в мен да сключат  поне временен мир. Бе изживяла скучните си детски години в Лондон и след войната бе заминала за Париж, където завършила престижна художествена академия. Казваше, че времената били диви и шизофренични, изкуството се променяло, израствало, счупвало оковите на класицизма, а авангардът бил ярката искра,от  която интелектуалните среди се нуждаели за да се възпламенят във всеобщ бунт срещу нормите на закостенялото общество. Въобще не разбирах какво говори, но странните й, сложни думи ме разсейваха и приспиваха усещането ми за неудобство. Рисуваше бързо и уверено и до края на първата вечер бе прехвърлила ескиза с лицето ми върху свежо, чисто платно. Преди да ме освободи, предложи да погледна портрета, но аз отказах. Страхувах се твърде, че образът ми, запечатан върху листите и канавацата ще ме отблъсне. Тръгнах си набързо, бях капнал. Стоенето на едно място въобще не ми бе присъщо и ме изстискваше съвсем. Спах дълго и непробудно, сънувах ателиета и разпръснати по пода рисунки, от които ме гледаха стотици криви версии на моето грубо лице.
На втория ден Серафин ме посрещна на верандата,  запасала голяма памучна риза в мъжки панталон, захванат с тиранти върху раменете й, боса, разчорлена, пушеща комично лула. Беше си нарисувала черен, карикатурен мустак, който се завиваше на спирали в краищата си. Като видя недоумението в очите ми, Серафин направи няколко театрални поклона, хвана ме под ръка като стар другар от детството и ме завлече към ателието. Беше навила грамофона си и из цялата къща бучеше някаква странна музика, която носеше в себе си нещо езическо и тайнствено, нещо много набожно и същевременно силно и сексуално.
„ Това е джаз, Кит, музиката на негрите от Ню Орлиънс в Северна Америка,” припряно ми обясни Серафин и ме застави да седна. Беше ужасно превъзбудена и изглеждаше толкова абсурдно, че не бях сигурен дали не я е лепнала блатната треска. Гледах я със смесица от тревога, че съвсем е полудяла и възхищение, за това, че дръзваше да се държи както си иска и както моментното усещане повеляваше. Беше наредила палитрата си и нямаше търпение да започне да нанася цветовете за подложката. Четките й кръстосваха канавацата като опитни ловци, смело, необременено от академичното образование, първично, стихийно. Въздухът в стаята сякаш трепереше от напрежението на този процес, минаваше през мен, завърташе сетивата ми, смесваше се с мириса на терпентин и ме замайваше по-мощно от тръстиковата ракия. Докато рисуваше, Серафин изглеждаше съвсем като мъж, сериозна, силна, устремена към нещо отвъд видимото, лицето й ставаше друго, неразпознаваемо, безвременно, безполово. Почувствах се замаян от енергията, която струеше около нея, от всичката тази свобода, която изкуството й даваше, от тежката, сладникава миризма на боите и разредителя.Стаята започна да се препълва с усещания, стесни се, въздухът се изпари. Стана ми зле. Поисках да спрем за днес, осъзнавайки напълно вътре в себе си, че рисуването на портрета нямаше да продължи. Серафин се съгласи без въпроси. Тръгнах си и не се върнах повече този ден. Не знам какво ме бе прихванало, че се бях съгласил на тази прищявка на Серафин, изпитвах остра, болезнена нужда да се скрия на тъмно в удобната си дългогодишна самота и да не позволявам на никой да нарушава този установен ред. Вечерта вече бях решил да не се връщам в дома на Серафин отново, макар, че недовършената работа тормозеше съвестта ми и заспах, потънал в угризения.

Пол Гоген