Представете си следната ситуация: топла пролетна нощ е, булевардът като никога е тих, луната не е в пълната си фаза, съседите отдолу са си легнли, кучето им не лае, неоновите реклами сякаш не светят толкова силно в прозореца на стаята, партньорът ви не хърка, нямате партноьр, който да хърка, въобще налични са всички предпоставки за добър сън, но вие се въртите в леглото като навит на пружина механизъм, мозъкът ви просто не иска да замълчи, мислите за всичко едновременно, за как ще се справите с предстоящите си задачи, какво ще правите след като ви свърши докторантурата, дали не трябваше да останете на сигурната си работа, дали не се изложихте като казахте еди-какво си, колко е корен квадратен от пет хиляди, осемстотин и три, тази лека болка в дясно може би е рак?, когато бяхте на седем казахте на класната си "мамо" и всички много се смяха, дали нямате някакво рядко имунно заболяване, което да предадете на децата си, дали да имате въобще деца, този свят на къде е тръгнал, всички ще умрем, най-вече вие. Усещате гърдите си като в менгеме, започва да не ви достига въздух, повтаряте си да не дишате прекалено много, за да не хипервентилирате, а от това никак, никак не ви става по-добре, защото хем имате чувството, че се задушавате, хем се страхувате от голямото количество кислород. После сърцето ви започва да бие с ритъма на електронно парче от Техно парада в Берлин през '99-та, чувствате го едновременно в гърлото си, гърба си, челото си. Полазва ви странна ледена тръпка, после пръстите ви изтръпват, завива ви се свят, облива ви пот, ставате, лягате, ставате отново. Започвате да се движите из стаята без ясна посока, повтаряте си да дишате и ревете едновременно, защото ето на, краят дойде неочаквано на 36, вие умирате. Само че след пет минути, които ви се струват като разтягане на времевия континуум, всичко затихва и вие оцелявате като по чудо. Честито, вие преживахте своята първа паник атака!
Ако това не ви се случва за пръв път, честито, вие успешно преминахте през поредната паник атака без да звъните на 112! Но дори и да сте в спешното за трети път тази седмица, не се безпокойте (сякаш можете да не се безпокоите), хора като вас и мен са част от четирите процента от световното население, които страдат от Генерализирано тревожно разстройство (тази GAD), Паническо разстройство (ПР), обсесивно-компулсивно разстрйство (ОКР), депресия или друго разстройство на настроенията. Помните ли онази окуражителна фраза от "Пътеводител на галактическият стопаджия", която напомняше на междувселенските пътешественици да не се паникьосват и винаги да имат шепа солени фъстъчки в джоба си? Е, иска ми се и ние, тези четири многострадални процента от световната популация, да си го напомняме по-често и то да работи за нас. Така че, братя и сестри, DON'T PANIC! Всичко ще бъде наред!
Но първо малко фактология: паник атаките са физиологичния отговор на тялото ни в ситуации на непосредствена опасност, или така наречения механизъм "бий се или бягай". Само дето на практика не сме заплашени от нападение на бенгалски тигър или мечка гризли, а сме у нас в леглото, или пък на работна среща, или пък в любимия си магазин. Много хора преживяват панически атаки без те да се превръщат в хронични. Когато, обаче, те са повече от няколко в кратък период (моят личен рекорд е три в едно денонощие), говорим за паническо разстройство, придружено с повтарящи се епизоди на необоснован страх. Всичко това може да е комбинирано със социална фобия, обсесивно-компулсивно разстройство, хипоходрия (привет, приятелко любима) или да се активизира самостоятелно. Какъвто и да е случаят, под всичко това стоят няколко фактори и те далеч не са ирационални. Първа и най-честа възможност: генетика! Както казва моят личен гуру, авторът на Страх бг, някои хора оплешивяват на 20 като дядо си, а вие сте изтеглили от генетичната лотария страхово разстройство или ОКР. Може би някоя ваша баба или ваш братовчед тихомълком е страдал от панически атаки без дори да подозирате за това? Потърсете, поговорете, ще видите, че със сигурност не сте единствени в семейството си. Важно е да не забравяме, че тук говорим за химически процеси в мозъка, които, за всеобщо съжаление, често се онаследяват. Втори фактор: отключваща ситуация. При мен лично това беше голямо количество стрес, срещу който нямам изградени механизми за справяне и който се трансформира в безумна тревожност и хипохондрия. Знам, че времето, в което живеем, е само по себе си динамично и стресът е неизменна част от ежедневието ни, но вярвайте, не всеки е научен как да преодолява кризисни ситуации. Това, естествено, подлежи на корекция и ето, вече имаме една точка преднина пред психологическото ни разстрйство. Третият и най-важен елемент: причината! Защото нито генетиката, нито отключващата ситуация биха били достатъчни предпоставки, ако няма причини, които неглижираме и позволяваме да мутират необезпокоявано. Просто казано, ако ви уволнят от работа и знаете, че дядо ви е бил тревожен човек, но нямате травма от детството си, заради която не сте успели да си изградите правилни поведенчески механизми, то шанса да получите паник атака е доста по-малък отколкото обратното.
This said, тук започва и моят скромен наръчник, като споделям единствено своя опит, с надеждата да бъда полезна и без да имам претенции за медицинска акуратност (ок?). В моят конкретен случай на лице са и трите фактори за успешното активизиране на ГТР и ПР, към които често се присъединяват депресия и резки промени в настроението. Не мога да кажа кога точно е започнало всичко, но знам, че откакто се помня съм отявлен тревожник и overthinker. Вярвайте ми, ако имаше олимпиада по тревожност, щях да съм златен меделист. За мен лично хроничната тревожност е основният тригер на ПР, когато е провокирана от няколко силно стресови ситуации или системен подтискан стрес И особено, когато се проявява с много неприятни физически симптоми. Да, добре прочетохте, тревожността има физическо отражение, като сърцебиене, мигрена, тотална липса на енергия, никакъв апетит, световъртеж, инсомния, деперсонализация (сякаш не си ти, сякаш нямаш контрол над тялото си), дереализация (ето това се казва сюрреалистичен филм), нарушен метаболизъм, смущения в зрението (винаги съм се чудила какво иска да каже Джъстин Тимбърлейк с Tunnel vision) и още симптоми, които съм чувала, но не съм изпитвала. Понякога дори неспецифични шумове и звуци действаха ужасно възбуждащо на психиката ми. Вълнуващо, нали?
В момента, в който ПР беше в пика си, а аз на дъното на дъното, разбрах, че трябва да се предприемат няколко конкретни стъпки. Първо: да си направя широк набор от изследвания,с които да отхвърля възможен физиологичен проблем. Done. Перфектна ПКК, перфектно ЕКГ, нормално кръвно, никакви сериозни дефицити. И как иначе, като въпреки цялата катастрофа, която се оформяше в мен, успявах (нямам идея как!) да тичам по пет километра почти всеки ден и пиех една шепа с хранителни добавки. Въпреки, че имах остра хипохондрия и ми беше трудно да приема, че нямам сериозен физически проблем, добрите изследвания ми донесоха някакво относително успокоение и спрях да стоя през седмица пред кабинета на личната си лекарка или да плача в спешното отделение. Второ: когато стана ясно, че проблемът е ментален, а не телесен, потърсих помощ.Първо информативна, после сред близките си и накрая от специалист. Важно е да можете да идентифицирате симптомите си, да се запознаете с наличните текстове и изследвания, да потърсите хора със сходни състояния, които да споделят опит, да запознаете семейството си със случващото се с вас, за да знаят какво преживявате и как да ви помогнат, и най-същественото: да потърсите добър психиатър, който да ви постави диагноза и да ви назначи лечение. За мен последното проработи от втория път, но има хора с късмет, които още от първата среща попадат на правилния човек. Тук ще влезем в една специфична част, върху която съм дебатирала с хора, но държа да кажа, че всичко е много субективно. Можете да избегнете лекарствата, ако това сработи за вас. Има хранителни добавки, Габа, Ашваганда и други доста неприятни на вкус билки, капки на доктор Бах, алтернативни подходи, медитация и какво ли още не. Ако можете така, блазе ви! Аз, за съжаление, нямах никаква полза от всичко, което пробвах преди медикаментите си, и за мен те бяха единственото спасение. Пак държа да отбележа, че говорим най-вече за променен химичен баланс в мозъка, който не се контролира толкова лесно. Това, което проработи почти мигновенно при мен, бе SSRI или така наречените селективни инхибитори на серотонина. Как работят те ще обясни лекар, който има професионална подготовка, но аз само смея да кажа, че въпреки огромния страх и недоверие, с който започнах лечението си (вечерта преди да изпия първото си хапче се подготвях психически, сякаш отивах на фронта в Украйна), резултатите бяха впечатляващо бързи. Бях загубила всякаква надежда, че ще функционирам като нормален, самостоятелен индивид, който вместо да прекарва 90 процента от времето си в полу-будно състояние и да изпуска всичко вълнуващо от живота, ще се изправи и ще заживее както преди. Нямам намерение да прокламирам антидепресантите като единствен избор, но искам да разбия табуто. Не, SSRI нямат някакви специфични странични ефекти, и не, господин министър на здравеопазването на САЩ в новия кабинет, нямат по-голям процент на пристръстяване от хероина. Последният предлага хората, страдащи от ГТР или ПР да бъдат изпратени във ферма сред природата. Би било любопитно място, на което човек да получава паническите си атаки, нали? Моят единствен съвет тук, ако се стигне до медикаменти, е пийте си хапчетата и не вярвайте на глупости. В един момент, когато лекарят ви прецени, ще ги спрете и всичко ще е наред. И няма нищо срамно в това, че пиете лекарства, защото имате проблем, но има много срамно в това, да смяташ, че разходката сред козички може да излекува състояние, което има медицинска обосновка. Само за сравнение, ще споделя с радост, че последната ми паник атака беше миналата година!
И последното, което тепърва предстои да изпитам, е когнитивно-поведенческата терапия. Защото терапията е ключов етап от оздравителния процес и смятам, че е задължително всеки, който изпитва нужда, да посещава терапевт. В КПТ нямам достатъчно опит, макар да съм била при четирима различни психотерапевти за различни ситуации в живота ми, но вярвам, че съм на правилния път. Защото терапията не е лекарство, но е способ да се изградят нови навици, да се "атакува" основната причина, която е довела до съответното състояние и да се създадат подходящите поведенчески механизми, които да прилагаме след медикаментозното лечение. Толкова е всъщност просто. Разбирам, че не всеки има привилегията да може да си позволи редовни посещения при психотерапевт по една или друга причина и съм дълбоко убедена в правото на абсолютна достъпност до такива услуги за всички, като според скромното ми мнение, трябва обезателно да минават през здравната ни каса. Тук мога да дам само заглавие на книга за самопомощ, препоръчана ми от специалист, но осъзнавам, че това не е същото като да работиш лице в лице с подходящ терапевт. За себе си още не мога да кажа до какъв резултат ще доведат и двете.
И така, скъпи ми тревожнико и съмишленик по паникьосване, надявам се, че текстът ми ще ти бъде в полза, ще се почувстваш малко повече разбран, ще осъзнаеш, че има кой да ти помогне и това, колкото и да е клиширано, си ти. Първите крачки винаги са страшни, обществото ни е най-малкото неподготвено за адекватно справяне със състоянията си/ни, винаги ще има кой да ти каже "Айде стегни се, не се лигави, нищо ти няма, ми то и аз имам сърцебиене, всички се тревожим, антидепресантите са наркотик, психиатрите са за лудите, терапевтите са шарлатани, баба ти едно време само паник атаки е имала..." Обаче, ако баба ти, която впрочем много вероятно Е имала паник атаки, беше потърсила решение, което осъзнавам също, в контекста на времето, щеше да е много по-различно от твоето, може би генетиката щеше да дреме и поколенческата травма или каквото е причината за твоето състояние, нямаше да имат същата тежест. За това, братко или сестро, потърси помощ, пий си лекарствата или ашвагандата, говори смело за състоянието си и DON'T PANIC!
 |
| https://www.instagram.com/adrianahristov/ |
