За стой!

От известно време съм в застой-такъв емоционален, мисловен, творчески или както там му е названието. Сядам пред огромния монитор, отварям нов Word документ, аха-аха да напиша нещо умно, и нишката на мисълта се изплъзва с тънък кикот от пръстите на подпухналото ми съзнание. Ето, пак пиша егати глупостите:”...пръстите на подпухналото ми съзнание”.Сериозно? Кой, по дяволите, използва такива метафори?

Ами явно аз. Човекът в интелектуалната дупка, затъналият до шия в блатото на парадоксално баналните фрази. Аз, псевдо-поетът с недиагностицираното би-полярно разстройство. Шах с пешката.

Опитвам да се разсея някак. Изпивам две кенчета Столично, една чаша домашно вино, изпушвам пет цигари почти една след друга, изигравам две нива на Angry Birds, псувам на воля тъпите зелени свине в седмо ниво, което вече две седмици не мога да мина. Отварям и затварям хладилника, гледам си косматия корем в огледалото, медитирам, чеша си топките, въобще опитвам по всякакъв начин да разчистя боклука в главата си, за да може нещо смислено да заеме освободеното място.Вече втори месец го пиша тоя сборник и все не му се вижда краят.Не, че ми е първият опит, не, съвсем не- зад гърба си имам около десет започнати романа, купища кратки разкази, дневници и хвърчащи листчета, надраскани идеи върху билетчета от метрото в София, метрото в Будапеща, трамвая в Загреб. Обаче този път нещата са на живот и смърт. Разбирате ли, ако не завърша тази книга, то цялото ми съществуване се обезсмисля. Напоследък вечер ме наляга една тежест, кара ме да виждам света под един особен ъгъл, сякаш са ми сложили вече примката и още малко да ми ритнат столчето, обаче все пак ми дават право на едно последно желание. Не го описах както трябва, разбира се, нали в главата ми не се случва нищо съществено от известно време, освен това натрапчиво усещане за ГРАМАДНА безизходица. Та мисля си вечер, забил поглед в светлата ивица на тъмната стена, че с тоя свят всичко е адски, адски, адски сбъркано- ето, да кажем, че средната възраст,която достига един българин е 70; ако направим една груба сметка на ум и отбележим, че 24 години той прекарва в подготовка ЗА работа и още 40 години В работа, то значи че, отново грубо казано, му остават всичко на всичко 6 години реален живот, които да прекара в тремор, разливане на чаши с вода, напикаване и пълна телесна и умствена похабеност. Чудесно! Ами, казвам си аз вечер, докато светлата ивица се измества в ляво, че кой ги решава тия неща? Питам, кой решава, че аз ще се родя и ще прекарам целия си съзнателен живот вършещ нещо за някого някъде? Кой ми е искал мнението? Кой ми е казал, абе Митко, ти какво искаш да правиш след като се родиш?

Аз принадлежа към онази особена класа префърцунени бачкатори; това ще рече настоящата българска интелигенция, която е завършила академии и консерватории, но всъщност извършва преводачески услуги, печата винили в някоя ниско-бюджетна печатница или прави коктейли на разни снобарски партита. За някой общак, всеки един от тези варианти може би се струва като лек и приятен хомосексуалистки начин да изкарваш парите си, но не и за мен.За мен няма никакво значение дали бъркам бетон или сипвам отлежало Мерло в галериите на Раковска, след като идеалите си отиват в началото на смяната. Когато си студент и цялото ти обкръжение прелива от бляскави, бунтовни и опиянени от евтина водка идеологии, реалността на трудовата борса няколко години по-късно окислява тези стремежи към чисто изкуство. Казвахме си, изкуство за самото изкуство, като Дюшан и кенефите, и ние ще срутваме нормите и правилата, ще творим и пикаем на ежедневието на обикновените хорица, ще бъдем бохеми, които от една картина или една стихосбирка ще изкарват толкова, че жените да ги харесват още повече. Никой не мислеше за сметките за ток, вода, телефон. Ние бяхме над тия неща, те бяха за другите...

Факт е, че макар и да бачкам, а аз бачкам здравата, тази представа за бохемски живот не ме напуска- като някой сладострастен оазис сред пустинята на рутината е, който ме приласкава да изоставя всичко и да затъна във физическа нищета, но душевно богатство.

Знам, знам. Отдавна живея сред еднообразието на работната седмица, а оазисът се размива все повече и повече.

Ето защо тази книга е моят последен изход. Ако не напиша този сборник, то смятайте това за моето предсмъртно писмо, защото душата ми не е създадена да живее по този начин. Ако някой все пак ме е питал на изхода от предния живот, абе Мите, ти какво смяташ да правиш от тук нататък, аз вероятно съм казал нещо от сорта, че искам да се търкалям блажено сред всички възможни форми на изкуството, а този ми акт да белязва с гениалността си цялата световна култура.

Общо взето това е. Не очаквам, всъщност, кой знае какво от тая книга. Не искам да съм Кърт Кобейн или Вонегът. Може би един малък Дон Кихот, който си пийва честичко и скришно от другите. За мен светът би бил твърде механичен ако някой периодично не прави една-две анти-кампании със слогън, който гласи нещо от сорта на „ Или твори, или умри”. Нещо като руска рулетка, ама не съвсем.

Е, благодарско. Някак си разбълниках мътилката в главата си, за секунди дъното дори се видя. Казват, че човек е най-продуктивен в нещастието си. На мен пък по ми допада идеята за миговете преди да умре. Неизвестното. Така или иначе никой не ме е питал дали искам въобще да съм тук, в тоя ужасяващ свят. За това остава само творчеството, като една тънка греда между живота и смъртта, и никой не те пита искаш ли, не искаш ли.То просто си е там, в теб, в другите. Дори в застоя, като крокодил на дъното.Чака да те захапе за сърцето и да остави следите си.

Когато умра, а творбите ми останат живи, моля при ползването на моя мисъл, вписвайте „цитат” и „принадлежи на Митко Анестиев”. Заради застоя.