вторник, 1 ноември 2016 г.

La ultima hora*

* Последен час (испански)


От известно време го наблюдавам с категоричното убеждение, че сме се срещали и преди, някога отвъд този живот. В стомаха си го знам, в утробата, по кожата и с целия си наличен интелект. Толкова шеметно и дълбоко знам, че с този мъж сме съществували един заради друг, очите ни са се впивали едни в други, пръстите ни са обхождали потайните гънки на телата ни, знам, знам, знам, че е така, както знам, че ме има, че дишам, че вървя по този мокър тротоар посред нощ и градът пулсира едва едва около мен. Булевардът, по който се движа, е празен и чужд в октомврийския мрак, домовете наоколо не излъчват, а задържат скъпернически вътре в себе си светлината; ако знаеха какво извършвам, обитателите им биха ме заплюли, моят закъснял устрем би ги обидил, би нарушил баналния, крехък покой на бита им...
На близкия светофар спира такси, шофьорът пуши дългите си цигари без да отваря прозореца и анемичният му, уморен профил потъва във вътрешна, мека мъгла. Светва зелено, колата потегля и в тишината на улицата оставаме само аз и моята фанатична убеденост. Потрепервам и ме залива студен океан, тънкото ми палто се увива като целофан около тялото ми без да топли, започва да ръми, преди половин час взех най-смелото и безкомпромисно решение, което в личен план може да се сравни единствено с това на Ева да откъсне проклетата ябълка и да ни обрече на вечно страдание. Докато се отдалечавам безвъзвратно от дома си и приближавам неизбежно към бара, където обикновено е и се надявам, че днес ще бъде той, в главата ми се оформя една сцена-светът изведнъж става черно-бял и красиво меланхоличен, и докато влизам в сумрачното мазе на заведението, всичко започва да се движи бавно и отмерено, стъпвам леко като котка, яката на палтото ми мистериозно закрива части от лицето ми, в тонколоните звучи Бил Еванс и онзи любим албум за Деби, той стои на крайната маса в ъгъла, пуши замислено, отпива от двойното уиски без лед, сепва се когато ме вижда, времето съвсем спира, звуците също, само сърцата отмерват секундите, стотните, всичко изчезва в ръцете му, завърта се около оста си, слива се...
Слива се пейзажът около мен, улица след улица, пресечка след пресечка в тъмен безучастен град, и започвам да изпитвам чувството, че крача в черен вакум, който не ми позволява да напредвам, който се бунтува срещу правото ми да управлявам съдбата си, да стигам до отправните си точки. Сякаш не вървя, а се влача, зад мен се влачи и миналото ми, то ме забавя, пипалата му се завиват около глезените ми, дърпа ме назад към един пуст апартамент, едно легло, което е изстинало, един човек, с който не се обичаме, дърпа ме и се опитва да ме повлече надолу като котва. Нощта ме обгражда от всички страни. Може би трябваше да хвана метрото. Може би трябваше да се вмъкна в онова опушено такси с недоспалия шофьор, който без въпроси и обвинения щеше да ме закара до крайната цел на среднощното ми бягство .А може би това е последен тест, последен шанс да размисля, последна възможност да се завъртя на токовете си и на бегом да се върна в апартамента ни, тристайната страна на недоверието,  заблудите и ежедневните спорове, там, където Тодор ще се прибере от втора смяна всеки момент, ще изрита калните си обувки до вратата, ще се просне на дивана в подредения хол  и дори няма да забележи отсъствието ми до сутринта, когато от кухнята за първи път няма да му замирише на кафе. Не. Нашият последен час отдавна е отминал и нищо няма силата да ме обърне и запрати обратно към онова огнище, в което огън не гори от години. Забързвам ход и почти триумфално излизам на безлюдния, добре осветен площад. Последният трамвай пропълзява зад мен с тежък метален стон. Минавам покрай голям денонощен магазин и влизам да си купя кутия цигари и пакетче дъвки. Продавачът е на около 19, с добре оформени вежди и татуировка със символа на вечността на дясната китка. Докато му подавам банкнотата от десет лева погледът му ме сканира с известна подигравка, за него сигурно съм отчаяна, застаряваща жена, тръгнала да търси щастието си по нощните клубове в средата на работната седмица, леко разрошена, леко трепереща, с изядено червило и смут в очите. Изсмивам му се вътрешно и излизам от магазина развеселена. Колко наивна и самовлюбена е младостта, колко вятърничаво и безоблачно е времето в ранните години на живота. А в моя живот, моите зрели тридесет, бездетни, безбрачни, студени и систематични, в тях няма ден без валежи, без въздишки, без погребения на мечти. Дръж се здраво за последната си илюзия, дръж й опашката, не я изпускай, казвам си и продължавам в засилващия се дъжд. След две преки най-сетне съм пред бара, неоновата реклама примигва "Полунощ", може би е малко след 12, часовникът вътре в мен също е застопорен на малко след 12. Тодор трябва вече да се е прибрал. Отварям тежката врата и ме блъсва аромат на пури и коняк. Слизам по стълбите без да мисля какво ще кажа на този мъж от друго минало, когато най-накрая се озова пред него, не мисля за реакцията му, за неговите въпроси и отговори, оставям се на топлия, наситен въздух на момента да ме носи като плитка, лятна река под звуците на Bohren & Der Club of Gore, покрай бара, покрай почти празните маси, към ъгъла, където неизменно стои той и замислено пуши, отпива от двойното уиски без лед, приближавам се, акостирам пред него, мокър кичур коса е полепнал по бузата ми, той надига очи от чашата си, поглежда ме изненадано, после плаха усмивка плъзва по лицето му и устните му внимателно произнасят:

„Познаваме ли се?”






Няма коментари:

Публикуване на коментар